Автор: Д-р Уоруик Пауъл, warwickpowell.substack.com
Светът преживява последните дни на еднополярния ред, възникнал в периода след 1991 година. В Украйна Колективният Запад претърпя всецяло стратегическо поражение от същата тази Русия, която в продължение на трийсет години омаловажаваше като „бензиностанция, маскирана като държава“. Случващото се на бойното поле вече не може да се прикрива: руските сили напредват по всички направления, които имат някакво значение; отбранителната индустрия на Москва произвежда повече 155- и 152-милиметрови снаряди от целия Североатлантически алианс в съотношение от порядъка на 3:1 и 10:1; украинските войски се попълват за трети и четвърти път от 55-60-годишни мобилизирани мъже и по-леко ранени войници, изписвани от болниците масово без да са се доизлекували. Идеята, която продължава да се смотолевя във вашингтонските тинк-танкове и кулоарите на Лондон и Брюксел, че още една пратка ATACMS, още една ескадрила F-16, още един милиард евро от замразените руски активи, все още може да «обърне играта», вече не е стратегическа оценка – тя е психологически защитен механизъм, последно убежище на политическа класа, която все още не може да изрече очевидното с думите «ние загубихме».
Това е реалността, в която влезе планът от 28 точки на администрацията на Тръмп, поднесен на президента Зеленски на 20 ноември 2025 г. без предварителна консултация с Европа, и придружен с краен срок за подписването му Деня на благодарността (27 ноември), както и с тихото заглушаване на разузнавателните канали и почти пълното спиране на потоците от доставки на муниции. Този документ е последния инструмент на лидера на западната военна коалиция, която изчерпа хората, парите, машините и политическото си време.
Планът за мир на Тръмп представлява финалния ход в една водена от Запада коалиционна война срещу Русия, която следваше предвидима траектория: предвоенна интеграция в командните структури на НАТО, доминация в реалното бойно пространство чрез американско разузнаване и информационни операции, наративен завой от „предстоящо руско рухване“ към „устойчиво застопоряване на конфликта“, и сега – инженерно изходно решение, което отстъпва територия и суверенитет, за да запази фасона на истинския воюващ, който търпи поражение – Западната коалиция. Както при „достойното прекъсване на военния конфликт“ във Виетнам или изтеглянето от Афганистан през 2021 г., и това не е неутрално посредничество, а прехвърляне на риска: Украйна поема стратегическото поражение, Брюксел и Лондон могат – ако пожелаят – да поемат тежестта и бъдещите разходи, докато САЩ се прекалибрира главно заради имиджа си пред собствените си граждани. Европейските и украинските позиции – призивите на Зеленски за достойнство или съпротивата на ЕС – имат маргинално значение; центърът, който взима решенията си остава Вашингтон, а реакциите на Москва определят темпото. През призмата на „Хардбол“ на Крис Матюс траекторията на плана разкрива класическо политическо джудо: американските отстъпки се представят като „принципен компромис“, руското приемане стои в заглавията, но е подкопано от оперативни ветa, което гарантира продължителен лост за влияние без незабавен ангажимент.
Няма да разглеждам мирния план точка по точка. Мнозина преди мен вече го направиха. Някои важни моменти включват следното:
• Де факто отстъпване на Крим и на целите Донецка, Луганска, Запорожска и Херсонска области (включително все още контролираните от Украйна около 20% от тези области);
• Демилитаризирана зона от около 100-300 км, издълбана изключително навътре в украинската територия;
• Перманентен, легално обвързан отказ на Украйна от членство в НАТО, подкрепен с писмени гаранции от НАТО за бъдещо неразширяване на военния съюз на изток;
• Ограничаване на украинските военни части до 150 000 души персонал с общ таван от 600 000 души, лишени от всякакви далекобойни системи (ATACMS, Storm, Shadow/Scalp и украинските им аналози);
• Пренасочване на около 300 милиарда долара от замразените руски активи към „инструмент за възстановяване“ между САЩ и Русия, като само 100 милиарда долара от тях са предназначени за Украйна, а останалите са за съвместни руско-американски проекти; и
• Прогресивно вдигане на всички Западни санкции, зависещи от спазването на това мирно споразумение от руска страна, с кулминация – приемане на Русия в Г7 (за да стане организацията отново Г8).
Поддръжниците на Украйна реагираха ужасено и отхвърлиха плана като капитулация. Изготвеният от Невил Чембърлейн след срещата му с Хитлер в Мюнхен през 1938 г. „Мир при нашите условия“ бе представен в западните медии като уместен исторически аналог на плана на Тръмп. Много неща в тази аналогия са неточни, но това не е от значение. Вашингтон се вълнува най-много от въпроса как да се оттегли от загубената от него украинска война, без да му се създаде негативния образ, който да се възпроизвежда отново и отново, както образът на Афганистан- 2021 г. бе използван срещу Джо Байдън, Виетнам- 1971 г. – срещу Джералд Форд, а всички предишни провали с техните „достойни прекъсвания на войната“ са били употребявани като оръжие срещу действащия към момента президент, след като и последният хеликоптер с американски военни и агенти е отлетял от полесражението някъде на другия край на света.
По шаблона на „Документите на Пентагона“, анотирани за 2025 година
Историческият прецедент е точен, а документацията е публично достъпна за всеки, който иска да я прочете. Става въпрос за „Документите на Петнагона“ – 7 000 страници вътрешна история на Департамента по отбраната, завършени през 1969 г. и изтекли чрез Даниъл Елсбърг през 1971 г. – съдържат подробен запис на дилемата, пред която е бил изправен тогавашният американски политически елит, и която съвпада с дилемата, която се прехвърли от администрацията на Байдън към тази на Тръмп. Ето ключовите моменти:
• Ноември 1964 г. – февурари 1965 г.: Работната група за Виетнам (председателствана от Уилям Бънди) и Меморандумът за действие в областта на националната сигурност изрично заключават, че дори и пълномащабна бомбардировка на Севера и разполагане на повече от 500 000 наземни войски в най-добрия случай ще предизвикат продължително замразяване на конфликта, а в най-лошия – колапс на Южен Виетнам в рамките на две години.
• 3 ноември 1965 г.: Бележката на Макнамара до Линдън Джонсън е неопровержимото доказателство. След първото мащабно усилие на терен (в долината Я Дзанг), секретарят по отбраната пише, че „шансовете за успех са малки“, че войната вече е във „военен и политически пат“ и че по-нататъшна ескалация просто ще увеличи крайната политическа цена на приключването.
• 1966-1967 г.: Във вътрешните документи на Националния съвет за сигурност и Държавния департамент заявената цел е променена от „победа над комунизма“ на „предотвратяване на унизителна загуба за САЩ“ и осигуряване на Южен Виетнам на „достоен шанс за оцеляване със собствени сили за известен период от време“. Изразът „достойно прекъсване“ се появява в секретно обращение още през 1966 година.
• Март 1968 г.: След офанзивата Тет наследникът на Макнамара Кларк Клифърд съобщава на Джонсън в тайна бележка, че войната не може да бъде спечелена и че единственото, което може да има като цел, е оттегляне по начин, който да не разруши доверието в ангажиментите на САЩ другаде. Речта на Джонсън от 31 март, в която съобщава, че няма да се кандидатира отново, е първото публично пропукване на фасадата.
• 1969-1973 г.: Никсън и Кисинджър наследяват същата вътрешна преценка и предприемат идентична стратегия: Виетнамизация, експандиране на войната към Камбоджа и Лаос, Коледната бомбардировка през 1972 г. – всичко с цел да се подсигури „достойно прекъсване“, така че неизбежното падане на Сайгон да се случи след президентските избори през 1972 г. и по възможност след като Никсън е напуснал поста.
По този начин първото недвусмислено осъзнаване на най-високо ниво, че поражението във Виетнам е неизбежно, е документирано в Документите в края на 1964 – началото на 1965 г., а най-ясното единствено изказване е в бележката на Макнамара от ноември 1965 година. Но САЩ не правят нито едно „официално изявление за изтегляне“ от Виетнам; процесът е постепенен:
• Позицията на Никсън за „Виетнамизация“ е публично оповестена на 3 ноември 1969 г. (речта за „мълчаливото мнозинство“), но положението все още е в ескалация, плюс постепенно изтегляне, а не декларация за оттегляне;
• Истинската промяна на политиката към пълно оттегляне започва с Парижките мирни споразумения, подписани на 27 януари 1973 година;
• Последните бойни части на САЩ напускат Южен Виетнам на 29 март 1973 година; и
• Окончателната евакуация (падането на Сайгон) се случва на 30 април 1975 година.
Изражението в човешки жертви на това седемгодишно забавяне от бележката на Макнамара през ноември 1965 г. до Парижките споразумения от 1973 г. е зашеметяващо:
• Нови 55 000 убити американци (95% от общия брой американски жертви);
• Нови около 250 000 убити виетнамски военнослужещи;
• Нови около 800 000 убити северно-виетнамци и виетконгци; и
• Нови 1,5-2 милиона убити цивилни виетнамци.
Всичко това – след като най-висшите членове на американското управление неофициално са заключили, че войната е загубена. Водещият принцип никога не е била победата. Той е запазването на президентската репутация и внушаването на доверие в американската сила. Никой не е искал да бъде президентът, „загубил Виетнам“. След 1965 г. войната е водена най-вече, за да се отложи вътрешната политическа разплата.
Накратко, политическата класа знае, че войната е загубена през 1965 г., но никой не желае да бъде президентът, „загубил Виетнам“. Затова си предават отровната чаша от Джонсън, през Никсън, до Форд, добавяйки още осем години и нови десетки хиляди американски животи (и милиони виетнамски), за да отложат неизбежното, в името на вътрешното политическо оцеляване и запазване на националния престиж. Това е основното морално обвинение от Документите на Пентагона: войната след 1965 г. е водена най-вече за справяне с образа на загубата, а не за победа.
В това има странни и трагични паралели с войната в Украйна. Публично твърденията винаги са били, че Русия отслабва, украинците се бият храбро и имат нужда само от още време и поддръжка; след това в наратива започна да се появява идеята за патова ситуация, а наскоро стана съвсем ясно, че войната на изтощение на Русия и способността ѝ да издържи на нея, е смазваща. Опитите това да бъде замъглено са все по-трудни. САЩ – основният доставчик на машини и муниции – са войнствено настроени, но сега търсят начин да се оттеглят, под претекста на „уредена“ от тях мирна сделка, за каквато притискат Украйна.
За съжаление това мирише на политически пиар.
В действителност наблюдаваме повтарящ се модел в прокси конфликтите на великите сили: бавното оттичане на оптимизма в реализъм, а след това оттегляне, докато в това време човешките жертви растат, а изходните параметри са представени като „стратегическа необходимост“. Ехото между Виетнам и Украйна е наистина поразително, а от края на ноември 2025 г. звучи по-силно от когато и да било. Това, което започна като разказ за украинската издръжливост и руската неустойчивост, се счупи под тежестта на равносметката от бойното поле и политическите разчети.
Публичните изявления за Украйна повтарят виетнамския сценарий почти изцяло:
• Ранно решение (2022-2023): Западът обявява Русия за „хартиен тигър“, разпадащ се под санкциите и логистичните проблеми (кой би могъл да забрави твърденията, че руската икономика е направена „на парчета“, или подигравката, че Русия разглобява перални машини за да използва микрочиповете им, а войниците ѝ се бият с лопати, след като са свършили патроните?), както и „храбрите войници“ на Украйна, които се нуждаят единствено от време, Javelins, HIMARS – или каквото друго Wunderwaffe беше привлякло вниманието на мажоретките – за да обърнат хода на събитията. Предизвикателните речи на Зеленски и зрелищните му атаки с дронове подклаждаха това – „Чърчил на нашето време“, досущ като „светлината в края на тунела“, която Джонсън виждаше през 1965 г., въпреки че Макнамара неофициално беше признал патовата ситуация.
• Патова ситуация (края на 2023 – средата на 2024): към ноември 2023 г. първият генерал на Украйна Валерий Залужни публично нарече ситуацията „патова“ – термин, който се запази и през 2024 година. Това стана след катастрофата на украинската „лятна офанзива“. Анализатори, като тези от Съвета за чуждестранни връзки, отбелязаха че „динамичната патова ситуация“ се развива в по-статична, а украинската контраофанзива се топеше в недостиг на боеприпаси. Тази фаза е отглас на мъглата след офанзивата Тет от 1968 г., когато американските власти подцениха загубите, а неофициално обсъждаха „виетнамизация“.
• Смазваща война на изтощение (2024-2025): Тук фасадата се пропука. Руската икономика наклони везните – вместо да се срине – а армията ѝ се прегрупира със съзнанието, че я очаква битка. Украинските сили, изтощени и в недостиг на хора, не могат да напредват и в най-добрия случай удържат с трудност; Русия мачка напред със стратегия, целяща унищожение на противниковата армия, а териториалните претенции са последваща реалност, когато вече не съществува проблем със защитниците. Замъгляването и дръзките речи продължават, но равносметката на изтощението е неоспорима: Русия произвежда снаряди 10 пъти повече от Украйна, има много повече хора и капацитет, и със замразени активи или не – Москва е решена да се бие дълго. Много дълго.
И тук паралелът с Виетнам се превръща в трагедия. САЩ, които са наляли 175 милиарда долара в помощи от 2022 г. (предимно в машини и боеприпаси), сега се обръщат в главен деескалатор. Планът в 28 точки на Тръмп изисква Киев да отстъпи Донбас изцяло, да признае Крим/Луганск/Донецк за де факто руски, да демилитаризира буферна зона и да отреже размера на армията си. В замяна? Неясни гаранции за сигурност от САЩ, 100 милиарда долара от замразените руски активи за възстановяване и връщане на Москва в Г7.
Ултимаумът: подпишете до Деня на благодарността (27 ноември) или губите разузнаването/доставките на оръжие. Отговорът на Зеленски? Необработено видеообръщение: Украйна трябва да избира между „загуба на достойнство или ключов партньор“, но той ще преговаря „честно“ с Тръмп, докато координира с Макрон, Стармър и Мерц „справедлив“ мир. Европейските лидери подхванаха този глас и настояват за отстъпки, докато подготвят разговори на Г20 в Южна Африка. Междувременно Путин нарича това „база“, но настоява за „коренни причини“.
Какво означава това? От моята гледна точка това не е неутрално посредничество; никога не е било. САЩ са основният войнолюбец и опитите да се препозиционира като уредник на мира няма да заблудят никого. А европейците? Те се возят на задната седалка, а предизвикателното им говорене просто не съответства на материалните им възможности.
Свидетели сме по-скоро на „достойно прекъсване 2.0“
Тръмп наследи от Байдън умората от помощта, добави оптиката си на „Америка Първа“ и опакова капитулацията като „мир чрез сила“. Чатовете в социалните медии наричат това „изнудване“ или „сделката Путин-Тръмп“, а потребителите тъгуват заради принудителния краен срок до Деня на благодарността. Точно както Никсън бомбардира Ханой, за да „приключи войната с достойнство“, сега Киев е притиснат да „поеме“ загубата, докато Вашингтон се измъква от вината за изоставянето. На какво мирише? На чиста политика: наближават междинните избори, избирателите са уморени от ежегодните 60 милиарда долара разходи, а „победата“ ще позволи на Тръмп да се насочи към Китай или Венецуела, без да влачи след себе си бремето Украйна.
Ако отлагането във Виетнам костваше над 55 000 американски животи и милиони виетнамски, в Украйна последва и това. След обявяването на пат през 2023 г. оценките са за жертви от над 100 000 украински бойци (общо във войната те са 500 000 жертви), плюс 30 000 цивилни – цифри, които растат всеки ден в месомелачката в източна Украйна. Всяко забавяне на отстъпването или прекъсване на помощта поддържат изтощението и купуват „фасон“ на цената на траншеи, пълни с изтощени двайсетина-годишни младежи и нарастващи жертви измежду техните бащи (и дядовци).
От гледна точка на установяване на истината тези исторически паралели посочват не само лидери, но и системи: американските прокси войни, в които отдалечени столици залагат на карта суверенитета на страни, оставяйки техните граждани да плащат сметката. Войната в Украйна купи на Европа време да се въоръжи отново (отбранителният бюджет на ЕС се е увеличил с 20% от 2022 г.) и да преоцени воденето на война с дронове, наред с други неща. Във всеки случай е малко вероятно мирното споразумение да доведе до скорошно настъпване на мир. Европейците отговориха с алтернативно предложение, което ще бъде отхвърлено от Русия. В същото време Русия дава сигнал, че е отворена да се ангажира на базата на мирния план, но това не е равнозначно на споразумение.
Хардбол: Путин играе тази игра перфектно
Крис Матюс озаглави книгата си от 1988 г. „Хардбол: Как се играе в политиката, обяснено от човек, който познава тази игра“. Едно от централните послания в книгата е брутално просто: „Не е важно кого обичаш, а кого можеш да нараниш. Най-добрият начин да играеш хардбол е бързо да се съгласиш с опонента си за голямата картина, докато бавно го задушаваш в детайлите.“ Владимир Путин прекара месец ноември на 2025 г., изпълнявайки по учебник маневра от хардбола срещу администрацията на Тръмп.
Публичните изявления на Кремъл казват, че планът полага основа за бъдещи дискусии и че Русия приветства конструктивния подход на Америка и остава отворена за сериозни преговори. Това е топлото заглавие, „принципното да“, прегръдката, която кара Тръмп да вярва, че Москва преговаря на добра воля и позволява на западните коментатори да говорят за „движение към мир“. Същевременно руските власти налагат условия, които обезсмислят сделката:
• Незабавно украинско изтегляне от всички територии, за които Русия претендира (включително все още контролираните 35%);
• Предварително признаване на „новите териториални реалности“, преди спиране на огъня;
• Правно обвързан, перманентен отказ от НАТО в писмен вид;
• Пълно вдигане на всички санкции като предварително условие; и
• Преговаряне единствено във формати, включващи Китай, Индия, Бразилия, Южна Африка.
Това е Матюс в чист вид: „Винаги се съгласявай принципно, бори се в детайлите“. „Прегърни плътно враговете си, за да не могат да те ударят“. „Кажи да, имай наум не“. Ефектът е, че екипът на Тръмп ще продължи да вярва в идеята, че сделка все още е възможна, докато Русия продължава зимната си кампания. Всяка седмица отлагане е нова седмица на необратимо придобиване на територии и нова седмица на изтощаване на хората в украинската армия.
Путин не натрива носа на Америка за загубата. Той е прекалено дисциплиниран за такова нещо. Прави нещно много по-софистицирано: принуждава САЩ да администрират капитулацията на своя клиент, като в същото време разкриват безсилието и безполезността на Европа. Всевъзможните изявления на ЕС са перформативни, защото те не могат да водят война без американското разузнаване и американските муниции. Москва знае това и играейки хардбол с Вашингтон, Русия систематично разширява трансатлантическата пукнатина.
Предварителните проекти на споразумения от декември 2021: Сметката
За да не си помисли някой, че исканията на Русия са изникнали ex nihil през 2025 г., Москва представи два документа през 2021 г., които са почти идентични с плана в 28 точки, който Киев сега е принуден да приеме:
• Проект за споразумение, в което САЩ изискват правно обвързани гаранции срещу разширяване на НАТО и връщане на инфраструктурата на алианса до границите от 1997 г.; и
• Паралелен проект за споразумение с НАТО, съдържащ същите условия.
И двете предложения бяха отхвърлени от администрацията на Байдън и НАТО като „нереалистични“. Четири години и половин милион украински жертви по-късно, основните руски искания бяха наложени от реалността на бойното поле и от американската политическа необходимост. Това е измерението на Западното поражение.
Не е голяма изненада, че Путин ясно изрази предпочитанията си за решаване на конфликта на бойното поле, но че Русия остава отворена за уреждане на конфликта чрез преговори. Това не означава, че условията се смекчават. Посланието е по-просто: приемете исканията ни сега и спестете животи, или ние ще постигнем целите си дори и това да продължи по-дълго, отколкото ни се иска.
Средносрочно бъдеще: предстои стрес тест за НАТО
По един или друг начин войната ще свърши, вероятно след като Русия завземе остатъка от областите Донецк и Запорожие, както и разширение, за да включи и Одеса, като окаже натиск за смяна на режима в Киев. Стратегическият изход обаче вече е ясен: най-голямата след 1945 г. конвенционална военна конфронтация между Запада и равностойния му противник завърши с поражение за Запада.
Решаващата променлива сега е сплотеността на НАТО. Стратегията на Русия, както изглежда, е да засили различията между Вашингтон, отчаяно желаещ да обяви, че „мисията е изпълнена“ и да се насочи към Китай, и Европа, която ще бъде оставена да се справя с обидена, разпокъсана, демилитаризирана Украйна на източната си граница. Великобритания, Германия, Франция, Полша и Прибалтика вече сигнализираха, че планът в 28 точки в сегашната си форма е неприемлив; но тяхната способност да поддържат съпротивата на Украйна без американското разузнаване и муниции клони към нула.
И ако Вашингтон без съмнение слабо се интересува дали войната срещу Русия ще продължи – при положение, че не участва – малцина вярват, че Европа има някакъв капацитет да действа автономно. Следващите дванайсет месеца ще покажат дали прокламираната от Европа „стратегическа автономност“ е нещо повече от реторика.
Азия си води бележки
В столицата на Азия правителствените служители и разузнавателните анализатори наблюдават края на играта за Киев с клинично внимание. Урокът изкристализира. Когато вътрешната политическа цена се качва, американските гаранции за сигурност имат срок на годност, измерван в електорални цикли. Спектакълът, в който Вашингтон принуждава зависим съюзник да отстъпи териториите и суверенитета си, само за да избегне евакуация ала Кабул, ще натежи сериозно на всяко азиатско-тихоокеанско правителство в изчисленията му доколко надеждни са по-разширени опити на САЩ за възпиране на Китай.
От Сайгон през 1975 г. до Кабул през 2021 г. и Киев през 2026 г., моделът е идентичен. САЩ се надскачат, откриват ограниченията на силите си, делегират битката на клиентите си, а след това преговарят излизане, чиято основна цел е да осигури нито един действащ президент да не бъде записан в историята като този, който е „загубил“ войната.
Документите от Пентагона показват, че Виетнамската война след ноември 1965 г. е водена най-вече за справяне с образа на загубата. Това е отнело седем години. Планът в 28 точни, крайният срок на Деня на благодарността, спирането на разузнавателните данни – това е еквивалентът от 2025 година. Цената в човешки жертви беше платена, както винаги, от хората на терен, чиято страна е била избрана за арена.
Историята не се повтаря, но се римува с ужасяваща прецизност. Киев е просто най-новата строфа.
Източник: warwickpowell.substack.com
Коментирай първи