Автор: Ростислав Ищенко

Всички коментатори, които говориха за американските предизборни дебати, бяха единодушни в мнението си – крайният резултат на таблото (двукратно увеличение на подкрепата за Тръмп) можеше да бъде и по-лош за Байдън. „Спящият Джо“ загуби напълно.

Сравнението между парализирания Байдън и прогресивната немощ на самата Америка беше удачно – бившият хегемон наистина вече не е такъв.

Но е факт, че в геронтократичния дебат имаше две страни. Независимо от това, че в сравнение с Байдън Тръмп изглежда изключително жизнен, той не е много по-млад от опонента си и във всеки един момент може да тръгне по същия път на физическо и психическо унищожение на личността, който Байдън пробяга пред очите ни.

Нека ви припомня, че тази развалина, неспособна да се движи сама, едва ли не слюноотделяща пряко в ефир, гледаща с оловни очи в обектива, преди около шест-седем години проведе най-трудните преговори с Порошенко (хитър и умен противник) и го принуди да отстрани главния прокурор на Украйна.

Това беше последният успех на вицепрезидента Байдън. Но отивайки на предишните избори, той все пак показа доста ефективна реакция в дебатите. Може би, ако не беше рязката поляризация на обществото, той нямаше да успее да изтегли онзи (стар, четиригодишен) дебат с Тръмп, но сега състоянието му е такова, че и поляризацията на обществото не помогна. В резултат на това за четири години Байдън се предаде драматично. След четири години Тръмп, роден през 1946 г., ще бъде приблизително на същата възраст, на която сега е Байдън, роден през 1942 г. (дори малко повече, с разлика от три години и половина).

Така че привържениците на Тръмп си избират котка в чувал. Възможно е Байдън днес да е Тръмп утре.

Припомнете си, че и Тръмп, и Байдън далеч не са абсолютно популярни в своите партии. Демократите определено разполагат със сравнително млади политици, които при подходящо популяризиране биха могли да изглеждат много по-привлекателни от старата развалина Байдън и да дадат на партията си шанс не просто да спечели, но и да спечели честно.

При републиканците ситуацията е по-сложна. Има силна опозиция срещу Тръмп без ясен млад обещаващ лидер. Но този факт сам по себе си говори много. При други условия амбициозните лидери определено биха се появили, още повече че има и подходящ лозунг: „Преодоляването на разкола в обществото започва с преодоляването на разкола в партията“ (впрочем той подхожда и на демократите). А Тръмп, със своята противоречива репутация и следа от криминални обвинения, е изключително уязвим за вътрешнопартийни критики.

Въпреки това сме свидетели на класически Ден на мармота в американската политика. Двама стари, уморени мъже с накърнена репутация, представляващи две групи от разцепения американски елит. През четирите години от последната им среща на политическия ринг пропастта не е преодоляна, а напротив – само се е задълбочила.

Байдън и Тръмп, подобно на сиамски близнаци, само съвместно могат да представляват разпадащата се политическа машина на Америка. САЩ в комплект – това е не само парализираният Байдън, но и „живият“ Тръмп. И ако говорим за отъждествяване на политика и държавата, трябва да се разбере, че зад всеки от участниците в отминалите дебати стои половин Америка.

В този смисъл крайният (след дебата) „резултат на таблото“ е оценка на американския избирател за познавателните способности на Байдън и Тръмп, но в никакъв случай не е доказателство за обединението на Америка около фигурата на Тръмп и неговата програма.

Да, половината от САЩ или част от американския елит, представен от кандидатите, изглежда приблизително така като лидерите, които те издигат.

Байдън защитава интересите на финансовия капитал (условно казано банкерите). Тази група в борбата за планетарна хегемония се опита да използва долара (който беше в основата на нейното господство не само в големия свят, но и вътре в САЩ) като оръжие. В резултат на това глобалните позиции на долара бяха подкопани – основата на глобалното и вътрешноамериканското господство на банкерите изплува, а други средства за влияние върху страната си и света те нямат.

В резултат на това финансова Америка сега изглежда като Байдън. „Най-могъщият човек в света“ – така американците наричат своя президент, който не може да ходи или да блее без чужда помощ. Това е портрет на финансова Америка. Тя изглежда като най-мощната система в света, доларът все още не е напълно мъртъв, той все още изглежда като най-мощната валута, но в действителност вече е безпомощен паралитик, чиито гафове останалият свят отдавна е пресметнал.

Но нещата не са много по-добри и с индустриална Америка, представлявана от Тръмп. Тя сякаш все още мърда и дори твърди, че се възражда: „Да направим Америка отново велика!“. Ала това вече не е младата Америка от XIX век, нито зрялата, овластена Америка от XX век. Това е копие на Тръмп – един млад, самохвален старец, който изглежда повече или по-малко прилично само на фона на напълно съсипания си финансов противник, но който рискува да повтори съдбата му утре.

Трябва да се има предвид, че продължаващата конфронтация между финансова и индустриална Америка е пагубна и за двете. Те не изглеждат, а са сиамски близнаци, чийто опит да се разделят ще доведе до смъртта и на двамата.

Неслучайно винаги говорим за единна финансова и икономическа система. Здрави финанси – здрава икономика, болни финанси – болна икономика. В същото време пренебрегването на интересите на реалния сектор в полза на финансовия сектор само за известно време създава илюзията за здрави финанси в една осакатена икономика, след което смъртоносната болест неизбежно обхваща финансовата система. Точно на това сме свидетели в САЩ, които дълго време вярваха, че „нулите в компютъра“ могат напълно да заменят реалния сектор.

Спомнете си легендата за „мръсното производство“ – съдбата на страните от Третия свят и „чистата“ модерна офис икономика, в която чиновниците, пренасящи документи от бюро на бюро, както и секторът на услугите, банките и фондовите борси създават повече БВП, отколкото реалният сектор. Рано или късно се оказва, че всичко това е просто една огромна пирамида, а реалната цена е само тази, която можете да докоснете с ръцете си.

Като цяло, в началото пренебрегването на реалния сектор в полза на финансовия, който носи прекомерни печалби на тясна група хора, управляваща финансовите потоци, доведе до хронично заболяване на американската икономика. Финансите се заразиха от нея. „Лекарите“ предлагат да се изостави (или дори да се убие) единият от болните, за да се концентрират всички ресурси върху единствения, като с право заявяват, че няма достатъчно и за двамата, и отбелязват, че ако се опитаме да спасим и двамата, и двамата ще умрат.

Има само една точка на разминаване: поддръжниците на Байдън предлагат да се спаси финансовият сектор за сметка на индустриалния, като твърдят, че същата схема работи от десетилетия. Поддръжниците на Тръмп твърдят, че финансовият сектор трябва да бъде пожертван в името на индустриалния, като основателно отбелязват, че финансовата система на САЩ така или иначе не може да бъде спасена, докато индустрията поне произвежда реални продукти. Да върнем на САЩ статута на „работилница на света“ и всичко ще бъде като в някогашните години на просперитет на Америка в средата на ХХ век.

Но в борбата помежду си „финансистите“ и „индустриалците“ са принудени да жертват американската хегемония – ресурсите се пренасочват от вътрешната политика към вътрешната борба, а без политическа хегемония американската финансово-икономическа система не работи. За да може светът да приеме американското свръхпотребление за сметка на всички останали, зад гърба на предлагащите контракти бизнесмени трябва да надничат самолетоносачите.

Но армията, флотът и военно-промишленият комплекс също трябва да бъдат финансирани. В условията на системна криза, когато банкерите „нямат достатъчно за себе си“, се съкращават всички „ненужни разходи“. В един момент САЩ ще се научат, че техният АУГ (самолетоносачна ударна група – бел. ред.) вече не е незаменим аргумент, че другите аргументи не са по-лоши. Хегемонията свършва дотук и системата се разпада на парчета.

Основният американски проблем не е в това, че Тръмп и Байдън са изчерпали времето си. Проблемът е, че системата се е изчерпала. Системата е стара и както всички органи в един стар болен организъм отказват, така и всички части на системата. Финансовата „дрога“ на „количественото облекчаване“, на която се крепеше администрацията на Обама, също е изчерпана. Американският икономически организъм вече не реагира на стимуланти.

Има само военен изход от този омагьосан кръг – да се изземат необходимите ресурси от другите и за сметка на това да се рестартира системата чрез преливане на млада кръв в стари вени и трансплантиране на износени органи от донор. САЩ са на този път и въпреки реториката, Тръмп е толкова малко вероятно да се отклони от него, колкото и Байдън (освен ако не се опита да сключи временно примирие с Русия, за да се съвземе и да започне отначало). Но времето изтича, военно-политическото превъзходство на Запада е в миналото, а и аргументът за силата не работи.

Ето защо на дебата видяхме двама старци, които веднъж вече (преди четири години) едва не сринаха Америка в гореща гражданска война. Или по-скоро не толкова те самите, колкото стоящите зад тях и неспособни на компромис части на единната американска система, неспособни да оцелеят една без друга, но опитващи се да се унищожат взаимно.

Въпросът дори не е в това, че „младите хора не са номинирани“ (ако моментът е подходящ, нищо освен куршум не може да спре възхода на един търсен лидер). Въпросът е в това, че самите млади и обещаващи хора не искат да поемат отговорност за разбитата американска мечта. Ако няма изход от омагьосания кръг, ако реформите са толкова закъснели, че опитът за реформиране на американската система ще доведе до рязък срив на жизнения стандарт и тотален бунт срещу реформатора, логично е да се оттеглят, да дадат шанс на смешните старци да поемат всички негативни последици от срива на системата и едва тогава да излязат на преден план и да започнат да сглобяват разрушеното в нова система.

Разбира се, съществува голям риск да не остане нищо за събиране, но американската политическа традиция не предвижда издигането на алтруистични политици, които са готови да пожертват кариерата и репутацията си в името на спасяването на перспективите на страната. Американците живеят на принципа: трябва да спасиш собствените си перспективи, а страната ще се оправи сама.

Американците твърдят, че предизборните дебати са необходими, за да могат избирателите да видят действителния образ на Съединените щати. Те го направиха. Не само американските гласоподаватели – видя го целият свят.

Това е жалко, сърцераздирателно.

Източник – Украйна ру

Ако статията ви е харесала, споделете я с приятелите си в социалните мрежи от тук: