Същинската война се разгръща в Близкия изток. След терористичната атака с гърмящите битови уреди Израел започнаха масови ракетни нападения и бомбардировки над Южен Ливан. Израел явно е решил да се превърне от жертва в палач, като след геноцида над населението в Газа, започва геноцид над населението на Ливан. Това неминуемо ще включи във войната всички шиитски държави и движения: Сирия, Ирак, йеменските зеидити, начело с Иран, а на следващ етап – и сунитските държави.

Израел очевидно се нуждае от война. Мащабна, безмилостна, брутална, библейска, както изглежда. Този сблъсък няма никакъв шанс да остане локален. Ескалацията е неизбежна и не може да се изключи използването на ядрени оръжия, с каквито безспорно разполага Израел, но каквито може би вече има и Иран. Разбира се, тук става дума само за тактически ядрени оръжия или мръсни бомби, взривяването на каквито няма да е фатално за целокупното човечество, но ще повлияе на съдбата на целия близкоизточен регион по катастрофален начин.

Войната в Ливан има няколко обяснения. Нека се спрем на две от тях:

Първото е свързано с целите на Израел и есхатологичния контекст. Важно е да се разберат целите на еврейската държава. Разбира се, може да се смята, че крайният радикализъм на Нетаняху е резултат от психологическа травма, след като Хамас нападна Израел и взе заложници. Това беше терористичен акт, но Израел не намери нищо по-добро от това да отговори на терора с терор – на малкия терор – с терор в голям мащаб, тотален, унищожителен, не щадящ никого.

Никой не оправдава действията на Хамас, но това, което се случи след това, е геноцид. Всички осъдиха терора на Хамас. И пак всички осъдиха геноцида на Израел срещу населението на Газа, но с едно голямо изключение – на колективния Запад и неговите сателити. Двойни стандарти. Същото ще бъде и с Ливан. Западът прикрива Израел, точно както прикриваше и прикрива нацистката хунта на Зеленски. И няма причина да се надяваме на промяна в тази позиция (особено след като Тръмп, макар и явно критичен към Зеленски, е твърд поддръжник на Израел).

Но какво всъщност се опитва да постигне Нетаняху?

Психическият стрес от терористичните атаки на Хамас по никакъв начин не изяснява истинските цели на тази война, която само ескалира. Факт е, че ситуацията в Израел в навечерието на войната в Газа като цяло беше стабилна.

Основната заплаха беше демографската, тъй като израелското общество е само малък етнорелигиозен остров в арабското море, който остава такъв дори при високата раждаемост не само сред ортодоксалните евреи (харедимите), но и в светските еврейски семейства. Еврейското население все още е несравнимо малко, ако към палестинците от двете автономии и близо двата милиона палестинци в самия Израел добавим палестинските бежанци в съседните арабски страни, прогонени там от евреите след двете израелско-арабски войни. В Израел и близките региони имаме 6 млн. етнически евреи срещу 13 млн. етнически палестинци. При това положение е невъзможно укрепване на позициите на Израел в региона, още по-малко пък трайното колонизиране на палестинската земя от израелските заселници.

Ако статуквото се запази, Израел като еврейска държава е обречен да изчезне след известно време, дори по силата на демографските фактори. Още по-немислимо беше осъществяването на дясноционисткия проект за Велик Израел от море до море – от Средиземно до Мъртво море, което означава пълно изличаване на палестинската автономия Западен бряг. Просто евреите нямат достатъчно население, което да засели или развие тези територии при наличието на плътна арабска маса от всички страни.

И все пак, въпреки тези фактори, Нетаняху започна военни действия в Газа и ги разшири в Южен Ливан.

В Газа вече видяхме истинската цел на Тел Авив – физически геноцид на палестинците, като оцелелите се изхвърлят от територията. Колкото и страшно да звучи, това има смисъл за Израел. Тъй като не е в състояние да промени достатъчно драстично собствената си демография, ционистката държава е решила да унищожи населението, което със самото си съществуване и етнорелигиозен код пречи на осъществяването на есхатологичните проекти. Но това би било безразсъдно и неосъществимо, ако не беше очакването на евреите, че след един такъв решителен пробив ще се случи нещо необикновено. И това необикновено събитие не е „черен лебед“, а едно разбираемо събитие – идването на Мошиах. Според еврейските вярвания преди идването на Мошиах (според някои версии след неговото пристигане, което обяснява антиционистките течения сред ортодоксалните евреи) евреите по света трябва масово да се завърнат в Обетованата земя, да обявят Йерусалим за своя столица, а след това да разрушат джамията Ал-Акса, втората по важност светиня в исляма, и на нейно място да построят Третия храм. Тогава ще дойде Мошиах и всички народи по света ще му се поклонят, защото властта му ще бъде абсолютна. Това ще бъде моментът, в който ще бъде създадена световната еврейска империя, а евреите като избрани ще пасат народите с железен жезъл.

Приблизително това е програмата, която открито поддържат религиозните ционисти от вътрешния кръг на Нетаняху – Итамар Бен-Гвир, Безалел Смотрич и техните духовни водачи Рав Кук, Майер Кахане и съвременният равин Дов Лиор.

Поради фундаменталния характер на предстоящото събитие палестинският геноцид е незначителна брънка от този план. Именно на това разчита Нетаняху.

Изграждането на Велик Израел и есхатологичните войни, които го съпътстват, имат смисъл в контекста на условията за идването на Мошиах. И не е случайно, че Хамас е нарекла своя терористичен рейд „Потокът на Ал-Акса“. Трябва да се отбележи също, че именно сред шиитите такъв сценарий за разрушаването на джамията Ал-Акса и началото на последната война със силите на Даджал (Антихриста) в Светите земи е общ за всички есхатологични хадиси.

С други думи, в Близкия изток избухва Армагедон в истинския смисъл на думата – войната на Последните времена.

Така го виждат Нетаняху и неговото обкръжение, но религиозните шиити го разбират по същия начин, макар и от противоположния ъгъл. Разбира се, светските израелци, които не вярват в нищо друго освен в шекелите и индивидуалния комфорт, се втурват към демонстрации срещу собственото си правителство. А светските арабски шиитски кръгове – особено бизнесмените и младите хора – не познават никакви есхатологични хадиси. Но сега историята се движи не от тях, както виждаме, а от хора с повишено съзнание за края на света и съпътстващите го събития.

Второто обяснение на войната в Близкия изток е геополитическо:

Нашето време преминава под знака на основната дилема: еднополюсният свят, т.е. едноличната хегемония на Запада, който не иска безграничната му власт върху планетата да свърши и всячески се опитва я запази, докато многополюсният свят се надига срещу него, като всяка от цивилизациите, които го подкрепят, настоява за пълен суверенитет и независимост от колективния Запад. И това неизбежно ги води към борба срещу хегемонията на Запада.

Първият фронт на тази война е Украйна, където нацисткият режим в Киев, установен, оборудван и подкрепян от колективния Запад, воюва с нас, суверенна Русия като православно-евразийска цивилизация, един от най-важните полюси на многополюсния свят и флагман на борбата срещу хегемонията. Западът воюва с чужди ръце, но се готви да се включи директно във войната с Русия.

В този контекст Близкият изток е още един театър на същата тази война на еднополюсния свят срещу многополюсния свят. Докато в очите на Нетаняху и есхатологичните ционисти Израел и съдбата на еврейския народ, неразривно свързана с Мошиах, са в центъра на света, за глобалистите на Запада самият Израел е само инструмент в борбата им за запазване на планетарната им хегемония.

Ислямският свят, който отхвърля либералните ценности, се разглежда като антагонистична цивилизация. Колективният Запад постепенно бива въвлечен във война с исляма. В същото време шиитите са идеологическият авангард на ислямската цивилизация, така че фокусът на Запада е насочен предимно срещу тях. След удара си срещу Русия, сега Западът се надява да нанесе втори удар по втори полюс на многополюсния свят – ислямския. Прави го чрез ръцете на инструмента си Израел. За тази цел сега Вашингтон прибързано укрепва съюза си със своите васали сред сунитските държави, най-вече с ОАЕ. Вашингтон едва ли вярва в Мошиах (макар че кой знае?), но откриването на фронт срещу ислямската цивилизация с помощта на войнстващия ционизъм и проектите за Велик Израел е очевидна цел на глобалистите.

Следва Тайван и конфликт с трети полюс на многополюсния свят – Китай. За тази цел Колективният Запад отново ще използва свои регионални васали – самия Тайван, Япония, Южна Корея – и ще се опита да привлече Индия в тази коалиция. Пречката за това пред Запада е, че Индия е друг полюс на многополюсния свят. Да да спре движението на Ню Делхи към антизападна деколонизация и по-нататъшния суверенитет, Западът предизвика неотдавнашната цветна революция срещу проиндийското правителство на Бангладеш, ръководено от Шейх Хасина. Очевидно е, че се подготвят и други фронтове на същата война – в Африка и Латинска Америка, както и в различни региони на ислямския свят. Всички те ще решат съдбата на бъдещия световен ред: дали Западът ще запази хегемонията си или многополюсният свят ще стане реалност, а Западът ще се превърне само в една от няколкото цивилизации с право на глас, но лишена от статута на хегемон и дори на лидер.

Но засега сме на втория етап – на прага на голяма война в Близкия изток.

Преди да решим как да се отнесем към този втори фронт на голямото геополитическо преразпределение на света, е необходимо ясно да разберем целите на глобалните участници в този конфликт, да не си правим излишни илюзии за рационалните и мистично-религиозните мотиви на основните действащи сили. Това, от което се нуждаем днес, е геополитически реализъм, който спокойно и сдържано да отчита всички основни фактори на много сложната ситуация, в която се намираме ние и цялото човечество. Емоциите трябва да бъдат оставени настрана в полза на хладнокръвна оценка на случващото се, включително на онези измерения, които не бяхме свикнали да отчитаме по време на съветския и либералния режим в Русия. В миналото всичко се обясняваше с материалистичната идеология, с икономиката, енергетиката и битката за ресурси. Всичко това присъства и днес, но определено не е основното.

Есхатологичните, цивилизационните и планетарно-геополитическите съображения са много по-важни. Твърде дълго изучавахме материалното като пренебрегвахме света на идеите. А идеите са тези, които движат света.

Автор: Aлекcaндъp Дyгин, ria.ru

Източник: ria.ru