Автор: Дъг Бендоу, The American Conservative

Заповедите на Америка вече не се изпълняват. Политиците на САЩ трябва да се адаптират към новия свят, в който уменията им да убеждават ще бъдат по-важни от инструментите им за принуда.

Американските политици трябва да свикнат с мисълта, че съвсем не всички държави ще търчат да изпълняват всяко тяхно желание. Например, с Русия, с Китай и с ред други държави, чийто брой се увеличава, този номер не минава и няма и да мине. Това пише Дъг Бендоу, бивш специален съветник на президента Роналд Рейгън в авторитетното американско издание за геополитика „The American Conservative“.

Съединените щати излязоха от Втората световна война едновременно богати и силни. Страната им беше по същество недокосната от разрушенията, а след това американците станаха почти неуязвими заради двата океана и ядрените оръжия. Никаква война не можеше да достигне до нашите брегове.

За съжаление, установеният след ВСВ мир предложи малко богатства и сигурност на всички останали страни. Така американците възприеха стратегия да се присъединяват към войните на други народи, патрулирайки земното кълбо по време на Студената война, която понякога ставаше изпепеляващо гореща. Поемането на това бреме наложи известно смирение дори във Вашингтон.

Въпреки постоянните искания за намеса, президентите на САЩ болезнено научиха своите граници. Хари Труман и Дуайт Айзенхауер стигнаха до безизходица в Корея. Айзенхауер и Линдън Джонсън отказаха да се бият със Съветския съюз, за ​​да изтръгнат Унгария и Чехословакия от социалистическия блок и съветското влияние по време на техните нежни революции. Джонсън пък остави 82-мата оцелели членове на екипажа на USS Pueblo в севернокорейски плен за близо година.

Случи се и още по-болезненото изоставяне на Индокитай от Ричард Никсън и Джералд Форд. Вместо да разположат допълнителни военнослужещи в Южен Виетнам или да хвърлят ядрени бомби върху Северен Виетнам, те в крайна сметка изоставиха приятелски настроените южновиетнамски администратори на покрива на американското посолство, отчаяно чакащи спасение. След като положи хаотични усилия да освободи пленения персонал на американското посолство в Техеран, Джими Картър се отказа. През 1981 г. Роналд Рейгън не се противопостави на вдъхновените от Съветския съюз репресии в Полша; по-късно той изостави гражданската война в Ливан, след като бомбен атентат уби 241 морски пехотинци.

Демократи и републиканци, либерали и консерватори, ястреби и гълъби – всички осъзнаха, че има граници на американската мощ. След това дойде разпадането на Съветския съюз, разпускането на Варшавския договор и унижението на комунистите по целия свят. Вашингтон получи на тепсия един изцяло нов свят, описан от Джордж Х.У. Буш по време на първата война в Персийския залив, когато обяви: „Това, което казваме, става“.

В този конфликт така и стана. Но само в този конфликт. Намесата на Клинтън на Балканите спря сраженията, но не успя да преобрази тези земи по образ и подобие на Америка. Сомалия и Хаити също се оказаха неподатливи на неговия опит за социално инженерство. Постоянните бомбардировки на Ирак не донесоха спокойствие или мир там и в региона. Последва катастрофалното президентство на Джордж У. Буш, с лъжи, маскирани като факти, и фантазия, заместваща реалния анализ. Хиляди американци и 1 млн. иракчани загинаха ненужно в Близкия изток и Южна Азия. Барак Обама разпали граждански войни в Либия и Сирия в името на демокрацията. Въпреки че Доналд Тръмп заклейми безпомощните съюзници, че избягват отговорностите си за отбрана, той остави американските войски навсякъде.

Джо Байдън, може би най-опитният администратор, но най-малко подготвен ръководител на изпълнителната власт на Америка по въпросите на външната политика, очевидно вярваше, че САЩ „управляват света“, дори когато провалите се натрупаха. Престолонаследникът на Саудитска Арабия Мохамед бин Салман буквално унижи US-президента, отхвърляйки молбите му да увеличи производството на петрол.

Руският лидер Владимир Путин нахлу в Украйна, след като Байдън отхвърли преговорите, погрешно и злополучно разчитайки на силата на своята личност и заплахите от западни санкции, за да възпира Москва. Израелският премиер Бенямин Нетаняху безмилостно изигра Байдън, използвайки осигурени от Америка оръжия, за да избие жителите на Газа и да освободи територия за заселване с еврейски фундаменталисти и поддръжници на политиката му. Както и за да заграби газовите находища в акваторията на Газа.

Сега администрацията на Байдън моли Китайската народна република да разбие процъфтяващата връзка между Путин и севернокорейския лидер Ким Чен Ун. Преди изборите, които демонстративно заличиха президентството на Байдън и формализираха статута му на бита карта, държавният секретар Антъни Блинкен обяви: „Мисля, че те (китайците) разбират добре нашата загриженост и очакванията ни, че, както на думи, така и на дела, те ще използват влиянието, което имат и ще ограничат тези дейности. Така че ще видим дали ще предприемат действия.“

Това ли е политиката на Вашингтон? Екипът на Байдън има „очаквания“, че Китай ще действа според указанията им, „за да ограничи“ действията както на Русия, така и на Северна Корея. А администрацията (на Байдън) – на която към онзи момент й оставаха по-малко от три месеца във властта, водена от един все по-немощен президент, отхвърлен от американската общественост, докато прокарва своите неуспешни политики – очаква Пекин да се съобрази с нея. Същият този Пекин, когото Байдън не спря да плаши с война заради Тайван и заля с цяла лавина от санкции?!

Подобна арогантност е ендемична за Вашингтон. Преди повече от три години Леон Панета, началник на кабинета при Клинтън и министър на отбраната и шеф на ЦРУ при Обама, отхвърли страховете от война с КНР: „Честно казано, мисля, че ако Китай разбере, че сме сериозни в защитата на Тайван, Китай ще се откаже да го присъедини.“ Всичко, от което се нуждаят вашингтонските законотворци, е да изрекат няколко думи, докато щракат с пръсти, и от членовете на ръководството на Китай се очаква да се приберат на пръсти в Пекин, в очакване на следващото грандиозно изявление на Вашингтон.

Особено КНР едва ли ще приеме добре това обяснение на „очакванията“ на Америка. Китай представлява древна и горда цивилизация, някога доминираща в Азия и с най-голямата икономика в света. Уви, тази глава от историята завършва зле.

Китайците по целия свят са добре запознати с така наречения от тях Век на унижението, по време на който европейските сили, заедно със САЩ и Япония, окупираха и ограбиха империята им. Китайците са горди с изключителното си наследство и са критични към западния империализъм. Техният национализъм идва естествено и се обижда от чужди правителства, които се опитват да им диктуват

Днес Пекин е особено уморен от поучителните лекции на Вашингтон. Не е изненадващо, че КНР разглежда сегашната политика на САЩ като враждебна: Обградили сме ги в южно и източнокитайско море, лишили сме ги от достъп до Тихия океан, насърчаваме техните противници от Япония и Южна Корея до Тайван и Филипините и ги сдържаме икономически до границите на Източна Азия, налагаме им икономически санкции, за да възпрепятстваме достъпа на Китай до високотехнологични продукти и услуги, водим търговска война да защитим неефективните американски производители и изискваме от Пекин да се откаже от своите цели и ангажименти за сигурност, просто защото Вашингтон казва така.

Човек може да защити всички тези политики от гледна точка на САЩ, но никой американец не би отговорил с топла усмивка, ако друга държава се държи така с Америка.

Миналата седмица разговарях с високопоставен китайски дипломат за новата ос Русия-Северна Корея. Той отбеляза с известна острота, че Вашингтон не е в позиция да търси помощта на КНР в това отношение и учтиво цитира сегашното състояние на отношенията Китай-САЩ. Подозирам, че предпочитаният от него отговор на думите на Блинкен щеше да бъде съкратена версия на прословутия вик на Уимбълдън на тенис легендата Джон Макенроу: „Това не може да е сериозно!“

Москва и Пхенян провокираха много заглавия с пристигането на няколко хиляди севернокорейци в Русия. Независимо от това, дори и да участват активно в битка, техният брой не е достатъчно голям, за да промени баланса на силите във войната. Далеч по-значима досега беше доставката на артилерийски снаряди и ракети от Северна Корея за Русия.

Във всеки случай Китай не е виновен за внезапната прегръдка на Владимир Путин с Ким Чен-ун. Напротив, има много доказателства, че Пекин не е доволен от този ход. Доскоро КНДР беше предимно китайски, а не руски клиент. Москва обаче освободи Северна Корея от дългото и студено влияние на КНР. Пхенян никога не е бил послушен и благодарен партньор и сега е свободен да игнорира мнението на Си Дзинпин.

Нито пък Си вероятно е доволен от противоречията, породени от все по-близките отношения на Северна Корея с Русия. Възможните последствия са много. Връзките между САЩ, Южна Корея и Япония може да бъдат засилени, днешните ограничени отношения между НАТО и азиатските съюзници на Америка може да бъдат разширени и/или европейските и южнокорейските отношения с Китай може да пострадат. И всичко това се случва с Пекин, който е обвиняван, при това несправедливо, за руското сътрудничество със Северна Корея.

Но наистина КНР може да направи малко за Пхенян. Последният никога не е бил много отстъпчив, дори когато почти напълно разчиташе на Китай. Ким знае, че Си не иска малка, но въоръжена с ядрено оръжие държава на своята граница, с потенциал за масови бежански потоци, гражданска война и хлабаво контролирани ядрени оръжия, и е готов за игра на геополитически нерви с високи залози с номиналния си съюзник. Нещо повече, сега КНДР може да се обърне към Русия, ако Си окаже нежелан натиск върху Северна Корея.

На практика тогава единственият вариант на Пекин би бил да притисне Москва да отстъпи. Това обаче не е особено вероятно. Тъй като Вашингтон изглежда безвъзвратно враждебен, най-важният приоритет на КНР е да гарантира, че Русия няма да загуби в Украйна. Китай не иска да бъде сам, изправен пред мрежа от транстихоокеански и атлантически съюзи. Нито иска да се сдобие с имидж на предател, който продава приятелите си, за да помогне на своите заклети противници. В един от които САЩ очевидно са се превърнали.

Всъщност Вашингтон, с помощта на европейските си съюзници, е този, който тласна Русия в обятията на Китай и Северна Корея.

Защото отношенията на Русия с Пхенян невинаги са били така гладки. През 92 г. те направо се разпаднаха. Случи се през 1992 г., когато Москва призна Южна Корея. Въпреки че двустранните връзки по-късно се подобриха, Северна Корея остана само от второстепенен интерес за Москва. Русия се присъедини към Китай в подкрепа на санкциите срещу КНДР. Сред всички срещи на върха между Москва и Пхенян, които се проведоха през 2018 и 2019 г., Ким се срещна с Путин само веднъж, за един ден, през 2019 г. във Владивосток.

Едва ли Москва е променила основното си мнение за проблемния си съсед. По-скоро прокси войната на Запада срещу Русия в Украйна плюс налагането на широкообхватни икономически санкции и предоставяне на западни оръжия на Украйна, която още преди началото на войната е отговорна за убийството на десетки хиляди рускоговорящи в Донбас – доведе до предвидимо отмъщение. Правителството на Путин подкрепи Северна Корея, Иран, в африканския регион Сахел и други американски противници, създавайки проблеми на Вашингтон на други места по света.

Не желаейки да признаят разрушителните последици от своята политика, много политици в САЩ отхвърлят тези резултати като временни и разчитат че наскоро активизираните отношения на Русия с тези страни вероятно ще изчезнат, когато естествените противоречия, разногласия и спорове между тях излязат на преден план.

Но новите злонамерени към САЩ партньорства на Москва вероятно ще продължат толкова дълго, колкото Западът подготвя и води война срещу Русия. Освен това някои въздействия могат да бъдат постоянни, като например всякаква руска подкрепа за ракетните и ядрените програми на Пхенян. А архитектите на сегашната политика ще могат да се покаят, когато КНДР придобие способността да изпепелява американски градове.

За съжаление, Вашингтон може да направи малко, за да накара Китай да разбие съглашението между Русия и Северна Корея. Властното диктуване на „очакванията“ на Америка със сигурност няма да проработи.

Заповедите на Америка вече не се изпълняват. Политиците на САЩ трябва да се адаптират към новия свят, в който уменията им да убеждават ще бъдат по-важни от инструментите им за принуда.

Авторът: Дъг Бендоу е старши сътрудник в Cato Institute. Бивш специален помощник на президента Роналд Рейгън, той е автор на „Отвъдморски безумия: Новата глобална империя на Америка“.

Източник: The American Conservative

Ако статията ви е харесала, споделете я с приятелите си в социалните мрежи от тук: