Автор: Боавентура де Соуса Сантос

Европа е малко кътче от огромния континент, наречен Евразия, който се простира от нос Рока до нос Дежньов – огромен континент с много богата история. В този малък ъгъл това, което наричаме Иберийски полуостров, е още по-малко. В продължение на хилядолетия то е било незначително пространство, на което никой от възможните завоеватели не е придавал голямо значение. Това е бил краят на Птолемеевия свят – една задънена улица. Римляните използвали това кътче от света, за да отслабят картагенците и да ги откъснат от Италийския полуостров. Много векове по-късно, когато тук властвали вестготите, именно мюсюлманите от Северна Африка дошли, за да обогатят културно този маргинален регион на Европа. Без мултикултурното богатство на Ал-Андалус западната култура, каквато я познаваме, не би съществувала.

От XV в. нататък Европа започва да губи приоритета, който дава на вековните си връзки с Евразия, и да навлиза в други региони на света, разделени от океани, разширявайки се в нови посоки – по море, на запад и на юг, и на далечния изток. Историята на победителите в този процес представлява огромен шкаф с трофеи. Историята на губещите отне много време, за да стане известна, и дори днес е известна само частично.

„Начинът на съжителство“ на Европа с тези нови светове почти винаги се е характеризирал с присвояване, грабеж и насилие, винаги в името на благородни идеологии (християнство, цивилизация, прогрес, развитие, човешки права, демокрация). Без да са маловажни, тези идеологии никога не са имали силата да се противопоставят на същността на съвместното съществуване, която изисква постоянна война.

По-малко известен е фактът, че този „начин на съжителство“ е бил следван както за външна, така и за вътрешна употреба. Ето защо най-дългият период на мир, на който някога се е радвала Европа, е продължил малко повече от сто години (1815-1914 г.), а дори и тогава между тях е имало Френско-пруска война. Вторият период, започнал през 1945 г., изглежда не е в състояние да продължи толкова дълго. Причината се крие в първородния грях на европейската цивилизация, която се смята за по-висша, без да е постигнат глобален консенсус относно критерия за превъзходство или относно това кой има легитимността да го определя и налага.

По тази причина от XV в. насам Европа е в състояние да се самоопределя единствено чрез реципрочни изключвания. Понякога Русия е била Европа, а понякога – другата страна на Европа. И Русия е виждала Европа или като свой дом, или като дом на врага. Същото се случи и с Балканите. Източна Европа беше варварство за Хитлер (поляците нямаха Култура), а Южна Европа беше задният двор на Северна Европа, полуафриканец по кръв и начин на живот. По време на Студената война проблемът с Русия беше решен не чрез нейното разделяне, а чрез разделянето на Европа на два блока.

След края на Студената война започна истинското историческо поражение на Европа. За пореден път Европа не беше в състояние да се обедини, освен срещу Русия. Този път не по собствена инициатива (която всъщност вървеше в противоположна посока – Ostpolitik на Вили Бранд), а по инициатива на САЩ, които бяха готови да си приберат европейския дълг, натрупан от Втората световна война.

Неуспехът да се сложи край на НАТО (а напротив, разширяването му след края на Варшавския договор) беше инструментът, използван за разделянето на Европа от Русия. Краят на историческия колониализъм затрудни получаването на евтин и безусловен достъп до природните ресурси, които винаги са липсвали на Европа. В продължение на двадесет години, считано от идването на власт на Владимир Путин през 2009 г., тази трудност беше решена от Русия, която доставяше на Европа 35% от природния газ на цени, които благоприятстваха международната конкурентоспособност на европейските (предимно германските) предприятия. Това решение приключи с експлозията на газопроводите на 26 септември 2022 г. Ако САЩ не са причинили експлозията (мнозина твърдят, че са го направили), то поне са били тези, които са се възползвали най-много от нея, като са направили Европа много по-зависима от САЩ, и то по такъв начин, че да направят европейската икономика по-малко конкурентоспособна.

Продължаването на войната в Украйна, т.е. неспособността на Европа да изгради справедлив мир срещу геостратегическите интереси на САЩ, е най-видимата проява на историческия упадък на Европа. И със сигурност няма да е последната. Колониализмът е призрак, който ще преследва Европа още дълго време. Най-новата му проява е престъпното окончателно решение, наложено от Израел на мъченическия народ на Палестина.

Ционизмът се превръща в удобство на Британската империя, за да предотврати появата на силна арабска държава в Близкия изток, и се разширява благодарение на европейския антисемитизъм – дълга и жестока история, която започва от инквизицията през XVI в. и стига до нацизма, през погромите в Русия през 1881 г. и аферата „Драйфус“ във Франция (1894 г.). Спомнете си само, че една от основополагащите книги на ционизма е публикувана през 1896 г. („Еврейската държава“ на Теодор Херцел).

Днес ционизмът, установен в израелското правителство, е токсична смес от две от най-лошите наследства на европейската цивилизация: колониализма и фашизма. Израел е колониална държава, разделена от пропастна линия: демокрация за евреите, фашизъм за палестинците, независимо дали са граждани на Израел или не.

В политическо отношение Израел продължава да обслужва интересите на западния империализъм в Близкия изток, този път не на Британската империя, а на империята на САЩ. В етично-идеологически план Израел е Европа, видяна в жестокото огледало на най-лошата част от своята история, история, която упорито отказва да си спомни сметките, които не иска да урежда със света.

Гледайки кадрите от Газа по телевизията и в социалните мрежи, светът, който е бил колонизиран от Европа, има усещането за déja vu. Той си спомня следните факти:

човешкият живот на колонизаторите струва неизмеримо повече от този на колонизираните;

колонизираните, когато оказват ефективна съпротива, са терористи, а за терористите решението винаги е окончателно – изтребление;

докато колонизаторът действа принципно, колонизираните действат варварски, така че противоречието между принципите на колонизатора и варварството на колонизатора никога не е предмет на обсъждане;

няма смисъл да се изследват индивидуалните отговорности, тъй като вината и наказанието са колективни, тъй като колонизираните не се наказват за това, което правят, а за това, което са (непълноценни, за еднократна употреба);

когато не са терористи, колонизираните са пречка за развитието и затова може да се наложи да се разчисти теренът, за да може алтернативният на (китайския) път на коприната да стигне безопасно до пристанището на Хайфа;

няма смисъл да се иска помощ от други държави колонизатори, докато те се възползват от мръсната работа, свършена от други.

Боавентура де Соуса Сантос е почетен професор по социология в университета в Коимбра, Португалия. Неговата най-нова книга е „Деколонизирането на университета: Предизвикателството на дълбоката когнитивна справедливост.“

Източник – ZNetwork