Срещата в Аляска бе натоварена с прекалено много очаквания, при това напълно разнопосочни и взаимно изключващи се. Противоречията между Русия, САЩ, Европа и Украйна като размер и интензитет придобиха измерения, които няма как да бъдат изгладени в рамките на един ден, дори и при най-искрения стремеж от страна на Тръмп и Путин. И няма как и двамата да не са били наясно с това. Просто те се нуждаеха от известен time out, за да излязат от рамките на все по-нарастващата ескалация на конфликта и да се опитат да предугадят докъде е готов да стигне другият. Да изложат директно позициите си, без те да минават през посредници и дипломатически канали, които неизбежно ги изкривяват в някаква степен.
Още преди срещата руската страна се придържаше към подобен скромен прочит на предстоящото събитие и се пазеше да анонсира постигането на какъвто и да било пробив. Тръмп в своя маниер се опита да „надуе“ очакванията, като определи шансовете за успех на 75%, без да изложи ясно какво смята за успех и провал. Да не говорим, че това, което американците биха възприели като успех, щеше да бъде отчетено от руснаците като провал и обратното.
Всъщност, точно лъкатушещата позиция на днешната американска администрация е един от най-несигурните фактори в украинската криза. Видяхме как Тръмп започна своя президентски мандат с брутална атака към европейските си партньори (речта на вицепрезидента Ди Ванс в Мюнхен) и към Зеленски, след това се стигна до един примирителен разговор между американския и украинския президент във Ватикана, чието продължение бе сключената сделка за редките минерали на Украйна, Тръмп продължи тази линия, като възприе предложената от европейците тема за сключването на незабавно руско-украинско военно примирие и когато всички очакваха, че Америка ще заеме отново позицията на водещ елемент на антируския фронт на Запада, последва информацията за подготвената среща в Аляска.
Това закономерно предизвика огромна тревога в Европа и Украйна, защото при всички двустранни срещи досега между Тръмп и Путин, последният е излизал победител, дори да е било в чисто символичен план. Това се случи и сега.
Путин бе наясно, че може да се възползва много от вариативността на Тръмп по отношение на Украйна. След като темата за примирието бе натрапена на Тръмп от съюзниците му, ясно бе, че той няма как да я отстоява убедено и решително. И за русият президент едва ли е било трудно да я дискредитира, доколкото тя наистина е в полза само на Украйна.
Спрат ли бойните действия в момента, Киев не просто ще стабилизира поразклатената си отбрана, но и ще натрупа значителен офанзивен потенциал. Не само западна военна подкрепа, но и собствения му военнопромишлен комплекс ще получи импулс за развитие, а той не е никак за подценяване. Дори в днешните крайно неблагоприятни условия украинската отбранителна промишленост има самочувствието да разработва балистична ракета със среден обсег на действие от най-модерен вид (проекта „Сапсан“).
Ако добавим разполагането на западни военни контингенти на украинска територия, то реално примирието ще се превърне в неофициален мир. Подобно на ситуацията на Корейския полуостров. При това двете страни ще се намират в напълно асиметрични условия: Украйна ще загуби територия, но ще получи силни гаранции за сигурност, а Русия ще придобие територия, но ще загуби сигурност. Доколкото на югозападните си граници ще има за съсед една свръхвъоръжена държава (украинците сами описват бъдещата си страна като мега-Израел), в която ще има и значително западно военно присъствие и тя ще бъде крайно антируски настроена.
Няма как към момента Путин да приеме подобна алтернатива. Не и защото Тръмп му е осигурил бляскав прием и максимално погъделичка самочувствието му. За да имаше шансове идеята за примирие да сработи, тя неизбежно трябваше да бъде обвързана с преустановяване на западната военна помощ за Украйна и вдигане на някаква част от санкциите срещу Русия. Цена, която пък американският президент не бе в състояние да плати.
И явно тук Путин пак е поел инициативата за намиране на изход. Предлагайки да се пренесе фокуса на дипломацията не върху търсенето на примирие, а в постигането на бърз мир. Който вече не се разглежда като последица на примирието, а като негова алтернатива. Тръмп явно клъвна на тази въдица. Тя все пак му помогна да не изглежда като пълен глупак, който единствен е вярвал, че има големи шансове срещата в Аляска да сложи край на бойните действия.
Ако преди броени дни неговите планове бяха чрез санкции да принуди руснаците да сключат примирие, сега той се задоволи с неангажиращото обещание на Путин за мир и донякъде си върза ръце за налагане на нови санкции. Защото ако такива бъдат въведени в близките дни, Москва може да използва това, за да дезавуира участието си в един бъдещ мирен процес.
Отделно представлява интерес, веднъж възприел руската идея за мир, доколко Тръмп се е обвързал със съпътстващите мирни условия на Путин. И това ще е фабулата на бъдещите дипломатически сблъсъци. За европейците Вашингтон вече се е приближил опасно към руските позиции и те неминуемо ще се опитат да го върнат в предишната орбита. В тази насока вероятно ще работи и част от собствената администрация на Тръмп.
Засега Тръмп огласи едно от руските условия – Украйна да отстъпи целия Донбас. Но и то бе достатъчно да предизвика бурно негодувание в Европа и Киев. Но едва ли само през него минава руското съгласие за мир. Путин неслучайно говори за „необходимите решения“ и множественото число в случая е показателно. Отделно, всяко отхвърляне на руското условие (условия), ще подсилва руската обществена подкрепа за войната и ще дава нова легитимност на управлението на Путин.
Кремъл и сега е убеден, че се намира в силна позиция, нещо повече, вярва, че продължаването на войната ще работи в негова полза. Затова и бързият мир не изглежда съблазнителен. От друга страна, безкомпромисността на европейците има за цел точно да пречупи тази руска увереност, да внуши на Путин, че времето не работи за него.
Засега руският президент не се хваща на този блъф и предпочита да следва своята стратегия, изградена върху здрава геополитическа логика. А тя гласи, че компромиси със сигурността си може да правят, едва когато рисковете от продължаване за войната станат по-големи от рисковете, свързани с нейното прибързано прекратяване. Тук е калкулиран и рискът от пълно скъсване на отношенията с Тръмп. Ако Путин се стреми искрено към нещо, то това е поне максимално да отложи момента на разрива с американския си колега. И това е единственото сигурно заключение, което може да се извади от срещата в Анкоридж.
Коментирай първи