Автор: Дмитрий Тренин, професор-изследовател във Висшето училище по икономика и член на Руския съвет по международни въпроси, източник: Russia Today

Обществената промяна в Русия, която започна още преди войната в Украйна от началото на 2022 г., сега изглежда необратима

Две години и половина след началото на войната си срещу Запада на територията на Украйна, Русия със сигурност започва да придобива ново усещане за себе си. Тази тенденция всъщност предхожда военната операция, но военните действия я засилиха. От февруари 2022 г. руснаците живеят в изцяло нова реалност. За първи път от 1945 г. страната наистина е във война и води ожесточени боеве по 2000-километровата фронтова линия, съвсем недалеч от Москва. Белгород, областен център близо до украинската граница, непрекъснато е подложен на атаки с ракети и дронове от силите на Киев. Понякога украинските дронове стигат дълбоко във вътрешността на страната. И все пак Москва и други големи градове продължават така, сякаш войната не съществува, както и западните санкции. Улиците са препълнени с хора, а моловете и супермаркетите предлагат обичайното изобилие от стоки и храни. Човек би могъл да помисли, че Москва и Белгород са две различни страни, че руснаците успяват да живеят едновременно във война и мир.

Това би било погрешно заключение. Дори онази част от държавата, която привидно живее „в мир“, е значително по-различна от това, което беше преди началото на украинския конфликт. Централният фокус на постсъветска Русия – парите – не се е променил, разбира се, но със сигурност е загубил първостепенната си важност. Когато загиват хора – не само войници, но и цивилни – нематериалните ценности се връщат на дневен ред. Патриотизмът, хулен и осмиван след разпада на Съветския съюз, отново става първостепенен фактор. Нова мобилизация не е нужна, тъй като стотици хиляди подписват договори с армията, водени от желание да помогнат на страната си. Именно да помогнат, а не да получат.

Руската популярна култура, бавно но сигурно, започна да се отърсва от навика да се имитира това, което е модно на Запад. Вместо това се възраждат и развиват традициите на руската литература, включително поезията, киното, музиката. Подемът на вътрешния туризъм разкри пред руснаците съкровищата на собствената им страна, които бяха пренебрегвани доскоро заради пътешествията в чужбина (пътуванията в чужбина все още са възможни, но усложнената логистика прави достъпа до други части от Европа по-труден от преди). 

В политически план в Русия няма опозиция, която да е настроена срещу системата. Всички ключови фигури на опозицията са в чужбина, а Алексей Навални почина в затвора. Славата на много бивши културни икони, които след февруари 2022 г. емигрираха в Израел, Западна Европа или някъде другаде, угасна, докато страната продължи напред.

Руските журналисти и активисти, които критикуват Русия отдалеч, все повече губят връзка с предишната си аудитория и върху тях тежи обвинението, че служат на интересите на страните, които се борят с Русия чрез прокси войната в Украйна. В същото време две трети от младежите, напуснали Русия през 2022 г. от страх да не бъдат мобилизирани, се завърнаха, някои от тях доста огорчени от опита си в чужбина. Изявлението на Путин за нуждата от нов национален елит и поставянето на ветераните от войната в основата на този елит е по-скоро намерение, отколкото реален план на този етап. Руският елит обаче определено преминава през огромна трансформация. 

Много либерални олигарси по същество вече не са част от Русия; желанието им да запазят активите си на Запад ги доведе до пълна раздяла с родната им страна. Тези, които останаха в Русия, знаят, че вече не могат да притежават яхти в Средиземно море, вили на Лазурния бряг и имения в Лондон. В Русия се появява нов модел на бизнесмен от средно ниво: човек, който съчетава печеленето на пари със социална ангажираност и който свързва своето бъдеще единствено със страната си.
Руската политическа култура се връща към своите корени. За разлика от тази на Запад, нашата култура се гради върху модела на семейството, подобно на източните страни. Има ред и йерархия; правата вървят заедно с отговорностите; държавата не е необходимо зло, а основно обществено благо и висша обществена ценност. Политиката, в западния аспект на постоянно и безпринципно съревнование, тук се разглежда като самоцелна и разрушителна; вместо това от тези, на които е поверено да бъдат начело на държавата, се очаква да бъдат арбитри и балансьори на различните интереси. Разбира се, това е по-скоро идеал, отколкото реалност. В действителността нещата са по-сложни, но безспорно традиционната ни политическа култура успя да се съхрани и последните 3-4 десетилетия, макар и изключително поучителни и въздействащи, не я унищожиха.

Руското отношение към Запада също е сложно. Харесва се западната класическа и модерна (но не толкова постмодерна) култура, изкуствата и технологиите, както и стандарта на живот до известна степен. Положителният имидж на западното общество беше разрушен от агресивното популяризиране на ЛГБТИ ценностите, кенсъл културата и други подобни. Промени се и възгледът за западните политики, политиката и особено политиците, които загубиха уважението на руския народ. 
Възгледът за Запада като архивраг на Русия се завърна – не толкова заради кремълската пропаганда, а заради самата политика на Запада. Като започнем от снабдяването на Украйна с оръжия, които убиват руски войници и цивилни, през санкциите, които в много отношения са дискриминационни, до опитите да се отхвърли руската култура и да се попречи на руските спортисти да участват в световния спорт. Западните общества сами по себе си не са разглеждани като врагове, врагът е само политическият им и медиен елит.

В Русия има очевидна нужда от отговор на три големи въпроса: кои сме ние, къде е мястото ни в този свят и накъде отиваме. Думата „идеология“ обаче навява на мнозина неприятни асоциации със строгостта на съветския марксизъм-ленинизъм. Какъвто и отговор да се появи накрая, той ще бъде изграден върху ценностите на традиционните религии, най-вече руското православие; ще включва и елементи от нашето минало, включително от епохата на Петър Първи, от имперския и съветския период. Сегашната конфронтация със Запада налага най-после да се появи някаква нова идеологическа концепция, в която централно място заемат суверенитетът и патриотизмът, законът и справедливостта. Западната пропаганда ехидно нарича всичко това „путинизъм“, но за повечето руснаци именно това е „руският модел“.

Разбира се, има и руснаци, недоволни от политиката, която ги лишава от определни възможности. Особено ако парите и личното богатство са в основата на стремежите им. Представителите на тази група, които още не са заминали за чужбина, седят тихо и тайно се надяват, че по някакъв начин, на каквато и да е цена за останалите, „добрите стари времена“ ще се завърнат. Вероятно ще останат разочаровани. С промените в елита, Путин се стреми да влее свежа кръв и нова сила в системата. Не изглежда да се задава „чистка“. Промените обаче ще бъдат съществени, предвид смяната на поколенията. По-голямата част от сегашните елити гонят 70 години. През следващите шест до десет години техните позиции ще отидат в ръцете на по-млади хора. Основната задача на Кремъл е да гарантира продължаването на наследството на Путин. Унаследяването не е толкова въпрос на това кой ще застане на върха в Кремъл, колкото какво поколение в управлението идва.

Източник: rt.com

Ако статията ви е харесала, споделете я с приятелите си в социалните мрежи от тук: