Автор: Архим. Сава Мажуко

Много се изписа и изговори за Парижката Олимпиада, но аз ще ви я дам само като пример. Церемонията по откриването, а след това и по закриването й създаде общото впечатление за някакво старческо безсилие. Дори имах усещането, че това е последната Олимпиада, която ще се проведе на нашата планета. На други планети вероятно изобщо нямат намерение да провеждат, няма и за кого. Важният момент, който трябва да подчертая, е, че тук имаме работа с виждането на художника. Това е изкуство, а изкуството е малко дете в сонма на останалите дейности на възрастния човек и чрез изкуството чуваме гласа на времето. Бих казал, че доколкото изкуството е малко дете, то бърбори, изказвайки тайните на епохата. Затова и мнозина бяха оскърбени, помислиха, че умишлено са вкарани различни символи – не, не, не. Още Сократ е казвал на Платон, че разговаряйки с поетите се е опитвал да разбере как работят, как пишат стиховете си и е разбрал, че те изобщо не съобразяват, защото чрез тях говори времето, то се изказва чрез тях. И всички тайни на епохата – прилежно скрити или просто случайно скрити, може би така е устроено – са избърборени от детето, кой знае. Поетът не знае как прави това и защо го прави. Но се получи това, което се получи. Те избърбориха всичките тайни: как е устроена нашата епоха, как виждат бъдещето.

Това казва архимадрит Сава Мажуко в канала си в Youtube.

Според него песента на Джон Ленън и Йоко Оно „Imagine“ от откриването на Олимпиадата е акцент, върху който трябва да се замислим.

„Песента „Imagine“ се изпълнява от певица на плаваща платформа, на която има и горящ роял, което също е много важен знак. Струва ми се, че това отново не е осъзнато от творците – символ на самоубийството на изкуството. Защото изкуство, което остава без Бога, без идеята за служение, без преклонение на колене пред нещо истинско, висше и прекрасно само по себе си, се самоубива. Затова и всичко е толкова запуснато, тази олимпийска запуснатост просто се набива на очи. Те вече са на границата на самоубийството. Ходиха, ходиха, носиха този нещастен огън и тази песен беше изпята като последната песен. Защото роялът ще изгори и няма да можете да изсвирите нищо повече на него. Това е краят…

Ето го образа, към който се стремим. Оставете единството и многообразието. Няма място за религията, няма да има такава. Ще има религиозни образи като част от мозайка, от пъзел, за красота, за разнообразие можем нещо да използваме, но религия няма да има. Как би могло да я има, ако няма небеса и ад. Няма никого, разбирате ли? Сами сме тук. Просто пърхаме и се излагаме. „Imagine all the people living life in peace“. Представете си, че всички живеят в мир. Само да ги няма религиите и държавите – и всички ще започнат да живеят в мир. Удивителни хора. Които постоянно говорят, че религията е виновна, че е заляла с кръв всички континенти и е предизвикала много войни. Но целият 20 век е време на секуларни войни. Това е време на сражения, които не са се водили заради някаква религия. Това е време, когато в нацистките и японските концлагери са убивани хиляди хора не от инквизитори, а от учени с публикации в научни списания, мнозинството от които дори не са понесли наказания за това. Това са били учени, не попове и монаси. Правили са безчовечните си опити върху хора, дори не знаем всичко, което са правили.

После звучи припевът, който се повтаря „You may say I’m a dreamer“ – можеш да кажеш, че съм мечтател – друг ключов момент, в който тези хора се самоназовават. Почти кинематографичен момент. Те са мечтатели, да. Либертарианци, комунисти, постмодернисти – всички те са мечтатели. Които са готови на всичко за идеите си. Могат и да убиват хора, за да престанат те да се убиват помежду си. „But I’m not the only one“ – аз не съм сам, не съм единствен, както си мислиш. „I hope someday you’ll join us“ – надявам се, че някой ден ще се присъединиш към нас, „And the world will be as one“ – и светът ще бъде едно цяло. Ето го единството в многообразието, към което те призовават. Само в него да няма религии, държави, ад, рай, а и Бог няма да получи разрешително и гражданство в него. Следва отново важен момент от тяхната програма: „Imagine no possessions“ – представете си, че няма имущество, никой не притежава нищо.

Струва ми се, че не само Джон Ленън пее тази песен, но и Ленин би кимал доволен с глава от своя мавзолей, в такт с тази песничка. „I wonder if you can“ – интересно ми е, ще можеш ли да се откажеш от това? „No need for greed and hunger“ – няма нужда от алчност и няма глад. „A brotherhood of men“ – братство между хората. Разбирате ли – няма религии, няма държави, никой не умира, никой не убива, няма имущество и наоколо е едно братство. Направо истински комунизъм. „Imagine all the people sharing all the world“ – този свят си го поделяме някак, владеем го заедно, разделяме живота всички заедно.

Прекрасна идея и мисъл, която се гради на забравата на простата християнска истина за първородния грях. За това, че причината на злото не е външна. Злото е дълбоко вътре в нас. Сега няма подробно да разглеждам и критикувам всичко това, защото говорим само за Олимпиадата и искам само да кажа, че основният акцент, според мен, беше поставен именно на тази песен, а не на псевдовечерята, която беше представена там, макар и те да са тясно взаимосвързани. Защото това всъщност е религия. 

Това, което виждаме, е религия. Това е сатанизъм, въпреки че те не подозират, защото Безликият само се показва и веднага изчезва. Все едно че го няма. Горе хората танцуват, задават тон, а долу умират. Всъщност тук е показано как ще бъдат устроени елитите в бъдещето, кои ще бъдат елитите. Елитът ще задава тон със своите извращения, а децата ще умират. Съдбата им е такава. Съдбата на децата, които понесоха олимпийския огън, е обрисувана именно така.“

ВИЖ ВИДЕОТО:

Следва пълен превод на видеото:

За важното: Олимпийските пророчества

Не е лесно, приятели мои, да започнем разговора за Олимпиадата в Париж 2024 година. Но разбрах, че съм длъжен да се изкажа, тъй като събитията се обсъждат доста оживено, и аз жертвах от времето си, за да изгледам всичките четири часа от церемонията по откриването на тази Олимпиада. Отиде цяла седмица, защото нямах сили да гледам без прекъсване това безобразие и се наложи да се забавлявам на малки прибежки, за да мога да си съставя представа за цялата картина. Гледах дори и частица, най-важния откъс, от церемонията по закриването на Олимпиадата, и направих своите изводи, които искам сега да споделя с вас.

Преди всичко трябва да си отговорим на въпроса: Имали ли са организаторите на Олимпиадата за цел да оскърбят християните? Не, не са имали. Защо мисля така – защото в тази церемония, в тази палитра от образи, не видях нищо принципно ново. Хората, които не следят световните събития – изказванията на ярки оратори и мислители, които нашепват неща на взимащите решения хора, докато стоят зад кулисите на световната политика – вероятно ще бъдат шокирани и са шокирани от това, което видяхме на тази Олимпиада. Но тези, които слушат шума на времето, не забелязаха нищо ново.

Става дума за това, че церемонията, разбира се, е дело на артист. Трябва да се каже, че замисълът е доста смел, много оригинален. Не мога да кажа, че осъществяването съответстваше на замисъла – в това отношение на мен ми останаха горчивото впечатление и неразтворимата утайка на недоумението. Защото според мен това беше слепено някак неубедително. В цялата церемония по откриването, както и по закриването, на Олимпиадата бях поразен от тази непреодолима, неизличима немощ.

Бих казал, че цялата Олимпиада създава общото впечатление за някакво старческо безсилие. Това контрастира още повече с най-ранните произведения на олимпийското творчество. Много любители на книгите или познавачи на античността вероятно имат в библиотеката си томчето на Пиндар (древногръцки поет, автор на оди в прослава на най-големите спортни събития в древността – б.пр.), в което можем да открием олимпийските оди, наред със знаменитата олимпийска ода, посветена на сиракузкия тиран Хиерон и най-вече на неговия кон Ференик, който спечелил състезанието по прескок на Олимпиадата през 476 г. пр. Хр. И ако четеш този древен текст, има го дори в превод на руски от Гаспаров, те обхваща прилив на необикновено вълнуваща младост, сякаш ядеш свежа ябълка, а текстът е написан преди 2 500 години и е посветен на конче, макар че там, разбира се, се разказва и митът за основателя на Олимпиадата. Но ето, изминали са 2 500 години и виждаме огромния ресурс, тези чудовищни средства, усвоени от организаторите на Олимпиадата, но общото впечатление, което остана у мен, например, е за някаква непреодолима немощ. И това впечатление още повече се засилва от последните минути на церемонията по откриването, в които те не успяват да донесат този нещастен олимпийски огън. Предават го от ръка на ръка, какво ли не се случва, носят го в лодки, той някак не угасва, всички са задължително със спасителни жилетки, после дефилират, след това започват да го носят някакви инвалиди – единият няма десен крак, другият няма ляв крак, а накрая старче в инвалидна количка… Най-сетне ще го донесете ли този огън или няма да го донесете? 

Това е странен детайл, но той още повече засили убеждението ми за немощ, за някаква удивителна старческа, олимпийска немощ. Дори имах усещането, че това е последната Олимпиада, която ще се проведе на нашата планета. На други планети вероятно изобщо нямат намерение да провеждат, няма и за кого. Важният момент, който трябва да подчертая, е, че тук имаме работа с виждането на художника. Това е изкуство, а изкуството е малко дете в сонма на останалите дейности на възрастния човек и чрез изкуството чуваме гласа на времето. Бих казал, че доколкото изкуството е малко дете, то бърбори, изказвайки тайните на епохата. Затова и мнозина бяха оскърбени, помислиха, че умишлено са вкарани различни символи – не, не, не. Още Сократ е казвал на Платон, че разговаряйки с поетите се е опитвал да разбере как работят, как пишат стиховете си и е разбрал, че те изобщо не съобразяват, защото чрез тях говори времето, то се изказва чрез тях. И всички тайни на епохата – прилежно скрити или просто случайно скрити, може би така е устроено – са избърборени от детето, кой знае. Поетът не знае как прави това и защо го прави. Но се получи това, което се получи. 

Те избърбориха всичките тайни: как е устроена нашата епоха, как виждат бъдещето. Искам да подчертая това, защото церемонията по откриването всъщност не беше за миналото, а за бъдещето. Макар че, разбира се, всяка церемония по откриване се опитва да покаже портрет на страната, която е домакин на Олимпийските игри, но ние видяхме само сюжети, свързани с историята на Франция от революцията, 1789 година и нататък. Но Франция е древна, тя е по-стара от Френската революция. Бяха решили да пропуснат цялата хилядолетна история на Галия и Франция, не я отбелязаха. Не мисля, че това е било умишлено, просто не са я забелязали, няма я. 

Това е нов народ, който сега населява Франция. Единствената препратка и споменаване на християнското минало беше танцът на скелето, заграждащо катедралата, криещо катедралата. Както у нас на парада за 9 май винаги старателно крият мавзолея. Не трябва да се постъпва така с миналото, в никакъв случай. Можем да даваме различни оценки, но не трябва да го крием. Станалото – станало. Така че, християнското минало на Галия и Франция го скриха. Но не съвсем, не съумяха да се отделят от алюзиите, които успяваха така или иначе да избият. Избиваха в този спектакъл.

Защо смятам, че ставаше дума за бъдещето? Неслучайно Сократ е смятал, че творчеството на поета, на художника, е сравнимо със служението на пророка – той не знае какво говори, защото чрез него говори някакъв дух. Духът на времето ли говори, какво ли, ако употребим секуларната образност. Тоест творците на тази церемония изказаха бъдещето на сегашното младо поколение. Това е пророчество. Не е скандал, а именно пророчество, което преди всичко самите те не разбират.

Церемонията започва с една забавна, бих казал, шега, защото на стадиона се появява известен френски комик, носи факела, но не е на правилното място, тогава идва френския футболист Зидан, Зизу, който спасява ситуацията, тича през Париж с факела, за да успее за церемонията – една забавна детска картинка, почти умилителна. Зидан слиза в метрото, но там угасва светлината… Докато той тича, го забелязват три деца – те са и главните действащи лица на тази церемония, ако някой не е разбрал. Всичко това е заради тях. Цялата церемония е пророчество за съдбата тъкмо на това поколение – деца, чиято възраст е може би 12-14 години. Тъмнокожо момченце и две момиченца, ако това са момиченца, с колело, скейтборд и тротинетка. Няма да говоря за кинематографските алюзии, които пробуди у мен тази Олимпиада, за да не плаша никого, но мисля, че много хора, виждайки тези образи също са си спомнили някои неща. Както и да е, децата се опитват да помогнат на Зизу с носенето на факела и започват да тичат в подземията на метрото. Из страховитите парижки катакомби виждаме черепи, тичат плъхове… и в крайна сметка, в някакво подземно езеро ги посреща Безликия в лодка. Много интересен персонаж. Някакъв таен диригент на това, което се случва, който участва в бъдещето на тези деца. Той ги качва в лодката, на децата задължително се слагат спасителни жилетки, които са в цветовете на френското знаме, и заедно с Безликия те гребат в подземията, в подводните катакомби. Безликият е загадъчно същество с мъжко-женски образ, облечено като мъж, но в дрехата му има елементи на женското облекло, като в същото време това е безлико същество. Интересен образ, който отново събуди в мен някои алюзии с един стар френски анимационен филм. Първото, което Безликият им показва, е надпис: „Ça ira“, „Всичко ще бъде наред“. Това е посланието на песента, която ще прозвучи по-нататък. Всичко ще бъде наред, мир и сигурност. 

Помните ли къде са казани тези думи – когато Господ ни предупреждава за края на света: когато кажат мир и сигурност внезапно срещу вас ще започне погубване. И тук всичко, което заобикаля тези деца, е мир и сигурност – „всичко ще бъде наред“. Всички американски филми за катастрофи, за зомби апокалипсиси, нашествия на извънземни, загадъчни вируси, са придружени от тази забележителна фраза: „всичко ще бъде наред“. Всичко ще бъде наред – майката прегръща детето, или бащата утешава чедото си, наоколо се взривяват къщи, падат самолети, зомбита прегризват сънната артерия на бабата, но „всичко ще бъде наред, всичко ще бъде наред“. Ще бъде прекрасно, не се притеснявай, най-важното е сега всичко да си изядеш. И така, децата изплуват в Сена – цялото действие се случва на тази река и дори накрая се появява духът на реката, което е интересно историческо виждане на авторите на спектакъла. Те показват езическата богиня на тази река, тя по-късно се появява като конникът без глава, или като дъщерята на Дионис, според една от версиите.

После идват събитията от Френската революция, а всичко, случило се между тези двете – няма го, отсъства. Няма никаква християнска история на Франция, такава не съществува. Има нещо подобно на надгробни паметници – произведения на изкуството, които са останали от отдавна отмряло време. Вече няма нищо такова. Децата плават по Сена заедно с Безликия, който впоследствие започва да се явява на различни места – виждаме го на въже за бънджи, например. 

После има забележителни фойерверки, забележителна илюминация, която безусловно е направена красиво и добре, смело. Но, общата плесенясала атмосфера, която аз по някаква причина имах, изобщо не се повлия от това. Безликият, скачайки от сграда на сграда и от покрив на покрив, се спуска на сцената на театъра, където виждаме илюстрация на Френската революция. Това е началният момент на оживяването на Френската революция, а след това се прави преход към знаменитата сцена, която уплаши много хора – обезглавената Мария Антоанета, която пее. Тази пееща кралица е поставена на почти всички прозорци на двореца Консиержери, както и по протежение на моста, но вече в черна рокля – някакъв натрапчив, плашещ образ, от който не можеш да се отървеш, той е навсякъде. Тя започва да пее песничка, която дори по някое време е била като химн на Франция: „Ще се оправи, всичко ще се оправи, народът ще обеси аристократите“. Именно на това събитие беше сложен акцент – събитието на Френската революция. Страховита песен с кървави фойерверки. Разбира се, мнозина бяха уплашени от това, но това е отправна точка в историята, както я мислят поетите, създали сценария за тази церемония.

Това разбира се, беше страшничко, но има още един интересен момент, свързан с изпяването на „Хабанера“ от операта „Кармен“ – известно произведение. В тази церемония има доста деликатеси, има дори и контратенор, който танцува брейк, Орлински – за ценителите има много такива „хапки“, много може да се види. Но само ако си от любителите на такива неща, мен всичко това до голяма степен ме уплаши и породи размишления по повод някои от образите.

Искам веднага да кажа относно „Кармен“. Мисля, че неслучайно тук прозвуча именно това произведение, защото то ни препраща по-далеч, към песента и танца, които видяхме малко по-късно, когато френската певица негърка Ая Накамура танцува заедно с военен оркестър. Имаше истински военен оркестър, с тръби, с барабани, и Ая Накамура – една от най-известните съвременни певици във Франция – изпя песен на Шарл Азнавур, вървейки срещу оркестъра, след което се смеси с музикантите от оркестъра и започнаха общ танц. Как това е свързано с „Кармен“?

Който е чел романа, по който после е създадена операта, и който помни операта, вероятно веднага ще свърже тези образи, защото Кармен дразни своя възлюбен, който след срещата им трябва да отиде в казармата. Той е военен, дал е клетва и чува звука на тръбата – в романа чува барабанен тропот, но в операта чува звука на тръбата – и трябва да бърза, защото такъв е уставът, така се налага, той е военен. Кармен обаче го спира и по много красив начин, както е показано в операта, имитира звука на тръбата.

Струва ми се, че това е много важен знак, защото оттук започва едно пренебрежение към това свещено чувство, на което е построена изобщо цялата християнска Европа. Тя е израсла, колкото и странно да звучи това сега, от чувството за дълг, възпято от Вергилий в „Енеида“. Главният герой пренебрегва любовта на Дидона, за да изпълни дълга си. Той вижда, че е обичан от прекрасна жена, самият той също не е равнодушен към нея. Той е скиталец, странник, има право на лично, частно щастие, но има и дълг. Длъжен е да изпълни това, което му е предписано от съдбата. Затова напуска своята възлюбена, тя умира трагично, това е известна история, но не случайно много мислители, християнски и европейски, казват, че именно на този импулс, на дълга и на приоритета на общественото, държавническото, обективното над частния интерес, е изградено това, което наричаме християнска Европа.

И когато изведнъж видим Ая Накамура, която се смесва със съвременния си хип-хоп танц с истински военен оркестър, виждаме, че вълните на тези две реки се смесват. И че това свещено чувство за дълг вече го няма в Европа. Няма приоритет на общото пред частното, няма приоритет на идеята за свещено служение. И виждаме, че това е свързано по-нататък с този възлов момент, с този най-важен акцент, или най-важното събитие на този спектакъл, което според мен беше пропуснато от всички коментатори, съсредоточени върху не толкова значителни неща.

Сред тези смешни песнички, тези забавни танци всъщност беше унищожена армията, така бих казал – този танц на военния оркестър с хип-хоп певицата е унищожение на държавната армия. Може и нещо да преувеличавам, но ние монасите сме такива хора, нашата работа е постоянно да преувеличаваме.

Нататък дойдоха страховитите картини на моста, които също изплашиха хората – когато на някакви високи страшни стълбове като обесени увиснаха гимнастици в поли. Това беше глава от спектакъла, посветена на любовта. Трябва да се каже, цялата церемония беше разделена на 14 глави, всяка от които имаше свое име. Сега няма да тълкувам тези етикети, но в тях също има определен смисъл – нека това направят педантичните блогъри. Те имат и време и вкус за това. Разбира се, това беше плашещо зрелище, никога не бих си помислил, че това може да е визия за изобразяване на любовта.

Но този образ е важен за нас, защото паралелно с него има събитие в библиотеката, където срещаме тримата млади хора – нашите момченце и момиченца. Или момченца и момиченце, много е трудно да се каже по дрехите, по поведението, много е трудно да се каже какво се случва. И ми се струва, че наблюдаваме нещо като картина – това израстване, съдбата на младото поколение, които предвиждат художниците, авторите на спектакъла. Ето ги вече пораснали, в библиотеката, четат книги за любовта, всичко наоколо е много красиво, но библиотеката е безлюдна, а след това те тръгват по безлюдна улица, всичко наоколо е обезлюдено.

Няма хора, вървят в град без хора, в мъртъв свят. И ги ръководи общо взето само любовта. Но бих казал не любов, а похот, защото всичко завършва с някакви странни погледи, усмивки и те се уединяват в някакво апартаментче, явно с цел някакви следващи порочни действия, за да се изразя деликатно. Но всичко това е показано много директно, недвусмислено. Бих казал дори, че в това има известен скандал, тъй като тази церемония се гледа и от деца и не е редно да се показва това. Но какво да кажем, при положение, че има отрязана глава, която пее и живи хора висят по стълбове – звучи много страшно, страшно е да се гледа. Нищо хубаво няма, нищо обещаващо за бъдещите поколения и за тяхната съдба, в окото на художника.

Следващият интересен момент беше свързан с отвличането на Джокондата, Мона Лиза. Това също е своеобразен знак, струва ми се, защото е отвлечено произведение на изкуството. И бих казал, че наред с пророчеството за съдбата на това младо поколение, виждаме и пророчество за съдбата на изкуството и културата. Виждаме самоубийството на младото поколение и самоубийството на културата и изкуството като такива. В края на краищата Мона Лиза се понася по мътните и мръсни води на Сена. Тя на никого не е нужна, просто се носи по мръсната воняща река. Неслучаен образ, който, струва ми се, и самите автори не са разбрали.

В крайна сметка, ключовият момент, показан ни в главата „Fesitivité“, тоест „Празник“, „Празненство“. Мисля, че тук има дори момент на евхаристийна алюзия, защото литургията се празнува, тя не просто се извършва, тя действително се празнува в западно-европейската традиция. И каквото и да казват авторите на това действие, то беше явна пародия на Тайната вечеря, която започва с пристигането на Безликия. Същият Безлик, който водеше децата, сякаш ги спасява или им показва пътя. Той се появява на Тайната вечеря и после изчезва. Започва да танцува и после отива някъде встрани – почти като Воланд в „Майстора и Маргарита“, през цялото време някъде встрани, в разни халати, кърпи, шапки, бастунче. И Безликият започва тази „меса“, ако щете, тази черна меса, и изведнъж изчезва.

Тя започва с модно ревю – разбира се, страшно зрелище, защото има нещо нечовешко, когато има толкова много трансджендъри и мъже в поли и скъсани чорапогащници. Направо е страшно да се гледа, но отново тук не видяхме нищо ново. Нашият век сега живее така и изкуството просто изговаря това, което се случва. Тук интересна е композицията, която виждаме. Това е псевдо меса, черна меса, тя се случва отгоре на моста. Цари неудържимо веселие, което се ръководи от дебела леличка с нимб, която сякаш заменя Бога. Тя всъщност е диджей, лесбийска активистка и борец за правата на дебелите хора – нещо невероятно, не зная, някакво безумие. Но в това безумие участват деца, там е малко момиченце, гимнастичка, както разбрах, или танцьорка, която е в двойка с голям негър и взима съвсем активно участие в това действие. Тоест заедно с тези уроди е сложено детенце – това също е образ на съдбата, която е приготвена за идващите поколения.

Нашите пораснали деца, които малко по-рано се отделиха в апартамента, сега се появяват на баржа и отгоре виждаме моста, на който се случва псевдо-трапезата – защото тя е всъщност моден подиум – случва се безумното веселие, а отдолу младежите също празнуват в баржа. Забелязва се динамиката на тази среща, защото танцьорите на баржата изпълняват някакъв див танц, който набира все повече обороти и задава този ритъм и на дебеланата, която замества Бог и оглавява „Тайната вечеря“ в кавички. Ключовият момент, който изплаши всички, е блюдото с Дионис, с голия син мъж, който беше представен от коментаторите като Дионис, но който отново представлява явен намек за Трапезата, за вкусване, за приобщаване към нещо. И този гол мъж пее важна песен, която ни отпраща към следващия ключов момент на този спектакъл.

Смисълът на думите на тази песен е, че ако си гол, няма къде да скриеш пистолет. Тоест, трябва да бъдем голи, за да не бъдем агресивни, за да бъдем добри, за да живеем в мир и всичко да е изпълнено с любов. Всичко това се случва в главата, наречена с девиза на Евросъюза „Единство и многообразие“, но ние не виждаме никакво многообразие. Няма многообразие. Всичко е обезличено. Защо – защото човекът е представен като набор от сменяеми качества, зад които няма нищо. Можеш да вземеш тези елементи, да обуеш чорапогащи на мъж, да окачиш брада на жена – всичко можеш да замениш и в крайна сметка не остава образ. И точно поради това този пир е на Безликия. Това е черната меса на Безликия, който дирижира някъде зад кулисите всичко, което става.

Но съдбата на това поколение, предсказанието, което в началото казах, че видях, е именно тази вакханалия. Това е наистина вакханалия, защото Дионис е вакх, и тази вакханалия набира обороти и постепенно всичко това се превръща в някакво ново ожесточение и сега прозвучава кратък откъс от песента на групата „Юръп“ „Final countdown“. Моето поколение помни как танцувахме в дискотеките на това произведение на шведската група, в което става дума за финалното броене, за края, за финала.

Всичко това ще се смеси и ще бъде покрито под медния капак на блюдото. Танцьорите са облечени в типичните за съвременните младежи дрехи и това ме наведе именно на този прочит. В последния градус на изнемогата от танците, защото, както на мен ми се стори, в това имаше нещо крайно изнурително. Не зная какви физически сили трябва да имаш, за да можеш толкова дълго и толкова активно да танцуваш. Наистина голямо натоварване за танцьорите. Но всичко това завършва с разстрел. Изведнъж палубата на баржата се оцветява в червено, в кървави цветове. Отново кръв – не могат без кръв тези наши художници-творци. Каквото и да разказват, каквото и да описват, всичко завършва с кръв и убийство или самоубийство. Струва ми се, че тук ставаше дума за самоубийство, защото празненството на баржата завършва със смърт. Танцьорите падат един след друг под звуците на куршуми. Чуваме звуците на куршуми и всички те падат мъртви.

След това идва нещо, което аз смятам за ключов момент на това действо. Водещата, или коментаторката на този спектакъл, каза: „We’ll be hearing the iconic song, now here and over Olympic games“ – „Imagine“. Сега ще чуем „иконичната“ песен. Какво ѝ е иконичното на тази песен? Според протокола на тези игри, както каза коментаторът, тази песен е „a permanent element of the Olympic protocol“, тоест като постоянен елемент от олимпйските игри трябва да прозвучи песента „Imagine“. Според мен това е най-важното, което се случи на тази Олимпиада и ние трябва съвсем отблизо да се вгледаме в тази песен. Ние след това чухме и химна на Олимпиадата, но тази песен е истински химн не просто на Олимпиадата, а на цялото ни време, нещо като символ на вярата, бих казал. Това е песента на Джон Ленън и Йоко Оно „Imagine“.

Много пъти съм говорил за нея, но дори не подозирах, че тя е толкова иконична песен за Олимпиадата. Какъв е нейният смисъл? Мнозина помнят тази песен, тя е миличка, красива, аз самият обичах някога да я пея. Тя е с безпогрешна мелодия, така се прилепя, че после не можеш да я махнеш. „Imagine there’s no heaven/ it’s easy if you try/ no hell below us/ above us only sky/ Imagine all the people living for today“. Спомнихте ли си? За какво е тази песен? Тя е символа на вярата на новото поколение. Именно символ на вярата. Помислете. „Представи си, че няма небеса“. Кои са тези небеса? „Отче наш, който си на небесата…“

Представи си, че няма небеса, някак си отрязваме това измерение на нашия свят. Просто няма никакви небеса. „Лесно е, ако опиташ“, само опитай. „Няма ад под нас“ – и ада го няма, колко удобно! Няма нито Царство небесно, нито ад. „Над нас е само небе“. „Представи си всички хора да живеят за днешния ден“. Това, към което призовават модерните психолози и коучове: живей в настоящето, живей в днешния ден. Няма никакво минало, за бъдещето също не трябва да мислим, това е представено някак като съзвучно и с християнските мотиви, за които говорят светите отци, само че те имат предвид нещо съвсем друго.

„Представи си, че няма държави“ – тук вече имаме нова глава, в този символ на вярата. Ново концептуално положение, към което вървят всички модерни политически мислители. Представи си, че няма страни. Няма ги. Какво значи това – държавата не съществува, няма държава като такава. И ако поговорите задълбочено и подробно с нашите активисти и борци, всички те говорят и теглят към това. Най-често носят в своя политически багаж анархизъм. Те смятат, че хората се справят сами, всичко е наред, за какво е нужна държава, когато и без нея всички са добри хора. Ще плетем венци и ще си ходим на гости, за какво ни е държава? 

И ето – няма държава, „не е трудно да се направи“. „Nothing to kill or die for“ – също много важен елемент, вече не на политиката, а на етиката. Няма за какво да се убива, и няма за какво да се умира. Премислете докрай тази мисъл. Няма за какво да се умира. За какво да се умира? Няма за какво. А да се убива? Няма защо и да се убива. Това е пряко свързано с постоянното прокарване на идеята, че държавата трябва да се откаже от правото на смъртно наказание. Сега няма да коментирам в тази връзка, защото говорим за Олимпадата, но този текст от песента е много важно изповядване на вярата, което не трябва по никакъв начин да се пропуска. Пеят го постоянно. 

Нашите борци имат много критики, но имат и позитивен дневен ред, който никой от анализаторите не се опитва до край да разучи. Позитивното съдържание на тяхната вяра, на тяхната визия за бъдещето, това, към което се стремят и за което се борят, се съдържа точно в тази песен. Дали го разбират, или не – това не е важно. Защото така работи изкуството. И така, няма защо да се убива и няма защо да се умира. „And no religion too“ – ето най-важният елемент. Няма защо да се умира, няма защо да се убива, няма и религия. Колко хубаво! 

Ето го образа, към който се стремим. Оставете единството и многообразието. Няма място за религията, няма да има такава. Ще има религиозни образи като част от мозайка, от пъзел, за красота, за разнообразие можем нещо да използваме, но религия няма да има. Как би могло да я има, ако няма небеса и ад. Няма никого, разбирате ли? Сами сме тук. Просто пърхаме и се излагаме. „Imagine all the people living life in peace“. Представете си, че всички живеят в мир. Само да ги няма религиите и държавите – и всички ще започнат да живеят в мир.

Удивителни хора. Които постоянно говорят, че религията е виновна, че е заляла с кръв всички континенти и е предизвикала много войни. Но целият 20 век е време на секуларни войни. Това е време на сражения, които не са се водили заради някаква религия. Това е време, когато в нацистките и японските концлагери са убивани хиляди хора не от инквизитори, а от учени с публикации в научни списания, мнозинството от които дори не са понесли наказания за това. Това са били учени, не попове и монаси. Правили са безчовечните си опити върху хора, дори не знаем всичко, което са правили.

После звучи припевът, който се повтаря „You may say I’m a dreamer“ – можеш да кажеш, че съм мечтател – друг ключов момент, в който тези хора се самоназовават. Почти кинематографичен момент. Те са мечтатели, да. Либертарианци, комунисти, постмодернисти – всички те са мечтатели. Които са готови на всичко за идеите си. Могат и да убиват хора, за да престанат те да се убиват помежду си. „But I’m not the only one“ – аз не съм сам, не съм единствен, както си мислиш. „I hope someday you’ll join us“ – надявам се, че някой ден ще се присъединиш към нас, „And the world will be as one“ – и светът ще бъде едно цяло.

Ето го единството в многообразието, към което те призовават. Само в него да няма религии, държави, ад, рай, а и Бог няма да получи разрешително и гражданство в него. Следва отново важен момент от тяхната програма: „Imagine no possessions“ – представете си, че няма имущество, никой не притежава нищо. Струва ми се, че не само Джон Ленън пее тази песен, но и Ленин би кимал доволен с глава от своя мавзолей, в такт с тази песничка. „I wonder if you can“ – интересно ми е, ще можеш ли да се откажеш от това? „No need for greed and hunger“ – няма нужда от алчност и няма глад. „A brotherhood of men“ – братство между хората. Разбирате ли – няма религии, няма държави, никой не умира, никой не убива, няма имущество и наоколо е едно братство.

Направо истински комунизъм. „Imagine all the people sharing all the world“ – този свят си го поделяме някак, владеем го заедно, разделяме живота всички заедно. Прекрасна идея и мисъл, която се гради на забравата на простата християнска истина за първородния грях. За това, че причината на злото не е външна. Злото е дълбоко вътре в нас. Сега няма подробно да разглеждам и критикувам всичко това, защото говорим само за Олимпиадата и искам само да кажа, че основният акцент, според мен, беше поставен именно на тази песен, а не на псевдовечерята, която беше представена там, макар и те да са тясно взаимосвързани. Защото това всъщност е религия. 

Това, което виждаме, е религия. Това е сатанизъм, въпреки че те не подозират, защото Безликият само се показва и веднага изчезва. Все едно че го няма. Горе хората танцуват, задават тон, а долу умират. Всъщност тук е показано как ще бъдат устроени елитите в бъдещето, кои ще бъдат елитите. Елитът ще задава тон със своите извращения, а децата ще умират. Съдбата им е такава. Съдбата на децата, които понесоха олимпийския огън, е обрисувана именно така.

Песента „Imagine“ се изпълнява от певица на плаваща платформа, на която има и горящ роял, което също е много важен знак. Струва ми се, че това отново не е осъзнато от творците – символ на самоубийството на изкуството. Защото изкуство, което остава без Бога, без идеята за служение, без преклонение на колене пред нещо истинско, висше и прекрасно само по себе си, се самоубива. Затова и всичко е толкова запуснато, тази олимпийска запуснатост просто се набива на очи. Те вече са на границата на самоубийството. Ходиха, ходиха, носиха този нещастен огън и тази песен беше изпята като последната песен. Защото роялът ще изгори и няма да можете да изсвирите нищо повече на него. Това е краят.

След това се появи следващият образ, от който всички се изплашиха – желязната ездачка. Британският коментатор каза: „Чакайте, това да не е Властелинът на пръстените?!“, когато тя изведнъж изскочи под Айфеловата кула със знамето. Да, имаше нещо полуелфическо, при смесването на елфите с назгулите може да се е получило нещо такова. И разбира се, коментаторите настойчиво обясняваха, че това всъщност е духът на реката, няма нищо лошо в това, но хората с християнско зрение, разбира се, видяха сивия конник от Апокалипсиса.

Тези, които казват, че не е така, трябва да погледнат в наръчниците си, в теориите, които говорят за смъртта на автора, за смъртта на читателя, и във всички многообразни интерпретации. Имаме право на такава интерпретация. Така го видяхме. Но акцентът всъщност не е върху образа. Съгласен съм, че това не беше духът на реката, а по-скоро, без самите автори да подозират, бяха прозрели смъртта, която пуснаха върху земята. Смъртта, която е съдбата на това младо поколение. Затова и видяното е крайно тревожно. Но акцентът, според мен, не е върху зрителните образи, а е в по-голяма степен върху песните, защото след това звучи много важна песен – „Supernature“. Това е песен от 78-ма година. Вижте, всичко това са стари неща, всичко, което звучи са стари песни, всичко е повторение, няма нищо ново. Но тези песни са избрани така, сякаш произнасят съдбата на идващото поколение. Песента „Supernаture“ звучи много дълго – и това е един от най-отегчителните моменти в Олимпиадата – защото те все не успяват да донесат този огън. Катерът все не идва, инвалидите все не се добират… 

Между другото, на черната меса на моста също имаше инвалиди, без инвалиди не може в никакъв случай. Това е необходимо, защото всички тези хора въобще са инвалиди, това са осакатени хора. Песента „Supernаture“ е за това, че след замърсяването на околната среда химикали попадат в земята, в почвата, и въздействат на онези, които живеят под земята. На онези, които живеят под земята! И те започват да изпълзяват навън, може някой дори да ги е виждал, това е много слушана песен, има и стар видео клип, в който тези чудовища изпълзяват от земята и тероризират деца, плашат хората. Взимат властта и в песента има строфа: „You can’t escape, it’s too late“ – твърде късно е, вече не можеш да избягаш. Вече е много късно. Това веднага ми напомня думите на Серафим Роуз, когото прочетох в 90-те години: „Вече е много по-късно, отколкото ни се струва“. 

И така, те излизат изпод земята и завземат властта. Безликият също излиза изпод земята, заедно с децата. Той не остана там, показа им пътя и също изпълзя навън и сега вече няма къде да избягаме от това, сега е много по-късно, отколкото ни се струва. Нилус има в една от книгите си спомен за оптински старец, който веднъж видял в гората как на клоните на дърветата са се заселили демони, които пеели песен: „Наше е времето, наша е властта“. Мисля, че сега те продължават да пеят тази песен, само че много по-силно.

Церемонията завършва с песен на Едит Пиаф, която изпя Селин Дион, прекрасна песен, в края на която дори се споменава Бог. Знаете ли, може би самият аз съм в упадъчно настроение, но да сложиш Селин Дион под олимпийските кръгове – човек със заболяване, който се бори с болестта си, Бог да ѝ помага – но която лично за мен стана завинаги символ на „Титаник“. Слушам Селин Дион и веднага се сещам за „Титаник“. И в това също има нещо от предсказанието за бъдещето. Тези хора, тези поети чувстват нещо, и художниците, които са писали сценария за церемонията, забелязали са някаква гибел. Дори ако говорим за Париж и девиза на Париж, за кораба, който изобразява Париж под стените на замъка, където обезглавената кралица пя на прозорците – видяхме този кораб и девиза на Париж, който винаги е сред вълните, но никога не потъва. И след този кораб виждаме Селин Дион… не зная, има ли тук някаква връзка, или аз пак нещо съм си измислил.

Но искам да кажа и за реакцията, която вероятно е впечатлила повече хора, отколкото самите тези експерименти. Защото нашите християни сякаш не забелязаха никакво кощунство – четеш и се удивляваш: как това е карнавална култура, не сте ли чели Бахтин, това е Рабле, това е раблезиански хумор, това е „Шарли Ебдо“… Традицията си е традиция, но има неща, които са очевидни и християнинът е длъжен да нарича нещата с техните имена. Това беше истинско кощунство. Неосъзнато, да, но хората вече престанаха да се срамуват, сами не разбират какво правят и наистина правят неща, които сами не разбират.

Разбира се, удивление предизвика и реакцията на Ватикана, който едва след седмица забеляза случилото се събитие. И дори реакцията на френските епископи, които направиха изявление, беше толкова беззъба и безвкусна, че може би по-добре щеше да бъде изобщо да не го бяха правили. Отначало дори се зарадвах, че епископите на Франция са се възмутили, но след като прочетох, мисля, че това е по-скоро скрит комплимент, отколкото изобличение. Християните загубиха словото с власт – къде е то? 

Христос излъчва сила, прочетете евангелистите. Той е бил силен, страхували са се от Него. Падали на колене от словата Му. Както са падали на колене от гласовете на светците. Дръзки, дръзновени по-добре казано. Но нашият християнски свят беше допълнително унизен от мюсюлманите. Иран връчи на посланика на Франция протестна нота. Ердоган звъня на Римския папа, за да изрази негодуванието си по повод олимпийското кощунство. Но всичко това отново е изповядване на немощ.

И неслучайно Олимпиадата завършва със спектакъла на златното човече, което се спуска от небето. По мнението или по тълкуванието на организаторите на Олимпиадата, това е извънземно, което долита на земята, след като тук вече не е останал никой жив. Той прави разкопки и намира следи от Олимпиадата. Как да тълкуваме този златен идол, за да не видим в него – а ние, съгласно теорията на изкуството, имаме право да видим всичко, каквото ни харесва, и всичко, което нашите нови модерни мислители проповядват – картина на бъдещето, която съвсем не вдъхновява.

Ако церемонията по откриването демонстрира старческа немощ, то церемонията по закриването показа просто гробищен дух. Знаете, как вятърът играе с есенните листа върху гробовете със съборени паметници и кръстове, с изтрити надписи… нещо подобно, гробищен дух. Това е бъдещето, което ни предлагат. Под звуците на милите песнични на Джон Ленън или Джон Ленин – това вече няма никакво значение.

Но, приятели мои, не трябва да се плашим. С нами Бог, мъж силен на слово и на дело, както апостолите са говорили за Христа. И целият този мрак, всички тези безлики чудовища ще се разрушат, може, разбира се, и да се самоубият, но „кротките ще наследят земята“. Господ ще изчисти света от тази мерзост и в крайна сметка последната дума ще бъде на Господа, а не на тези клоуни, които се редят в грозни одежди със страшни маски – всичко това са само плашила за децата.

Ние имаме евангелието в ръката си, а в друга – песните на античните поети, препълнени със сила, младост и предсказания за тази пълнота на живота, която Господ нарича изобилен живот. Не старческа олимпийска немощ, а изобилен живот – това е нашият път и нашата евангелска програма и евангелското предсказание за нашето бъдеще.

Ако статията ви е харесала, споделете я с приятелите си в социалните мрежи от тук: