Автор: Велизар Енчев, Фейсбук

СПОРНИЯТ ПОДПИС НА РОСЕН ЖЕЛЯЗКОВ В ДАВОС: ЗАЩО БЪЛГАРИЯ ЗАСТАНА ТАМ, КЪДЕТО ЕВРОПА ОТКАЗА ДА ЗАСТАНЕ 

Подписът на Росен Желязков под Хартата на т.нар. „Съвет за мир“ на Доналд Тръмп в Давос не е просто протоколен жест. Той е политическо действие с дългосрочни последици, което поставя България в проект, от който целият ЕС /без София и Будапеща/ съзнателно се дистанцира.

Това не е въпрос на антипатия към САЩ, нито на идеологически инат. Това е въпрос на легитимност, международно право, институционална логика и политически разум. Именно по тези причини повечето европейски държави казаха „не“.

А София – без дебат, без мандат и без стратегическа визия – каза „да“.

Фактът, че сред държавите в ЕС, които публично подкрепиха инициативата в Давос, се оказаха единствено България и Унгария, не е дипломатическа подробност. Това е симптом. Симптом за избор, който европейските столици – с различни правителства, идеологии и геополитически ориентации, отказаха да направят. Европейските държави не просто се въздържаха. Те аргументирано отказаха да подпишат документ, който:

• Създава нова международна структура с неясен мандат и без правна основа;

• Омаловажава и поставя под въпрос ролята на ООН;

• Концентрира власт и представителност около един политически лидер, при това пожизнено;

• Смесва демократични държави с авторитарни режими в уж „мирен“ формат;

• Не предвижда механизми за отчетност, контрол и санкции.

ЗАЩО ГЕРМАНИЯ И ФРАНЦИЯ КАЗАХА „НЕ“ 

Отказът на Франция и Германия да подпишат Хартата на т.нар. „Съвет за мир“ в Давос не е нито случаен, нито емоционален. Той е принципен.

Франция от години защитава многостранната дипломация, международното право и централната роля на ООН. За Париж инициативата на Доналд Тръмп представлява паралелна структура без универсална легитимност, която заобикаля утвърдените механизми за поддържане на мира. Особено тревожна е концентрацията на власт в ръцете на един пожизнен ръководител – модел, несъвместим с европейската политическа култура и с идеята за колективна отговорност.

Германия отказа по още по-дълбоки причини. След Втората световна война, поради историческата вина на германците за най-голямото кръвопролитие на XX век, Берлин е сред най-твърдите защитници на международния ред. За германската дипломация всяка инициатива, която подкопава ООН или намеква за нейното „заместване“, е червена линия. Неясният мандат на Съвета, липсата на прозрачност и отсъствието на механизми за отчетност допълнително засилиха резервите на Берлин.

Франция и Германия отказаха да легитимират проект, който подменя многостранността с персонализирана власт и превръща мира в политически инструмент.

Тяхното „не“ беше предупреждение – не само към Вашингтон, но и към онези в Европа, които бъркат дипломатическата лоялност с отказ от разум.

ИСПАНИЯ И ИТАЛИЯ: ОТКАЗ В ЗАЩИТА НА ЕВРОПЕЙСКАТА РАМКА

Испания ясно заяви, че не може да подкрепи инициатива, която подменя установените механизми за международна сигурност. Мадрид подчерта, че мирът не може да бъде администриран чрез персонализирани формати, откъснати от ООН и международното право, нито чрез платформи, които не предлагат реални гаранции за защита на цивилното население и хуманитарното право.

Италия, въпреки традиционно близките си отношения със САЩ, също се дистанцира. Рим видя в „Съвета за мир“ риск от заобикаляне на ЕС като външнополитически субект и опасна фрагментация на общата европейска позиция. За италианската дипломация концентрирането на мироопазващи функции в ръцете на една личност е в пряко противоречие с европейската традиция на колективни решения.

СКАНДИНАВСКИТЕ ДЪРЖАВИ: ПРИНЦИПЕН ОТКАЗ 

Швеция, Дания, Финландия и Норвегия заеха сходна позиция. За тях проблемът не е самата идея за мир, а начинът, по който тя се предлага:

• Без ясни критерии за участие;

• Без защита на човешките права;

• С риск мирът да бъде използван за замразяване на конфликти без справедливост и отговорност.

За общества, които инвестират сериозно в международно право, превенция на конфликти и върховенство на правилата,„Съветът за мир“ изглежда като крачка назад.

СЛОВАКИЯ И РУМЪНИЯ: ОТКАЗ, КОЙТО РАЗБИ МИТА ЗА „ИДЕОЛОГИЧЕСКОТО РАЗДЕЛЕНИЕ“

Отказът не дойде само от т.нар. либерално ядро на ЕС. Словакия на премиера Роберт Фицо – често представян като евроскептичен и „неконвенционален“ за Брюксел, също каза „не“. Причините не бяха идеологически, а институционални:

• Липса на международноправна легитимност;

• Опасност от подкопаване на ООН;

• Риск малките държави да бъдат въвлечени в решения без реално влияние.

Фактът, че дори правителство извън европейския мейнстрийм отказва да подпише, показва, че проблемът не е в „либералния инат“, а в дефектите на самата конструкция.

Също толкова показателен е и отказът на Румъния – държава, която е сред най-близките американски съюзници в Източна Европа. Страна с голяма американска военна база, активна роля в НАТО и силна проатлантическа линия.

И именно Румъния каза „не“. Букурещ ясно даде да се разбере, че не може да подкрепи формат, който заобикаля ЕС, персонализира мироопазващите функции и се откъсва от международното право. Това прави българския ентусиазъм още по-необясним: ако дори държави с по-голяма стратегическа зависимост от САЩ отказват, защо София се оказа по-лоялна от самите съюзници на Вашингтон?

КОНТЕКСТЪТ, КОЙТО ЕВРОПА НЕ МОЖЕ ДА ИГНОРИРА

Въздържаността на ЕС към „Съвета за мир“ не може да бъде разбрана извън по-широкия контекст на външнополитическата линия на Доналд Тръмп. Същият политически лидер, който предлага „мирен съвет“, едновременно с това:

• Провежда агресивна политика спрямо Венецуела, включително открити намеци за смяна на режими;

• Използва санкции като инструмент за подчинение, а не като крайна мярка;

• Публично поставя под съмнение суверенитета на държави.

Особено тревожен за ЕС беше прецедентът с Дания и Гренландия. Настойчивите изявления на Тръмп за „придобиване“ на Гренландия бяха възприети в Европа като директна заплаха за суверенитета на държава-членка на ЕС и като демонстрация на логика, при която силата стои над правото.

Оттук идва фундаменталният европейски въпрос: как може мирът да бъде поверен на формат, ръководен от лидер, който оспорва суверенитета на европейски територии?

Тази вътрешна противоречивост на плана на Тръмп обяснява защо ЕС подходи скептично към неговия „Съвет за мир“. 

БЪЛГАРСКИЯТ ПАРАДОКС

Докато Франция, Германия, Италия, Испания, Скандинавските държави, Словакия и Румъния отказват, премиерът в оставка Росен Желязков подписва.

Без обществен дебат. Без парламентарна санкция. В момент на институционална нестабилност. В разрез с позицията на президента, който е бил официално поканен, но е отказал.

И това става на фона на още един ключов факт: първоначалното условие за участие – вноска от 1 милиард долара. Дори и по-късно формално оттеглено, това ключово обстоятелство разкрива философията на проекта – лоялността има цена.

Точно тук отказът на Румен Радев изглежда не скандален, а рационален. Защото:

• Това не е мирен процес, а геополитическа схема;

• Не е многостранност, а йерархия;

• Не е солидарност, а откуп.

ИСТИНСКИЯТ СКАНДАЛ

Скандалът не е, че Радев е казал „не“. Скандалът е, че в България има политически елит, готов да каже „да“ на всичко, стига да получи потупване по гърба и място на сцената. Подписът на Росен Желязков в Давос не ни прави част от „Нов световен ред“. Той ни поставя в периферията на Европа – в компанията на държави, които бъркат геополитиката с угодничество.

А истинският мир, както историята многократно е доказвала, не се купува с чек, не се налага с ултиматум и не се подписва в Давос с две ръкостискания.

Ако статията ви е харесала, споделете я с приятелите си в социалните мрежи от тук: