Малко понятия в международните отношения предизвикват толкова ожесточени спорове, колкото „сферите на влияние“ на великите сили. В нов анализ проф. Джефри Сакс от Колумбийския университет подчертава ключовата разлика между легитимната „сфера на сигурност“ – правото на великите сили да се защитават от обкръжение с врагове-държави (обикновено проксита на конкурентна велика сила) – и нелегитимната „сфера на влияние“, която подкопава суверенитета на съседните по-малки държави. Разграничението на тези две понятия, според Джефри Сакс, не е просто семантично, а трябва да бъде направено и институционализирано в бъдещия нов международен ред.

Малко понятия в международните отношения са толкова оспорвани, колкото понятието „сфери на влияние“. От колониалните разделения през 19 век до разделянето на Европа по време на Студената война великите сили многократно са претендирали за правото си да се намесват в политиката, икономиката и мерките за сигурност на съседите си.

Това обаче са две много различни понятия: законната нужда на големите сили да предотвратят да бъдат обкръжени от врагове и нелегитимните претенции на големите сили да се намесват във вътрешните работи на по-слабите държави. Първото понятие е по-добре да се опише като сфера на сигурност, а второто – като сфера на влияние.

Разпознаването на това разграничение е повече от семантично. То изяснява какво трябва да се приема за легитимно в световната политика и на какво трябва да се противопоставяме. То също така помага да се преоценят историческите доктрини като американската доктрина Монро (определяща западното полукълбо на планетата като американска сфера на влияние-б.ред.) и по-късното й преосмисляне от Рузвелт и хвърля светлина върху съвременните дебати между Русия и Китай, от една страна, и САЩ, от друга, по отношение на националната сигурност.

И накрая, това разграничаване сочи към неутралитета като практическа политика за по-малките държави, притиснати между великите сили: неутралитетът уважава опасенията за сигурността на техните могъщи съседи, без тези малки държави да попадат под нечие господство или в нечия сфера на влияние.

Дефиниране на разграничението между „сфера на влияние“ и „сфера на сигурност“:

Сферата на влияние е утвърждаване на контрол от страна на голяма сила върху вътрешните работи на друга държава. Това предполага, че могъщата държава може да диктува или силно да оформя вътрешната и външната политика на по-слабите държави в своята орбита, като по този начин подчинява техния суверенитет. Влиянието може да се упражнява чрез военна сила, икономически лостове, политическа намеса или културно господство. Основната логика е йерархична: силните държави имат право да управляват по-слабите.

Сферата на сигурност, напротив, е признание от страна на по-малките съседни държави за уязвимостта на великата сила към потенциалната намеса на друга велика сила. Тя се отнася не до господство, а до легитимния отбранителен интерес на великата сила да попречи на съперничещи й други велики сили, на техни съюзи или военни сили да създават военни бази, да провеждат тайни операции и да разполагат техни оръжейни системи по границите й.

Не е необходимо Съединените щати да контролират правителството на Мексико, за да си гарантират законната претенция руски или китайски ракети да не бъдат разполагани там.

Не е необходимо Русия да диктува вътрешната политика на Украйна, за да си гарантира неразполагането на инфраструктура на НАТО в Украйна, че ЦРУ няма да извършва операции на нейна територия и че американските ракетни системи ще си останат извън Украйна. Сферата на сигурността набляга на външните съгласувания, а не на вътрешната намеса.

Основната разлика е следната: сферата на влияние подкопава суверенитета на малките страни в съседство с великите сили, докато сферата на сигурност може да бъде съвместима със суверенитета на по-малките страни – и особено ако по-малките държави приемат неутралитет.

Доктрината „Монро“ като сфера на сигурност

Доктрината „Монро“ от 1823 г. често се цитира като първото голямо утвърждаване на американското господство в Западното полукълбо. И все пак оригиналният текст на доктрината е по-скромен от по-късните интерпретации. Американският президент Джеймс Монро заявява, че европейските колониални сили не трябва да се опитват да правят по-нататъшна колонизация или политическа намеса в Западното полукълбо, докато Съединените щати от своя страна няма да се намесват в европейските дела.

Това беше основно доктрина за реципрочна сигурност. САЩ, тогава все още слаба република на друг континент „на края на света“, се опитва да се изолира от борбите за баланс на силите в Европа. Нейните лидери признават, че европейската намеса в Латинска Америка неизбежно ще донесе европейско съперничество в Новия свят, застрашавайки американската независимост. От друга страна, в документа Монро обещава, че САЩ няма да се намесват в споровете на Стария свят.

В този смисъл Доктрината „Монро“ е пример за сфера на сигурност: тя защитава Америка от превръщане във военен плацдарм за враждебни европейски империи, като същевременно оставя новосъздадените тогава независими латиноамерикански държави формално свободни да провеждат собствената си вътрешна и външна политика, без намеса нито от европейските сили, нито от САЩ.

Политиката на Рузвелт като сфера на влияние

Осемдесет години по-късно политиката на президента Теодор Рузвелт, обявена през 1904, драстично интерпретира Доктрината „Монро“. Докато Монро набляга на ненамесата, Рузвелт твърди, че САЩ имат не само правото, но и задължението да се намесват в делата на латиноамериканските нации, когато по преценка на Вашингтон правителствата на тези държави не отговарят на стандартите за „цивилизовано“ управление или финансова отговорност:

Това на практика трансформира отбранителната позиция на САЩ в имперска експазионистична. Според Рузвелт, Съединените щати многократно окупират митници, изпращат морски пехотинци и контролират финансите в страни от Доминиканската република до Никарагуа. През 20-ти и 21-ви век доктрината се превръща в гаранция за многократни интервенции на САЩ, смяна на правителства и контрол – отличителни белези на самопровъзгласилата се и дефинирана сфера на влияние на САЩ. Подчертавам – „сфера на влияние“, а не „сфера на сигурност“.

По този начин политиката на Рузвелт многократно се оказва нелегитимна по отношение на суверенитета на по-малките държави в Западното полукълбо: тя драматично подкопава суверенитета на Латинска Америка в името на хегемонията на САЩ в Западното полукълбо. Резултатите са крайно деградивни. Многократните интервенции на САЩ са егоистични (например често в защита на прекия интерес на американски корпорации с добри връзки с правителството във Вашингтон, като United Fruit Company в Гватемала и Хондурас) и сериозно подкопават политическото развитие и стабилността на страните в цяла Латинска Америка. Докато Доктрината „Монро“ се стреми да изключи намесата на чужди сили във вътрешните дела на всички страни от Западното полукълбо, тази на Рузвелт дава на Съединените щати право да действат като регионален полицай.

Руски и китайски концепции за сигурност

Сегашните термини за неделима или колективна сигурност, често използвани от Русия и Китай, резонира добре с идеята за сфера на сигурност. Неделимата сигурност гласи, че една държава не може да засили собствената си сигурност за сметка на друга. Русия гледа на разширяването на НАТО в Украйна или Грузия като разрушаване на сферата й на сигурност и съответно като заплаха за нейния суверенитет. За Китай военните съюзи на САЩ около морската му периферия също се разглеждат като посегателства върху китайския суверенитет.

Американските критици твърдят, че Русия и Китай злоупотребяват с „колективната сигурност“ и съответно с „неделимата сигурност“ според формулировкките на двете страни… и че зад тези термини те просто се опитват да прикрият опитите си за регионално господство. Американски служители и анализатори редовно твърдят, че интервенциите на Москва в Украйна и Грузия и действията на Пекин в Южнокитайско море са просто опити за създаване на сфери на влияние.

Целта на тези критики на САЩ обаче целят единствено Вашингтон да не признае основателните опасения на Русия и Китай за тяхната сигурност по отношение на американските военни разполагания по границите им, включително бази и ракетни системи… както и факта, че САЩ със сигурност биха отхвърлили всяка подобна намеса на Русия или Китай в Западното полукълбо, както направиха по време на Кубинската ракетна криза от 1962 г. (разполагането на съветски ракети със среден обсег на действие от типа SS-4 в Куба).

Освен това, американските анализатори просто омаловажават често заявеното намерение на американската политика за сигурност да създаде препятствия за сигурността спрямо тези противници, например по морските пътища на Китай.

Докато понякога границата между истинска сигурност и сфера на влияние е размита, концепцията за неделима сигурност на Китай и Русия подчертава разликата. Интересите, свързани със сигурността, в буферните зони и в отношенията със съседните държави са реални. Те оправдават призивите към други велики сили да стоят настрана, но не оправдават евентуална намеса на регионалната велика сила във вътрешните дела на своите съседи.

Неутралитетът като път към запазване на сигурността 

Как тогава по-малките държави в граничните региони между две велики сили могат да запазят както своята независимост, така и сигурността си по отношение на своите съседи, които са велики сили? Неутралитетът предлага най-надеждното и изпитано във времето решение. Неутрална Украйна – суверенна, демократична, но ангажирана да не приема военни бази на НАТО или Русия – ще уважава сферата на сигурност на Русия, докато бяга от сферата на влияние и по подобен начин ще защитава Европейския съюз от разширяване на руските военни бази и оръжейни системи на запад. Обявяването на неутралитет от Австрия през 1955 г. позволява на Съветския съюз да изтегли окупационната си армия от Австрия, без да се страхува, че изтеглянето на силите му ще бъде последвано от разширяване на силите на НАТО на изток. Исторически погледнато, 80-годишния неутралитет на Финландия изпълнява едновременно функция както за защита на Съветския съюз, така и на Финландия.

Неутралитетът не е подчинение. Това е активна дипломатическа позиция, предназначена да увеличи максимално националния суверенитет, като същевременно признава геополитическите реалности на големите съседи. Неутралните държави могат да поддържат независима вътрешна политика и да участват в международни институции, при условие че избягват официалното военно обвързване с която и каквато и да е сила.

Неутралитетът може да бъде крехък. Великите сили се изкушават да го подкопаят, а по-малките държави могат да търсят защита в съюзи, както в крайна сметка се случи с Швеция и Финландия, въпреки че нито Съветският съюз, нито държавата-наследник на СССР Русия след Студената война някога са заплашвали някоя от тези страни или са давали някаква конкретна причина тези страни да се присъединят към НАТО. Като нормативен модел неутралитетът обединява две истини: великите сили изискват периметри на отбрана, а малките държави изискват независимост. Само чрез разграничение между сигурност и влияние те могат да бъдат зачитани.

Защо разграничаването има значение

Ясното разграничение между сферите на сигурност и сферите на влияние има няколко значителни предимства:

1. Изяснява легитимността: опасенията за сигурността на границите са основателни; намесата във вътрешната политика не е. Ясното разграничение не позволява на великите сили да прикриват имперските си амбиции под прикритието на отбраната.
2. Ръководи дипломацията: преговорите за Украйна, Тайван или други горещи точки могат да бъдат преформулирани: фокусът трябва да бъде върху взаимните гаранции за сигурност, а не върху господството или контрола на режима.
3. Укрепва международното право: докато международното право вече поддържа суверенитета, признаването на сферите на сигурност може да бъде интегрирано в договори за контрол на въоръженията, пактове за неутралитет и регионални комплекси за сигурност.
4. Насърчава стабилността: зачитането на сферите на сигурност намалява вероятността от война на великите сили. Отхвърлянето на сферите на влияние утвърждава равния суверенитет на всички нации.

Извод

Международната политика отдавна е измъчвана от объркване на сигурността с влиянието. Великите сили също се възползват от това двусмислие, оправдавайки интервенциите в други държави като „отбранителни“, докато всъщност преследват контрол върху тези държави.

Доктрината „Монро“ в първоначалната си форма беше доктрина за реципрочна сигурност: Европа трябва да стои настрана от делата на Америка, а Америка обеща да стои настрана от европейските дела. Политиката на Рузвелт преобразува доктрината в полза на американското влияние, а не на американската сигурност, подчинявайки по-слабите държави в Латинска и Централна Америка на вашингтонския надзор и намеса.

Реториката на Русия и Китай за неделима сигурност отразява основната им загриженост за периметри за отбрана, особено в ерата на ракетни системи, които могат да достигнат цели в Русия и Китай от стотиците американски бази, разположени в съседни на Русия и Китай страни.

Основната цел на дипломацията днес трябва да бъде да легитимира идеята за сфери на сигурност, като същевременно отхвърли сферите на влияние. Неутралитетът предлага добре работеща и исторически изпитана формула за държави, потенциално притиснати между великите сили. Ако бъде признато и уважавано, това разграничение може да помогне за стабилизиране на отношенията между великите сили, като същевременно защитава суверенитета на по-малките държави, като по този начин създава по-сигурен международен ред.

Автор: проф. Джефри Сакс

Ако статията ви е харесала, споделете я с приятелите си в социалните мрежи от тук: