“Бързият влак за София се движи с 20 минути закъснение. Влакът ще пристигне на трети коловоз”, ехти в просторното помещение металическият глас на диспечерката. Централният салон на сградата жужи като кошер. Отделни пътници трескаво се щурат между билетните каси, машините за кафе и перона. Други, с куфар в ръка, отхапвайки от закуските си, съсредоточено изучават информационното табло отсреща.

Приседнали на пейки край стените, трети с негодувание обсъждат поредното влаково закъснение, скъпите билети… та чак споменават и нечии майки. Суетня и глъчка се носят между дорийските колони на строената през 1909 година сграда. Няма съмнение, това е Централна гара. Стой на едно място и целият свят ще мине покрай теб. Така София Стоянова обобщава опита и впечатленията, които през годините е натрупала като служител на БДЖ. Над 250 хиляди пътници са минали през гара Пловдив за последната година, става ясно в началото на разговора. Добавя, че ежедневно оттук преминавали над 200 влакови композиции. А целият този трафик превръщал гарата в едно от най-оживените и колоритни места в града.

За съжаление, работата с голямо текучество на хора била съпроводена и с много проблеми. През последните години мястото се превърнало в притегателен център за просяци, наркомани, проститутки и най-вече бездомни. Тук, споделя с болка София, отритнатите от обществото намират последен пристан. Идете в чакалнята и ще видите за какво става въпрос, съветва ме служителката.

Часът е 6.30. Навалицата от пътници в салона се е сгъстила. Сега най-силно се усеща доколко поведението на хората е подчинено на графици и разписания. Тълпи забързани пътници и роботизирани служители се надпреварват с времето. Времето, което за други сякаш е спряло.

Оставаш с впечатлението, че на пейката в ъгъла стои забравен от някого голям парцалив вързоп.

Когато се приближиш и се взреш по-внимателно, различаваш чертите на задрямала жена. Казвам се Татяна Леонидовна и съм кинорежисьор, представя се в по-късния ни разговор тя. От думите на 54-годишната жена става ясно, че от 5 години, всяка вечер, спи на гарата. Защо ли? Ами, няма къде. Налудничавите є очи са се втренчили някак безизразно. По всичко личи, че е психичноболна. Забелязва се обаче доброто є възпитание. На смесен българо-руски разказва как през деня събира кашони, а вечер дели храната си с възрастен човек, който също нощувал с нея. Проблеми с полицаите нямала. Не я гонели от чакалнята, защото нито крадяла, нито дишала лепило като повечето постоянно пребиваващи тук.

В малкия салон репортерът се натъква на още трима постоянни обитатели в сградата. Мария (12 г.) и Силвия (13) са сестри. Преди около месец пристигнали от Кричим заедно с 22-годишния Ангел, оставяйки зад гърба си многолюдно семейство. Без капка притеснение или свян разкриват заниманията си през деня. Като се събудим,

първо, малко дишаме бронз, разказва някак предизвикателно-цинично Силвия. После, продължава откровенията си, огладняваме, щото от бронза много се огладнява, и си купуваме нещо за ядене. А пък вечер ходим на алеята да проституираме. Тук и тримата се заливат от смях. Като го гледам тоя влак, ръката є инстинктивно сочи към коловозите, ми иде да му се метна и… фиуууу, айде на Америка, весело се провиква тя.

Под високите сводове на Централна гара подслон през нощта намирали 30-40 души. Някои пребивавали тук постоянно, но повечето гастролирали по големите жп спирки на цялата страна. Отсядали за месец-два и после се качвали нелегално на някой влак. Това разказва 24-годишната Злателина Атанасова, барманка от заведение в гарата. “Иначе са работливи, добавя тя, особено децата. Редовно ни помагат да изметем, да измием пода, после им давам нещо за хапване”. Дежурните полицаи също не ги закачали. Знаели, че това място е

последният им шанс за оцеляване, особено зимата. В заключение казва, че освен скитници и просяци, деня си тук прекарвали и много редови пенсионери. Самотата и студът в жилищата им ги водели при топлите радиатори в чакалнята.

Иначе животът на гарата тече със свой собствен ритъм. Най-натоварени били часовете в интервала от 6.30 до 8.00. и 15.00-16.00.часа, когато, на приливи и отливи, салоните се пълнели с чакащи. Точно тогава ставали и повечето джебчийски кражби, доверяват запознати. Въпреки засилената в района охрана, невинаги извършителите биват залавяни, разяснява дежурният полицай.

Друг съществен проблем за гарата представлявали шофьорите на някои частни автобусни фирми. Много често нелоялните конкуренти причаквали клиенти пред входа на сградата. На тролейбусната спирка отпред пък можело вече спокойно

да се говори за таксиметрова мафия.

Превозващите на двойно по-висока тарифа няколко тарикати били окупирали мястото и… а си спрял на стоянката, а са ти спукали гумите, разказват наблюдателни търговци. От няколко месеца обновената неотдавна сграда на гарата разполага и със специализирана служба за трудно подвижни лица, научаваме от самите служители. С помощта им хора с инвалидни колички биват транспортирани до приспособените за тях места. Странно нещо е днес една българска гара! Може би само тук е възможно мечтата за Америка да стои редом с мечтата за коричка хляб.…

Автор: Илиян Атанасов