Народът има инстинкт за самозащита срещу внушения „отгоре“. Следи тренда, но му вярва откъслечно и с уговорки. Той знае, че телевизорът лъже за същественото. На народа винаги му се струва едновременно по-просто и по-сложно, но каквото и да му се струва, със сигурност не си представя, че добродетелта е качество на тези, които упражняват власт. Така д-р Михайлов отговаря на въпроса дали българите направиха разумен избор в контекста на геополитическите процеси. Питаме го и какво е обяснението за пробива на „Величие“ и „Меч“ и залязва ли либералният модел в Европа.
– Д-р Михайлов, какво показаха изборите от 9 юни? Накъде поискаха да върви България хората, които все пак отидоха да гласуват?
– Струва ми се, че народът не пита накъде да върви, а с кого и как. Във въздуха виси въпрос за българската политическа класа, за нейната професионална не/пригодност. Оформя се впечатление, че елитът е опасен за политическата система, а политическата система е безполезна за хората. Тези избори са лоша оценка за българската парламентарна демокрация в нейното актуално състояние. Системата става безинтересна. Хората отказват да гласуват, защото вотът им поощрява ловки негодници и нелепи реформатори, разтреперани за съдбата на евроатлантическата кауза. Политиката на тези реформатори, които традиционно се рекламират като политически авангард, се заплете в троскота на интригантски фокуси и невероятни конституционни недомислия. Политическата глупост става анекдотична. Фактът, че това не е български патент, а се разиграва на високи международни форуми, не утешава, а плаши. Трудно проумяват, че играта на покер не е политика и че блъфирането не е ум. Първата политическа сила у нас има 8% доверие от имащите право на глас. Партиите с история пропадат в електорално безразличие, стават банални. Никаква „свежест“, никакъв съспенс. Няма драма, има отегчение. Нещо подобно на електорално безсилие, да се произведе управление чрез избор на хора, които са способни да употребят вота разумно. Да конструират власт.
– Разумен избор ли направиха сънародниците ни в контекста на геополитическите процеси?
– Народът не мисли в клишетата на пропагандата, той има чувство за реалност и своя лексика на изразяване. Народът има инстинкт за самозащита срещу внушения „отгоре“. Следи тренда, но му вярва откъслечно и с уговорки. Той знае, че телевизорът лъже за същественото. На народа винаги му се струва едновременно по-просто и по-сложно, но каквото и да му се струва, със сигурност не си представя, че добродетелта е качество на тези, които упражняват власт. По геополитическите въпроси, най-популярна остава позицията на президента. Мисля, че болшинството българи споделят неговата оценка за войната в Украйна, намират я за реалистична и национално отговорна. Очакваха от него евроатлантически ентусиазъм и морална превъзбуда, но забравят, че той не ръководи митинг, а държава. Длъжен е да употреби разум, а не да екзалтира чувства, с предполагаемо високо морално съдържание. Националният интерес диктува реалистична позиция по принцип и конкретен отказ от директно въвличане в конфликт, който изисква мирно решение, а не фантазиране на невъзможна военна победа. Трябва да се сложи край на чудовищното и безсмислено прахосване на човешки живот. Това повелява човешкият дълг.
– Реален ли е рискът от ядрена война, върху който партии от патриотичния спектър направиха кампанията си?
– Ядрената война е невъзможна, но при „определени условия“ е неизбежна и в това се състои нейният зловещ парадокс. Ядреният удар е игра на взаимен шантаж, която рискува да приключи „сериозно“ и внезапно. Това е темата на деня. Украинската война е във висша степен рискова, доколкото никоя от страните не би понесла поражение и във висша степен трагична, доколкото Америка се кани да воюва, по собственото й признание, „до последния украинец“. Идеята на САЩ е да изтощят Русия с помощта на този „украинец“, да разядосат руския народ и да настъпи чудото на разпадането на Руската федерация на множество малки държави – по югославския модел. От друга страна – поражение за Америка би означавало фалит на американската хегемония и край на мита за „американската изключителност”. Две опасни допускания, които тласкат към ескалация и прекосяване на „червените линии“. Ядреният риск се увеличава допълнително чрез поощряване на лекомислената реч, която нормализира ядрената опция, разказвана като „окончателно решение“ на руския въпрос и кулминация на отмъстителните чувства. Не трябва да се безумства, трябва да се настоява за мир.
– Рефлектираха ли по някакъв начин процесите в Европа върху съзнанието на българския електорат?
– ЕС не е Европа, а късно модерна историческа „случайност“, учредена, впрочем с най-добри намерения от бащите основатели, които бяха християни, а тези са лекомислени либерали и неосъзнати нихилисти. Тези не вярват в нищо или по-точно вярват в нищото на своето благоденствие и власт, като във „всичко“. Днешният либерален прогресизъм води война срещу европейското културно наследство, срещу европейската памет. Те не са прекраснодушни, а болезнено амбициозни. Воюват срещу християнска Европа в съюз с антихристиянски настроеното имигрантско присъствие. Широките обятия за това присъствие бяха разтворени за да канят работници-мигранти – да приветстват съюзници. Първото е груб интерес, а второто интимна мисъл с далеч отиващи последствия. Войната, имиграцията, посегателствата срещу европейската идентичност и понижаването на жизнения стандарт делегитимират тази лекомислена светска религия, колкото „толерантна“, толкова и разрушителна за фундамента на европейската цивилизация.
Българите постепенно проглеждат за тези процеси, либералният шантаж, че техните „съмнения“ са плод на провинциална балканска неграмотност, губи сила. Консервативни гласове се чуват и в либералния мейнстрим, но избирателно и под условие. Има забранени истини, непростими „грехове“. Открива се кариерна перспектива и за амбициозни консерватори с конформистки талант. Българите живеят с усета за „междуцарствие“, те долавят, че западната хегемония приключва, че са в ход фундаментални изменения в сферата на международния ред. Американският арбитраж е делегитимиран, той е силов, а не морално и цивилизационно обоснован. На този глобален фон българската политика се провинциализира, става радикално зависима, „безсубектна“. На родната политическа сцена се подвизават почти изцяло наемници на Посолствата.
– Какво е обяснението за пробива на формации като „Величие“ и партия „Меч“?
– „Меч“ е полемика, обещание за корупционни разкрития. Но това е стандарт, а не новина. „Величие“ се извисява над системата, която е дефинирана като „нищожество“. Това е по-сериозно. „Системата е нищожество” представлява радикално изричане. Идат хайдути от декоративното село. „Войни на светлината“ от дълбоката българска древност. Стилистически, това се асоциира с македонската „антиквация“ в българско издание. „Чистото и простото“ настъпва с преобразяваща сила, по призива на архаични гласове. Всичко това е народно политическо творчество, защото никне от популярната фантазия по природна благодат, независимо от подозренията, че е финансирано от Посолството. По този въпрос мненията са диаметрално противоположни. Физиогномиката на това явление, а и на всички подобни явления е неумна, даже недоумяваща, сякаш не вярват на това, което им се случва. Изглеждат комично, но логиката на възникване е съвсем сериозна. Съществуват две възможности за тълкуване: първо, толкова може народът в сферата на политическите алтернативи и второ, изпреварващо пародиране на всяка „сериозна“ алтернатива за целите на нейното обезсилване като „вече видяна“. Първото е либерална оценка, а второто конспиративна. Съществува и трета опция на „щастливо“ съвпадение между първото и второто, какъвто е опитът ни до тук с всички антисистемни „проекти“. Но е истина, че сламените хора от системните партии са омръзнали на маса хора, които предпочитат „примитивната“ истина пред кухото системно лицемерие. Това, от което системата се бои, е адекватен отговор на човешката нормалност, мощна политическа акция на здравия разум. С неизбежна доза кич, разбира се, но и с максимална отговорност. Търсят се лидери, следователно меродавни хора…
– Може ли да се говори за начал