Автор: Валентин Радомирски – дипломат и външнополитически експерт

Темата е извънредно голяма и поради това ще бъдат щрихирани само някои от характеристиките на съвременното геополитическо съотношение.

В международните отношения вече има пълна липса на доверие. А именно доверието е една от основите за успешна дипломация. Вече не работят повечето от досега съществуващите между Вашингтон и Москва канали и инструменти за деескалация на рискови ситуации, подобни на украинската криза. И това е главната опасност от сегашния конфликт на североизток от България. Елитът на двете ядрени суперсили се придържа към максимата на Римската империя: „Ако между войната и позора избереш позора, в крайна сметка получаваш и двете“.

От самото начало на 21-ви век, когато бе осъществено нападението срещу кулите-близнаци в САЩ, се говори за сблъсък на цивилизациите и техните ценности като съвременна форма на глобалния конфликт. Освен това вече две десетилетия в едно или друго издание битува журналистическото клише, че Третата световна война вече е в ход. Обявената от президента Буш „война срещу тероризма“, за която спомена в изказването си министър Шаламанов, първо се превърна в бъркотия в Близкия изток, а след това почти напълно изчезна от дневния ред. На нейно място започна да се възражда „доброто“ старо съперничество между големите държави. Отначало то се прояви в политическата, пропагандната и икономическата сфера, но постепенно придобива все по-изявен военно-силов елемент.

Налага се понятието „световна война” да бъде конкретизирано в съответствие с новите реалности както геополитически, така и научни и военно технически. Сравненията с Първата и Втората световни войни са неприложими за края на първата четвърт на 21 век, въпреки че някои коментатори виждат във въоръжения конфликт в Украйна подобни характеристики. Но според мен ситуацията структурно е съвсем различна и ако все пак правим сравнения най-близкото от тях би било с Корейската война 1950-53 г..

През януари 1950 г. държавният секретар на САЩ Дийн Ачесън, в реч за азиатската политика на САЩ, остави Корея в американския „отбранителен периметър“ в Азия. Този „отбранителен периметър“ бе предназначен да се противопоставя на „съветския империализъм“. Влизането на американците в онази далечна война се дължеше на опасенията, че победата на комунистите на Корейския полуостров ще отбележи началото на техния победоносен марш не само из Азия, но и по света. Особена роля изигра и т.н. „Мюнхенски синдром“, когато Чембърлейн не се противопостави на завладяването на Чехословакия от Хитлер. След войната в Корея тези възгледи бяха формализирани от американския президент Дуайт Айзенхауер под формата на „Доктрината на доминото“.

И Корейската война, и сегашната руска специална операция в Украйна се случиха в периоди на структурно преформатиране на международните отношения. Те са израз на борбата на основните геополитически сили, които искат да играят първостепенна роля в изграждането на световния ред.

Два фактора досега изключват челен сблъсък на най-големите сили или техните блокови съюзи, както беше през миналия век (или нека все пак се подсигуря – правеха го много малко вероятен). Първо, това е наличието на ядрени оръжия у най-важните от тези световни играчи и, второ, изключително сложната палитра от повече или по-малко значими и разнокалибрени участници в международната политика Въпреки това промените, които регистрираме на световната сцена и в сегашния баланс на силите, са толкова сериозни, че в известен смисъл говорят за конфронтация с мащабите на световна война. Подобни промени преди това водеха до грандиозните военни сблъсъци през първата половина на миналия век. Сегашната „световна война“, както много експерти вече твърдят, и към което се придържам и аз, е и ще бъде верига от големи, но локални конфронтации, всяка от които по един или друг начин включва най-важните геополитически играчи. Отделните конфликти ще балансират на ръба да излязат извън първоначалната зона на сблъсъка и ще са повече или по-малко свързани с други центрове на нестабилност.

Поредицата от сегашните военни събития започна с близкоизточните конфликти от последното десетилетие (Йемен, Сирия), след това продължи с Украйна от 2014 г., Южен Кавказ и сега Палестина. Очевидно е твърде рано да се сложи край на този списък. Все още няма пълномащабни военни стълкновения на НАТО с обозначените като негови противници и врагове – Русия, Китай, Иран и Северна Корея. Но в глобален мащаб тези страни вече воюват – видимо икономически, финансово и информационно, а невидимо – чрез космически, кибернетични, разузнавателни технологии и изобретения, за които едва ли скоро ще научим.

Изчезването на предишното статукво означава, че светът навлиза в дълъг период на нестабилност.

Геополитическите експерти знаят, че в контекста на изчезването на предишните международни рамки и ограничения (а разпадането на световния ред изглежда вече се признава от всички), т.н. „замразени“ конфликти и „спящи“ спорове почти неизбежно напомнят за себе си. Това, което бе сдържано чрез съществуващите договори и споразумения, излиза на повърхността с все по-голяма бързина.

По принцип всичко това исторически погледнато е съвсем традиционно – така е било преди, така ще бъде и след нас. Идеологизацията на световната политика през ХХ век доведе до факта, че краят на този политически век се оказа много идеологизиран. Триумфираше гледната точка, че човечеството е придобило оптимален идеологически и политически модел на своето устройство, който ще обърне страницата на предишните конфронтации. Само така може да се обясни например мнението, че понеже така е било решено и договорено, очертанията на държавните граници няма да се променят през 21 век (или ако се променят, то само по взаимно съгласие).

Историческият опит както на Европа, така и на другите континенти през нито един исторически период не дава аргументация за това – границите са се променяли винаги и в повечето случаи коренно. И това е така, защото промените в баланса на силите и възможностите на отделните геополитически сили задължително пораждат желание за разширение на териториалните граници.

Разбира се, значението на териториите днес и в миналото е различно. Директният контрол върху определени пространства вече може да доведе до повече разходи, отколкото ползи, докато влиянието чрез непреки средства е много по-ефективно. Затова често пъти наричат съвременната война „битка за съзнанието“. Струва си обаче да се отбележи, че преди 15-20 години, в пика на икономическата и политическата глобализация, често се заявяваше, че географската близост и материалната близост като цяло губят смисъл в един напълно свързан или както го наричаха – „плосък“ свят. Пандемията стана първият и много ясен аргумент срещу този подход. А настоящата верига от кризи ни принуждава да се върнем отново към по-класическите идеи за ролята на регионалната и глобалната субординация.

Изчезването на статуквото означава, че светът е навлязъл в дълъг период на сътресения, тъй като новите рамки все още не са се оформили (и не е ясно кога ще се оформят), а старите вече не работят. Формалният край на ерата на Договора за обикновените въоръжени сили в Европа (Русия се оттегли от него, други страни обявиха спиране на участието си) е пример за ликвидация на съществуващи институции. Безпрецедентната по интензивност вълна от атаки срещу ООН буквално от всички страни е щурм срещу основния бастион на световния ред, основан след Втората световна война. Сегашната „Трета световна война” най-вероятно ще бъде разширена във времето и разпределена в пространството. Но като резултат от нея – а такъв определено ще има – ще се появи друга структура на международни организации. Винаги се случва така. Това не означава, че например ООН ще изчезне, но определено ще настъпи дълбока корекция на принципите, на които работи.

Бъдещето на досега водения от САЩ световен ред е обвързано с изхода от украинския конфликт. Още преди началото на руската специална военна операция, държавният секретар Антъни Блинкен каза в реч пред Съвета за сигурност на ООН на 17 февруари 2022 г., че в този конфликт „залогът далеч надхвърля Украйна. Това е момент на заплаха за живота и безопасността на милиони хора, както и за основите на Устава на ООН и базирания на правила международен ред, който гарантира стабилността по света.” Подобни твърдения бяха повторени многократно след това и са главния тезис на западната политика.

В рамките на украинската криза пряко замесената в нея велика сила Русия не е основният двигател на промените в баланса на силите в света, но има своя принос. Геополитическите промени до голяма степен са свързани с вътрешното отслабване на САЩ, изразяващо се в намаляване на ролята им в световната икономика, бързото натрупване на дългове, нарастването на социално-политическото напрежение и увеличаващите се диспропорции във вътрешната политика. На този фон развитието на Китай доведе до появата на алтернативен икономически център, който, макар и да отстъпва на САЩ по ролята си в световните финанси, по номиналния БВП и по развитието на редица технологии, вече далеч ги превъзхожда в промишлената мощ и бързо ги догонва в други области. Развитието на други незападни сили (Индия, Бразилия, Турция) не върви със същата скорост, но също усложнява положението на Америка.

Украйна се възприема от САЩ като инструмент за нанасяне на стратегическо поражение на Русия, която не е най-големият, но е най-твърдият и активен американски противник на международната арена. Това поражение би трябвало като минимум да елиминира Русия като важен участник в международната политика и да даде урок на други възможни противници, а като максимум – да доведе до смяна на режима в Москва и трайно да осигури за САЩ статута на безспорен хегемон. Основните инструменти за постигане на тези цели са военната подкрепа на украинските усилия и тоталните санкции срещу Русия.

След изпълнението на тази задача Съединените щати предвиждат концентрация на всички свои и на съюзниците си ресурси върху икономическа изолация и военен натиск върху Китай. Целта е да се подкопае икономическият растеж и вътрешна дестабилизация на КНР чрез блокиране на достъпа на Китай до външни пазари, източници на технологии и стратегически важни ресурси. Мащабът на КНР като противник означава, че Вашингтон може да се надява на успех само в условията на пълна концентрация на всички сили, с които разполагат САЩ. Това е причината Вашингтон да настоява западноевропейските му съюзници да поемат тежестта от военната и икономическа помощ за Украйна.

Следва продължение

Авторът: Валентин Радомирски е български дипломат и външнополитически експерт.

Завършил е през 1974 г. „Международни икономически отношения“ в Московския държавен институт за международни отношения.

Започва работа във МВнР през 1976 г. Между 2005 г. и 2009 г. е съветник по външната политика и националната сигурност на министър-председателя Сергей Станишев.

От 2009 г. до 2012 г. е посланик на България в Румъния. След това за период от една година е посланик за специални поръчения, отговарящ за регионалното сътрудничество, а между октомври 2013 г. и юни 2015 г. е неакредитиран посланик в българското посолство в Република Молдова.