Автор: Фьодор Лукянов, globalaffairs.ru. Лукянов е главен редактор на списание „Русия в глобалната политика”, председател на президиума на Съвета по външна и отбранителна политика на Русия от 2012 г.

В Близкия изток се очакват шумни събития – отмъщение за атаката (номинално анонимна, но фактически израелска) срещу иранското консулство в Дамаск. Самообладанието е една от особеностите на политическата култура на Иран, отговорът не идва веднага. Заплашителните изявления за предстоящо възмездие понякога изглеждат театрални, особено ако паузата се проточи. Но регионалните играчи знаят, че Иран няма да се ограничи само с думи; действията от един или друг характер са неизбежни. В този случай самият акт на унищожаване на дипломатическа институция е много показателен, съответно реакцията трябва да е не по-малко забележителна. Вярно е, че асиметрията е друг любим принцип на Техеран.

Ударът срещу консулството дойде на 45-ата годишнина от провъзгласяването на Ислямската република от аятолах Хомейни. Вероятно съвпадение, но, както се казва, много символично. Ислямската революция от 1979 г. създаде държава, която рязко се различава от тогавашния политически пейзаж в региона. Новата република влезе в конфронтация с всички без изключение –  поради естеството на своя режим, който беше качествено различен от този на всички външни партньори. Следователно тя можеше да разчита само на себе си и да използва обективни (не свързани с Иран) противоречия между другите. Това предпостави използваните от Техеран тактики, които по-късно започнаха да ги наричат хибридни или непряки. Различни видове индиректни и често неразпознати форми на конфронтация, които предоставят широко поле за гъвкавост. Оттогава, разбира се, ситуацията много се промени, Иран вече не е революционен самотник, но традициите и „отделното“ възприятие за себе си са запазени.

Парадоксът е, че между Иран и Израел, основните антагонисти в тази част на света, могат да се намерят много общи неща. Поне що се отнася до позицията им в региона. Израел е другата държава, която в много отношения се противопоставя на всички свои съседи. Неговата стратегия за оцеляване също до голяма степен се основава на използването на различни средства, някои от които са скрити. Като например експлоатацията на конфликти между съседните страни.

Основната разлика е, че Израел, за разлика от революционен Иран, разчита не само на себе си, но и на външен покровител – САЩ. Генезисът на тази връзка е ясен. Появата на модерна еврейска държава в Палестина е резултат от европейската история през ХХ век, в която САЩ изиграха решаваща роля. Решенията, взети в средата на миналия век, са пряко следствие от катастрофата на Холокоста. Външната подкрепа за Израел се определя от различни фактори. Но в този контекст тя има решаващо значение. Нещата се оказаха различни. От една страна, външната помощ позволи на Израел да стане най-могъщата във военно отношение държава в Близкия изток и да се скрие от някои политически атаки. От друга страна, големите външни играчи неизбежно се намесваха в почти всеки конфликт с израелско участие въз основа на собствените си интереси, които не съвпадаха непременно с аспирациите на Израел.

Това припомняне не е водено от интерес към миналото, а от желание да разберем настоящето и вероятното бъдеще.

Ако външното покровителство се счита за предпоставка за успешното съществуване на Израел, тогава могат да настъпят промени.

Интензитетът на настоящата конфронтация в Палестина е изключително висок – концентрацията на насилие и мащабът на очевидните щети за всички са големи. Дотолкова, че външното отхвърляне на случващото се – особено на действията на Израел – се превръща във все по-осезаемо обстоятелство. Ясно е, че всяка държава може да игнорира решенията на международните институции, които нямат средства да принудят изпълнението на своите решения. Както и да не обръща внимание на общественото мнение. Но се натрупва критична маса, която може да повлияе именно на покровителите, още повече че всеки от тях има своята вътрешнополитическа специфика. Операцията в Газа продължава шест месеца, а основният проблем е липсата на очаквани резултати от нея. Бързо решеният проблем оправдава средствата, иначе ефектът е обратен. От тази гледна точка Хамас успя да провокира Израел към действия, които бяха вредни за него и изнервиха Съединените щати, които сега си имат достатъчно проблеми. Ако проектираме тази тенденция за следващите десетилетия, интересът на Съединените щати и Запада към Израел може да намалее още повече. Повтарям, водещата позиция на Израел в геополитическото възприятие на Запада за Близкия изток се определя от събитията на ХХ век, от които ние все повече се отдалечаваме. За да оцелее във враждебен регион (на фона на не толкова приятелски настроен свят), Израел вероятно ще трябва да се впише активно в него, тоест да разчита на себе си, за да изгради отношения със съседите си. Опитът на Иран показва, че това е възможно.

Източник: globalaffairs.ru

Ако статията ви е харесала, споделете я с приятелите си в социалните мрежи от тук: