С разрешение на издателство „Изток- Запад“ публикуваме прелюбопитната статия от предговора на книгата на Еманюел Тод „Поражението на Запада“. Вижте я:

Еманюел Тод е френски антрополог и историк, есеист, автор на множество трудове. Някои от тях, като “Финалният крах” («La Chute finale»), “Икономическата илюзия” («L’Illusion économique»), “Залезът на империята” («Après l’empire»), “Третата световна война започна” («La Troisième Guerre mondiale a commencé», се превърнаха в класики на социалните науки. 

Въведение. Десетте изненади на войната

На 24 февруари 2022 г. Владимир Путин се появи на световните телевизионни екрани и обяви навлизането на руските войски в Украйна. По същество словото му не се отнасяше нито за Украйна, нито за правото на самоопределение на народите от Донбас. То беше предизвикателство към НАТО. Путин обясни защо не иска Русия да бъде изненадана като през 1941 г., докато чака прекалено дълго неизбежното нападение: „Продължаващото разрастване на инфраструктурите на Северноатлантическия алианс и военното оборудване на Украйна са неприемливи за нас. Престъпена беше червена линия. И дума да не става в Украйна да се развива една „анти-Русия“. Това беше действие на самозащита“ – подчерта той.

Като потвърждаваше историческата и така да се каже юридическата валидност на своето решение, той разкри с жесток реализъм едно техническо съотношение на силите, което бе в негова полза. Ако за Русия бе настъпил моментът да действа, то беше, защото благодарение на притежанието на свръхзвукови ракети тя имаше стратегическо превъзходство. Речта на Путин – много добре конструирана, много убедителна, макар че си личеше известна емоционалност – беше съвършено ясна и ако нищо в нея не принуждаваше да се правят отстъпки, тя си струваше обсъждането. Но веднага след нея хората сметнаха Путин за неразбираем, а руснаците – за непонятни, покорни или идиоти. Последва липса на дебат, която опозори западната демокрация. Липсата беше пълна в две страни – във Франция и Обединеното кралство, относителна – в Германия и в САЩ.

Като повечето от войните, най-вече световните, тази война не протече както бе предвидено; тя вече ни поднесе много изненади. Сред тях аз видях десет основни.

Първата бе избухването на войната в Европа: истинска война между две държави, нечувано събитие за континент, който се смяташе, че е постигнал вечен мир.

Втората изненада идва от стълкновението между два противника – САЩ и Русия. Вече повече от десетилетие Китай бе сочен от Америка като главен неприятел. Във Вашингтон враждебното отношение към Китай беше надпартийно. То вероятно беше единственият въпрос, по който демократите и републиканците успяваха да постигнат съгласие през последните години. А по повод на украинците наблюдаваме сблъсък между САЩ и Русия.

Третата изненада: военната съпротива на Украйна. Всички очакваха, че тя ще бъде бързо смазана. Като робуваха на детинската и преувеличена представа за демоничния Путин, много западняци отказваха да признаят, че Русия е пратила само 100–120 хил. войници в Украйна, страна с площ 603 700 км². За сравнение през 1968 г. с цел завладяването на Чехословакия, страна с площ 127 970 км², Съветският съюз и неговите сателити от Варшавския договор бяха пратили 500 хил. бойци.

Но най-изненадани бяха самите руснаци. За тях, както и според повечето информирани западняци, а всъщност и в действителност, Украйна беше това, което технически се нарича Failed State, тоест пропаднала държава. Откакто стана независима през 1991 г., страната загуби може би 11 милиона от своето население, които емигрираха, а и в резултат от спада на раждаемостта. Владяна бе от олигарси. Корупцията ставаше безумна. Страната и нейните жители като че ли бяха за продан. Преди войната Украйна беше Обетованата земя за евтино зачеване в полза на други лица.

Разбира се, Украйна разполагаше с противотанкови ракети „Джевълин“, дадени от НАТО, имаше от началото на войната американски системи за наблюдение и направляване, но от отявлената съпротива на страна в разпад изниква един исторически въпрос. Онова, което никой не можеше да предвиди, бе, че страната намери във войната основание да съществува, причина за собствения си живот.

Четвъртата изненада беше икономическата съпротива на Русия. Бяха ни казали, че санкциите, най-вече изключването на руските банки от системата Swift [Общност за световна междубанкова финансова комуникация], ще постави страната на колене. Но ако сред нашия политически и журналистически състав се намираха няколко любознателни глави, които да прочетат книгата на Давид Тьортри Русия. Завръщането на могъществото (David Teurtrie, Russie. Le retour de la puissance, Dunod, 2021.), публикувана няколко месеца преди войната, щяхме да си спестим тази смехотворна убеденост в нашето финансово всесилие. Тьортри показва, че руснаците са се адаптирали към санкциите от 2014 г. и са се подготвили да бъдат самостоятелни по отношение на информатиката и банковото дело. В тази книга откриваме една модерна Русия, много далече от закостенялата неосталинска автокрация, която пресата ни описва непрекъснато, Русия, която е способна да прояви голяма техническа, икономическа и социална гъвкавост – тоест противник, който трябва да се вземе на сериозно.

Пета изненада: сривът на каквато и да било европейска решителност. Първоначално Европа беше френско-немска двойка, която след кризата през 2007–2008 г. започна да се държи като патриархално семейство, в което Германия беше властващият съпруг, който не се вслушваше повече в своята съп­руга. Но и под немската хегемония Европа запазваше известна автономия. Ала всъщност въпреки някои първоначални задръжки на държавата от другата страна на Рейн, сред които са и колебанията на канцлера Шолц, Европейският съюз много бързо се отказа от своите прищевки. Той се откъсна от своя руски енергиен и (в по-общ план) търговски партньор, като се наказваше все по-жестоко. Германия прие, без да ѝ трепне окото, саботирането на газопроводите „Северен поток“, които донякъде ѝ доставяха енергия, прие един терористичен акт и срещу нея, и срещу Русия, извършен от нейния американски „защитник“, свързан в случая с Норвегия, страна, която не членува в Съюза.

Германия успя дори да игнорира отличното разследване на Сиймор Хърш за това невероятно събитие. Тя постави под въпрос държава, която се представя като задължителен гарант за международния ред. Но ние видяхме също как Франция на Еманюел Макрон заглъхна на международната сцена, докато Полша ставаше основният агент на Вашингтон в Европейския съюз, наследявайки в тази роля Обединеното кралство, останало след Брекзит извън Съю­за. На континента оста Париж–Берлин бе, в общи линии, заменена от оста Лондон–Варшава–Киев, ръководена от Вашингтон. Това западане на Европа като автономен геополитически фактор може да ни сащиса, ако си спомним, че само преди двайсет години съвместното противопоставяне от страна на Германия и Франция на войната в Ирак доведе до общи пресконференции на канцлера Шрьодер, на президента Ширак и на президента Путин.

Шестата изненада от войната бе появата на Обединеното кралство като антируско кученце и като мним подгласник на НАТО. Подето от западната преса, Министерството на отбраната на тази страна се утвърди като един от най-яростните коментатори на конфликта и стигна дотам да обяви американските неоконсерватори за изстинали милитаристи. Обединеното кралство първо поиска да прати на Украйна ракети с далечен обхват и тежки танкове.

Това войнолюбство завладя по още по-странен начин Скандинавия, която дълго време се отличаваше с миролюбивия си нрав и проявяваше склонност по-скоро към неутралитет, отколкото към сраженията. Тъй че се натъкваме на седма изненада, също протестантска, добавка към британската фебрилност в Северна Европа. Норвегия и Дания са много важни военни връзки на САЩ, докато Финландия и Швеция, ставайки членове на НАТО, проявяват нов интерес към войната, който, както ще видим по-нататък, е отпреди руската инвазия в Украйна.

Осмата изненада е най…-сюрпризираща. Тя идва от САЩ, доминираща военна сила. След едно бавно повишаване безпокойството пролича през юни 2023 г. в много доклади, чийто първоизточник беше Пентагонът: американската военна индустрия запада; световната свръхсила не е в състояние да достави снаряди – впрочем и всичко друго – на своето украинско протеже.

Това е необикновено явление, като имаме предвид, че непосредствено преди войната брутните вътрешни продукти (БВП) общо на Русия и Беларус бяха 3,3% от западния БВП (САЩ, Канада, Европа, Япония, Корея [ключов съюзник на Запада]). Тези 3,3%, които могат да произведат повече оръжия от западния свят, поставят двоен проблем: първо за украинската армия, която губи войната, защото ѝ липсват материални средства; после за най-важната наука там – политическата икономия, чиято несъстоятелност, без да се боим от думата, се показва по такъв начин на света. Понятието „брутен вътрешен продукт“ е остаряло и занапред трябва да осмисляме връзката между неолибералната политическа икономия и реалността.

Девета изненада – идеологическата самота на Запада и неговото неведение за собственото му изолиране. Свикнали да диктуват ценностите на света, който трябва да ги следва, западните страни очакваха – искрено, глупашки – планетата да споделя тяхното негодувание от Русия. Бяха разочаровани. След като премина първият шок от войната, видяхме донякъде навсякъде една все по-малко дискретна подкрепа за Русия. Можеше да се очаква Китай, сочен от американците в техния списък като втория неприятел, да не подкрепя НАТО. Все пак ще отбележим, че от двете страни на Атлантика коментаторите, заслепени от своя идеен нарцисизъм, повече от година успяха сериозно да мислят, че Китай може да не подкрепя Русия.

Отказът на Индия да се подчинява предизвика още по-голямо разочарование, вероятно всъщност защото Индия е най-голямата демокрация на света и това донякъде ще обърка хората от лагера на „либералните демокрации“. Успокоиха се с довода, че индийското военно оборудване е до голяма степен руско. В случая с Иран, който бързо достави дронове на Русия, коментаторите на непосредствената реалност не си дадоха сметка какво означава това сближаване. Свикнали да слагат двете страни в един кюп – този на силите на злото, – аматьорите геополитици от медиите и от другаде бяха забравили доколко техният алианс не се подразбира от само себе си. Исторически Иран имаше двама врагове: Англия, заместена от САЩ след падането на Британската империя, и… Русия.

Този обрат би трябвало да предизвика тревога относно размера на тогавашното геополитическо сътресение. Колкото до Турция, тя, членка на НАТО, изглежда все по-ангажирана в близки връзки с Русия на Путин – връзки, които някак съчетават, около Черно море, истинско разбирателство със съперничество. От западна гледна точка единственото възможно тълкуване на този факт бе, че братята диктатори имат общи въжделения. Но след като Ердоган бе демократично преизбран през май 2023 г., тази линия стана трудно удържима. В действителност след година и половина война целият мюсюлмански свят гледа на Русия като на партньор, а не като на неприятел. Все по-ясно става, че Саудитска Арабия и Русия се зачитат взаимно, за да управляват производството и цените на петрола по-скоро като икономически съюзници, отколкото като идейни неприятели. В по-общ план с всеки изминал ден икономическата динамика на войната засилваше враждебността към Запада на развиващия се свят, защото той страда от санкциите.

Десетата и последна изненада тече в момента. Това е поражението на Запада. Подобно твърдение предизвиква учудване, още повече че войната не е свършила. Но това поражение е сигурно, защото Западът се самоунищожава, без да бъде нападнат от Русия.

Ще разширим нашата перспектива и за момент ще забравим емоциите, предизвикани от насилието и от войната. Живеем в епоха на завършена глобализация в двата смисъла на тази дума: максимална и приключила. Ще опи­таме един геополитически поглед: всъщност основният проблем не е Русия. Твърде обширна за намаляващото население, тя наистина няма да може да контролира света, пък и никак не го желае; тя е нормална велика сила, в чиято еволюция няма нищо загадъчно. Никоя руска криза не дестабилизира световното равновесие. Именно западната криза и по-специално американската в нейния краен етап застрашават равновесието на нашата планета. Нейните най-периферни вълни се разбиха на вълнолома на руската съпротива, на една класическа и консервативна национална държава.

* * *

Русия в крайна сметка ще спечели

След 3 март 2022 г., само седмица след началото на войната, Джон Миършаймър, професор по геополитика в Чикагския университет, представи анализ на събитията във видео, което обиколи целия свят. Интересна особеност на този анализ бе, че той бе много съвместим с този на Владимир Путин и прие­маше аксиомата за едно руско интелигентно и разбираемо мислене.

Миършаймър е това, което в геополитиката се нарича „реалист“; той принадлежи към мисловната школа, която разглежда международните връзки като силови егоистични отношения между държавите-нации. Неговият анализ може да се резюмира така: Русия от много години ни повтаряше, че не приема Украйна да членува в НАТО. А Украйна, чиято войска беше подета от съветниците на Алианса – американски, британски и полски, – фактически вече членуваше. Тъй че руснаците направиха това, което бяха обявили. Всъщност нашата изненада беше изненадваща.

Миършаймър добавяше, че Русия ще спечели войната, защото за нея Украйна е екзистенциален въпрос, а се подразбираше, че за САЩ не е; Вашингтон играеше само за странични победи, на 8000 км разстояние. От това той стигна до заключението, че ние се радваме напразно, ако руснаците имат военни затруднения, защото тези затруднения ще ги накарат неизбежно да инвестират още повече във войната. Тъй като залогът е екзистенциален за едните, но не за другите, Русия в крайна сметка ще спечели.

Можем само да се възхищаваме на социалния интелектуален кураж на Миър­шаймър (който е американец). Неговото тълкуване – ясно, развиващо убеждения, които бяха изразени в негови книги по повод на анексирането на Крим през 2014 г. – все пак има един съществен недостатък: то позволява да се разбере само поведението на руснаците. Подобно на нашите коментатори от телевизионните студия, които възприемаха поведението на Путин като убийствено безумие, Миършаймър вижда в действията на НАТО – на американците, британците, украинците – само нерационалност и безотговорност. Много съм съгласен с него, но това не е достатъчно.

Трябва да се обясни и тази западна липса на рационалност. Нещо по-лошо, той не е разбрал, че военните постижения на Украйна парадоксално са вкарали САЩ в клопка. Занапред САЩ ще имат проб­лем с оцеляването, който е много различен от периферните победи: една опасна ситуация, принуждаваща ги да инвестират непрекъснато във войната. Идва ми наум образът на покерджията, който, подведен от някой приятел, губи, макар и с две еднакви карти. Срещу него стои сащисан шахматист, който обаче печели.

Луд ли е Путин или западняците са луди?

В тази книга ще се опитам да опиша и разбера какво става в Украйна, ще изложа хипотези за онова, което рискува да се случи не само в Европа, но и по света. Искам също да разбуля основната загадка около взаимното неразбиране на двете основни действащи лица: от една страна, западният лагер, който смята, че Путин е луд, както и Русия с него, а от друга, Русия или Миършаймър, които мислят, че западняците са луди.

Путин и Миършаймър не принадлежат към един и същи лагер и вероятно няма да постигнат съгласие относно общи ценности. Ако въпреки това разбиранията им са съвместими, то е, защото те имат еднакво разбиране за света, изграден от национални държави. Тези национални държави, вътрешно държащи монопола за законното насилие, осигуряват мир в техните граници. В такъв случай можем да говорим за Веберови държави. Но във външен план, тъй като те живеят в обкръжение, където са важни само силовите отношения, те се държат като Хобсови агенти (Вебер определя държавата чрез нейния монопол върху легитимното насилие; Хобс представя природното състояние като война на всички срещу всички. Бел. пр.).

Най-добре дефинира що е национална държава руското разбиране за су­веренитет, включващо „способността на държавата да дефинира независи­мо своята вътрешна и външна политика без никаква външна намеса или влия­ние“, както ни казва Татяна Кастуева-Жан. Това схващане „получи съвършено ново значение по време на последователните президентски постове на Владимир Путин“.

То се споменава в много документи и официални речи като най-ценното благо, което една страна притежава независимо от нейния режим и политическата ѝ ориентация. То е „рядко срещано благо, с което разполагат само няколко държави, на първо място САЩ, Китай и самата Русия. За сметка на това най-официалните публикации и речи споменават презрително „васалитета“ на страните от Европейския съюз спрямо Вашингтон или описват Украйна като американски протекторат“.

В книгата Голямата заблуда (Вж. Миършаймър, Джон. Голямата заблуда. изд „Изток-Запад“, София, 2024. – Бел.пр.), публикувана през 2018 г., Миършаймър борави също с понятия като национална държава и суверенитет. Според него националната държава не е просто държавата или нацията, описана абстрактно. Тя е, разбира се, държава и нация, които обаче имат една и съща култура и общи ценности. Това в крайна сметка традиционно схващане, което не отчита антропологическото и историческото напластяване в света, е представено в тази книга, изстреляно, бихме казали, като аксиома. На аксио­мата и на постулата е присъщо от тях да се извеждат теореми, но самите те не могат да се докажат. Имат обаче известна правдоподобност, която се смята за вече усвоена.

Да вземем петия Евклидов постулат: от определена точка може да се начертае само една линия, успоредна на дадена права. Този постулат не може да се докаже, а постевклидовите математики на Риман и Лобачевски изхождат от различна аксиома. Но все пак за общоприетия смисъл петият постулат на Евклид е много убедителен. По същия начин да се каже, че има национални държави, коренящи се в различни култури, е аксиома, която, макар и повтаряща се донякъде догматично, както при Миър­шаймър, е много правдоподобна. В крайна сметка светът, роден от големите вълни на деколонизацията от втората половина на XX в., е организиран като държави, които не можели да си въобразят нещо различно от това да се опитат да станат нации. Достатъчно е да видим състава на ООН, за да се убедим в това. 

От тази аксиома възниква проблем: той заслепява Миършаймър, както заслепява и руснаците; поставя ги спрямо западните правителства в ситуация на неразбиране, симетрична на западната по отношение на Русия. В уводната си реч за войната от 24 февруари 2022 г. Путин квалифицира Америка и нейните съюзници като „империя на лъжата“ – наименование, което стои много далече от стратегическия реализъм и което говори по-скоро за неприятел, изпаднал в неясно психично състояние. А книгата на Миършаймър, ще напомним, е озаглавена Голямата заблуда (The Great Delusion). По-силна от илюзия, думата „заблуда“ намеква евентуално за психоза или невроза. Подзаглавието на книгата е Либерални мечти и международни реалности (Liberal Dreams and International Realities). Американският проект за „либерална“ експанзия е представен като мечта, а срещу нея стои реалността, представяна от Миършаймър. Той се отнася с неоконсерваторите, които в крайна сметка взеха връх в американския геополитически истаблишмънт, така, както ние се отнасяме с Путин: подлага ги на психиатричен анализ.

Онова, което Путин, практик на международните отношения, чувства интуитивно в израза „империя на лъжата“, но не успява да го дефинира напълно, и онова, което Миършаймър, теоретик на международните отношения, направо отказва да види, е простата истина, че западна национална държава вече не съществува. В тази книга ще предложа едно, така да се каже, постевклидово тълкуване на световната геополитика. Тя няма да използва наготово аксиомата за свят от национални държави. Напротив, прибягвайки до хипотезата за тяхното изчезване на запад, тя ще позволи да се разбере поведението на западните страни.

* * *

Франция, Обединеното кралство и САЩ вече не са национални държави

Понятието „национална държава“ предполага принадлежност на различни слоеве от населението в определена територия към обща култура в рамките на политическа система, която може да бъде демократична, олигархична, авторитарна, тоталитарна. За да се прилага то, необходимо е въпросната територия да има минимум икономическа автономия, което, разбира се, не изключва търговския обмен, но той трябва в средносрочен и дългосрочен план да бъде приблизително уравновесен. Системният дефицит прави националната държава нестабилна, защото въпросната териториална цялост може да оцелее само благодарение на данък или на доход, дошли отвън без противовес. Сам по себе си този критерий ни позволява да твърдим, преди да анализираме задълбочено, както в глави от 4 до 10, че Франция, Обединеното кралство и САЩ, чиято външна търговия вече не е уравновесена, а винаги е дефицитна, са престанали да бъдат национални държави в истинския смисъл на думата.

Национална държава, която се развива правилно, предполага впрочем специфична класова структура, която включва средните класи като център на тежестта, тоест нещо повече от обикновено разбирателство между управ­ляващия елит и масата. Ще конкретизираме още повече и ще включим социалните групи в географското пространство. В историята на човешките общества средните класи съставляват заедно с други групи градската мрежа. Благодарение на конкретна градска йерархия, населена от образована и диференцирана средна класа, може да се роди държавата, нервната система на нацията. Ще видим до каква степен закъснялото, принудително и трагично развитие на средните градски класи в Източна Европа е централен обяснителен фактор за нейната история до войната в Украйна. Ще видим също как унищожаването на средните класи е допринесло за разпада на американската национална държава. Идеята, че една национална държава може да функционира само благодарение на силни средни класи, много напомня за уравновесения полис на Аристотел. Ето как той в своята Политика говори за средните класи:

Но в своята конституция законодателят трябва да отрежда място на средната класа. Ако наложи своите олигархични закони, той няма да изпусне от поглед средната класа; ако законите му са демократични, ще трябва да я пригоди към тях. Навсякъде, където средната класа преобладава числено над двете крайности, заедно или поотделно, можем да имаме стабилно управление. Наистина, няма място за опасения, че богатите ще обединят своите гласове с гласовете на бедните против средната класа: никога никоя от двете групи няма да приеме да стане роб на другата и ако те се стремят към форма на управление, която най-добре да служи на общия интерес, няма да намерят друга, защото поради взаимното недоверие не биха понасяли да командват, когато им дойде редът; навсякъде, наистина, най-благонадеждният е арбитърът; а в случая арбитър е човекът със средна позиция. Aristote, Politique, Les Belles Lettres, 1989, t. II, p. 174.

Ще продължим, без да оригиналничим, нашия преглед на понятия, чиято артикулация позволява самото съществуване на националната държава. Без национално съзнание по принцип не може да има национална държава, но тук изпадаме в тавтология.

В случая с Европейския съюз преодоляването на нацията може лесно да се допусне, защото стои в основата на проекта, макар че формата, която получи, се различава от предвидената. Странна е претенцията на европейския елит да поддържа едновременно преодоляването на нацията и нейното запазване. В САЩ официално не се предвижда никакво преодоляване на нацията. Но както ще видим, американската система, макар че е успяла да подчини Европа, страда спонтанно от същото зло: изчезването на национална култура, споделяна от масите и от управляващите класи. Свиването на обхвата на WASP културата – бяла, англосаксонска и протестантска – след 60-те години на ХХ в. роди една империя без център и без проект, един по същество военен организъм, ръководен от група без култура (в антропологичния смисъл на думата), чиито единствени основни ценности са могъществото и насилието.

Обикновено тази група се назовава с думата „неоглупаци“. Тя е твърде ограничена, но се движи в раздробена висша класа без ориентири и може да нанася големи геополитически и исторически щети.

Социалната еволюция на западните страни доведе до трудни отношения на елита с реалността. Но не можем да се задоволим, определяйки „постнационалните“ действия като безумни или неразбираеми; тези явления имат своята логика. Това е друг свят, ново умствено пространство, което трябва да дефинираме, изследваме, разберем.

Ще се върнем на Миършаймър и на капиталното му видео от 3 март 2022 г. Там той предвижда, повтарям, неизбежна победа на руснаците, защото за тях украинският въпрос е от съществено значение, докато за САЩ не е. А ако се отърсим от идеята, че САЩ са национална държава, и приемем, че американската система е станала нещо съвсем друго; че жизненото равнище на американците зависи от внос, който вече не се покрива с износа; че в САЩ вече няма ръководна класа в класическия смисъл на думата; че там няма вече ясно дефинирана централна култура, а има гигантска държавна и военна система, може да се предвидят други решения вместо простото затваряне в себе си на националната държава, която да приеме, след своето оттегляне от Виетнам, Ирак и Афганистан, поредното поражение в Украйна посредством самите украинци.

Протестантството, което е в основата на икономическата сила на Запада, е мъртво

Трябва ли да възприемаме САЩ не толкова като национална, а като имперска държава? Мнозина го сториха. Самите руснаци не се въздържат да го направят. Това, което те наричат „Колективен Запад“, в който европейците са просто васали, е един вид плуралистична имперска система. Само че за да се използва понятието империя, е необходимо да се съблюдават някои критерии: доминиращ център и доминирана периферия. По презумпция този център има обща култура на елитите, както и разумен интелектуален живот. Ще видим, че вече нещата не стоят така в САЩ.

В такъв случай няма ли ниска имперска държава? Има нещо привлекателно в паралела между САЩ и Древен Рим. Като се опитах да направя подобно сравнение в След империята (Emmanuel Todd, Après l’empire. Essai sur la décomposition du système américain, Gallimard, 2002. Вж. новото издание в поредицата „Folio actuel“ с непубликуван до този момент послеслов от автора.), там отбелязах, че Рим, господстващ над цялата средиземноморска акватория и импровизирайки своеобразна мондиализация за пръв път, също е ликвидирал своята средна класа. Масовото навлизане в Италия на житото, на манифактурни стоки и на роби слага край на селячеството и на занаятите по начин, който напомня за това как американската работническа класа загива от притока на китайски стоки. В двата случая може да се каже, с малко преувеличаване, че се ражда едно общество, раздирано от икономически ненужен плебс и грабителска плутокрация. Така се очертава пътят за продължителен упадък, който – въпреки възможни моментни съвземания – е неизбежен.

Обаче изразът „ниска имперска държава“ е незадоволителен поради новостта на множество актуални елементи: има интернет, еволюциите са бързи (несравнимо), а около САЩ съществуват две гигантски нации – Русия и Китай. (Римската империя не е имала такива съседи. С изключение на далечна Персия, тя е била, така да се каже, единствена на този свят.) Но има една фундаментална разлика: в ранната Римска империя се установява християнството. А една от съществените черти на нашата епоха е пълното изчезване на християнския субстрат – съществено историческо явление, което именно обяснява раздробяването на американските управляващи класи. На този въпрос ще се спрем по-обстойно: протестантството, което до голяма степен стои в основата на икономическата сила на Запада, е мъртво. Това е колкото масово, толкова и невидимо явление – дори главозамайващо, като се замисли човек, и ще видим, че то е ключово, ако не и ключът, който дава решаващо обяснение на сегашните световни турбуленции.

За да се върнем на нашия опит за класификация, ще ми се да кажа нещо за САЩ и техните зависимости като постимперска държава: макар че Америка е запазила своята военна машина на империя, тя вече няма в сърцевината си една култура, носеща интелигентност, ето защо тя допуска на практика необмислени и противоречиви действия, като дипломатическа и военна експанзия, задълбочена във фаза на масово свиване на нейната индустриална основа – а е ясно, че „една съвременна война без индустрия“ е оксиморон.

След 2002 г. (годината на публикуването на След империята) наблюдавам еволюцията на САЩ. Тогава се надявах, че те ще се върнат към една гигантска национална държава, към това, което бяха в годините 1945–1990, изправени пред СССР. Днес, констатирайки смъртта на протестантството, трябва да призная, че това възкръсване е невъзможно, нещо, което потвърждава едно твърде общо историческо явление: необратимостта на повечето от основните процеси. Тук този принцип важи за множество съществени области: за поредицата „национален стадий, после имперски, след това постимперски“; за религиозното отмиране, което в крайна сметка доведе до изчезване на социалния морал и на колективното чувство; за един центробежен процес на географска експанзия в съчетание с разпада на първоначалната сърцевина на системата.

Увеличаването на американската смъртност, по-специално в някои републикански вътрешни или тръмпистки щати, докато стотици милиарди долари са насочени към Киев, е характерно за този процес.

Окончателният разпад на християнската религиозна матрица на Запад отвори вратата на нихилизма

В Окончателното падение (1976) и в След империята (2002) (две книги, които разсъждаваха за бъдещите системни сривове) аз прибягнах до „рационализиращи“ репрезентации на човешката история и на действията на държавите. Например в След империята интерпретирах дипломатическата и милитаристична суетня на САЩ като „театрален микромилитаризъм“ – поза, целяща на приемлива цена да създаде впечатлението, че Америка си остава абсолютно необходима на света след рухването на Съветския съюз. Всъщност допусках, че те целят рационално да постигнат могъщество. В тази книга аз, разбира се, ще запазя елементите от класическата геополитика: жизнено равнище, силата на долара, механизмите за експлоатация, обективните милитаристични отношения, на пръв поглед приблизително рационалния свят. Ще разгледам обстойно въпроса за американското жизнено равнище и за риска от неговия системен срив. Но ще изоставя изключителната хипотеза за рационалния разум, като представя по-широк възглед за геополитиката и за историята, включвайки по-добре абсолютно ирационалното у човека, по-специално неговите духовни нужди.

Следващите глави ще бъдат посветени също на религиозната матрица на обществата, на решенията, които човечеството се е опитвало да намери на загадката на своята ситуация и на трудно поносимата ѝ особеност; на възможните терзания от окончателния разпад на християнската религиозна матрица на Запад и по-специално на нейната протестантска разновидност.

Всичките ѝ последици няма да бъдат представени в отрицателна светлина; тази книга не се отличава с радикален песимизъм. Но ще видим появата на един „нихилизъм“, с който ще се занимаваме пространно. Онова, което бих нарекъл „нулево религиозно състояние“, ще предизвика в определени случаи – най-лошите – обожествяване на вакуума.

Ще използвам думата „нихилизъм“ в значение, което не се среща най-често и което ще напомни по-скоро – и това не е случайно – за руския нихилизъм от ХIX в. Америка и Украйна се свързаха на нихилистична основа, макар че тези два нихилизма са конкретно плод на твърде различни динамики. Нихилизмът, такъв, какъвто го разбирам, има две фундаментални измерения.

Най-видимо е физическото измерение: нагон за разрушаване на предмети и хора; понятие, което понякога е много полезно, когато човек изследва войната. Второто измерение е концептуално, но не по-малко съществено, особено когато осмисляме съдбата на обществата, обратимостта или необратимостта на техния упадък: тогава нихилизмът е склонен да унищожава неудържимо самото понятие за истина, да забранява всяко разумно описание на света. Това второ измерение се доближава в известен смисъл до най-разпространеното значение на думата, определящо я като аморализъм, произтичащ от липсата на ценности. С моя научен темперамент аз много трудно разграничавам двойките добро и зло, истина и неистина; за мен тези понятийни двойки се смесват.

* * *

Силата на Русия е, че възприема всички нации за суверенни и равнопоставени

Така се изправят един срещу друг два манталитета. От едната страна е стратегическият реализъм на националните държави, от другата – постимперският манталитет, еманация на разпадаща се империя. Никой от тези два манталитета не обхваща цялата реалност, защото първият не разбра, че Западът вече не е сбор от национални държави, че той е нещо друго; а вторият бе невъзприемчив за идеята за национален суверенитет. Но двата манталитета подхождат различно към действителността и асиметрията е в полза на Русия.

Както го показа Адам Фъргюсън, човекът от Шотландското просвещение, в книгата Есе върху историята на гражданското общество (1767), човешките групи не съществуват сами за себе си, а винаги по отношение на други подобни групи. Дори на най-малкия и най-далечен остров, стига той да е обитаем, винаги ще има две човешки групи една срещу друга.

Плурализмът на социалните системи е същностна черта на човечеството и тези системи се организират една срещу друга. „Званията съграждани и сънародници – пише Фъргюсън, – макар че не се противопоставят на чужденците и на малцинствата – […], изглежда, са остарели и не означават вече нищо. Харесваме хората заради личните им качества; но си обичаме страната, защото тя е част от човечеството.“

Появата на Франция и на Англия е чудесна илюстрация на това явление. През Средновековието тези две държавни формирования ще се определят едно спрямо друго. После за нас, французите, другият неприятел ще бъде Германия, основен съперник на Англия преди войната от 1914 г., както се забравя.

Една от ключовите постановки на Фъргюсън е, че вътрешният морал на дадено общество е свързан с неговата външна неморалност. Враждебността към другата група обяснява защо ние сме солидарни с нашата. „Без съперничеството между нациите и без войната – пише Фъргюсън – самото гражданско общество трудно би намерило предмет или форма.“ И уточнява: „напразно можем да се надяваме да дадем на мнозинството от един народ чувство за неговото единство, без да допуснем враждебност към тези, които му се противопоставят. Ако внезапно изчезне съперничеството с чужденеца, по всяка вероятност ще се нарушат или ще отслабнат вътрешните социални връзки, ще секнат най-живите сцени на дейността и на националните добродетели.“

Сегашната западна система иска да представлява целия свят, а вече не признава съществуването на Другия. Но поуката от Фъргюсън е, че ако не признаваме законното съществуване на Другия, преставаме да съществуваме самите ние. Напротив, силата на Русия е в това, че тя възприема за суверенни и равнопоставени нациите: като държи сметка за наличието на враждебни сили, тя може да постигне своето социално единство.

* * *

Западната криза е двигател на нашата история, а войната е тест за реалност

Парадоксалното в тази книга е, че тя изхожда от едно военно действие на Русия и стига до кризата на Запада. Анализът на руската социална динамика през периода 1990–2022 г., с който ще започна, ще се окаже прост и лесен.

Траекториите на Украйна и на бившите народни републики са посвоему парадоксални, но ще се окажат не много сложни. За сметка на това анализът на Европа, на Обединеното кралство, и още повече на САЩ ще бъде по-трудно интелектуално упражнение. Тогава ще се сблъскаме с илюзии, отражения и миражи, преди да проникнем в реалността на това, което все повече прилича на черна дупка: освен низходящата спирала на Европа ще открием в Обединеното кралство и в САЩ един вътрешен дисбаланс, който е толкова голям, че застрашава стабилността на света.

Като последен парадокс трябва да приемем, че войната с нейното насилие и с нейните страдания, царство на глупостта и на грешката, е все пак тест за реалност. Войната ни прекарва от другата страна на огледалото, отвежда ни в свят, където идеологията, статистическите грешки, пропуските на медиите и лъжите на държавите, без да забравяме делириумите на космополитизма, постепенно губят своето въздействие. Стигаме до простата истина, че западната криза е двигател на нашата история. Някои го знаеха. След войната вече никой не може да го отрече.

Ако статията ви е харесала, споделете я с приятелите си в социалните мрежи от тук: