Всяка сряда излиза „Филтър“ на Патрашкова и всяка сряда в него е поместено по едно алкохолно безумие на Кальо Терзийски – „пи-са-тел“. Бутилките се трупат, алкохолът е повече от хемоглобина и Кальо, в делириум тременс, лее във вестника все по-слузести кретенизми, чиято единствена цел е седмичният хонорар. А може би, мятайки тези кални пиратки, Терзийски се надява да не бъде напълно забравен от българския читател. Мечтае да се промъкне и приюти в общественото съзнание, па макар и само като негоден сороски ратай, нарочен за изхвърляне от софрата, отдавна самолишил се от талант и чест, маргинален „просяк на внимание“, гърчещ се в нозете на минувачите.

Тежка е участта на всеки лакей, но най-трагична е съдбата на оня ибрикчия, чийто ибрик е пукнат и протекъл, а той все още се натиска да подмива с него интимните части на господаря си.

Прочетох статията на Кальо в днешния брой на „Филтър“ с онова – почти физически осезаемо неудобство, което винаги предизвикват у нас бездарните текстове на графоманите, изсмукани от пръстите и абсолютно ненужни като предлагана проблематика. Статията е озаглавена „Ако ромите си поискат държава, как ще я кръстят?“ – нерде не! Сякаш сред толкова галопиращи световни събития в двете седмици, изминали от началото на годината, сме опрели точно до тоя казус. Интрижката в заглавието обаче е само повод за Кальо да навре в лицата ни омразата си към държавата като институция и към патриотизма като емоционално състояние, като гражданско и политическо съзнание. Няма да се спирам на попържните му по повод националните чувства „на демоса“, заемащи половината от съчинението и вонящи на олян със шльокавица кръчмарски тезгях – ще цитирам само следния махмурлушки бълвоч:

„Бих казал на всеки патриот-националист: абе, другарю, не ти ли е ясно, че цялата работа с имената на държавите, цялата работа с национализмите, с патриотизмите, с патриотарщините, с националните имена и знамена, с националните символи, с националните гордости и националните светини …е една гнусна помия.“

От това изречение разбираме, че в плътната мъгла на пиянството и отрицателството, на Кальо му се губи разликата между „националните имена, символи и светини“ и демагогията на „патриотарите“, които използват за свои мерзки цели националните идеи. Всички тия несъвместими понятия и интереси – от най-чистия идеализъм до най-грубия материализъм, пияницата налива в един леген – и клейми като „гнусна помия“. С подобни фрази той насочва едно пълноводно ручейче, бъкащо от болестотворни миазми и внушения,  към мелницата чичко си Сорос.

По отношение началата на държавата, Кальо има същото извратено разбиране, породено както от невежество, така и от желание да оближе ръчицата, която му подхвърля залък. А също от комичен напън да шокира, да оригиналничи и с пиянско предизвикателство да заплюе „земя и небо, звяр и природа“. Но както във всички подобни случаи, тоя, който плюе нагоре, плюе върху самия себе си. Кальо едва ли е чувал името на Диодор Сицилийски, а още по-слабо вероятно е да е чел описанието на великия древен хронист за пътя към създаването на държавата. Платон и Аристотел явно също никога не са били обект на Кальовото внимание. Иначе пишман „психиатърът“ и плачевен „творец“ щеше да знае, че в най-дълбока древност институцията на държавата е създадена от духовните елити на народите, а не от „малки групички свръхагресивни, свръхнагли, свръхбезсрамни и свръхалчни човешки същества“. Държавата ( в българския език съществителното е изключително красноречиво – държа! ) има две основни функции  ( обяснявам заради илитератите като Кальо ) – да поддържа ред и справедливост в обществото и да предпазва това общество от външни врагове. Такива врагове в древността са били племена, далеч по-нецивилизовани от изградилите държавни формации народи. Племена, целящи да ограбят техните блага, да отвлекат и поробят техните жители и да си присвоят тяхната територия. Държавата в своите начала не е била орган за насилие над произвеждащите материални и духовни блага обществени слоеве. Както пише Диодор, в дълбоката древност, в държавата на Дионис най-напред са създадени кастата на земеделците и тази на жреците, т.е. интелигенцията – които са се ползвали с най-висок авторитет. Да, впоследствие класите, представляващи държавната власт, са изопачили смисъла и функциите на държавната институция, но и самият човек – независимо на коя класа е представител, е падал все по-ниско в духовно отношение, докато се стигне до днешния тотален срив – и на държави, и на народи, и на личности. Днешната епоха обаче е само миг в историческото развитие на човечеството. Може ли да се отрича държавата изобщо и историческата българска държава в частност, заради днешното колониално туморно образувание начело с генерал-губернатора от Козяк? Може ли то да бъде пример за „държава“? Ясно е, че то няма нищо общо с понятието „държава“, то е отрицание на държавата, то е триумф на глобализма над държавите и нациите. Не по този тумор трябва да съдим за смисъла на държавността.

По същия начин нима Човешката Личност, създадена по Божие подобие, може да бъде представлявана от сегашните дегенерати  – сред които поставям и автора на въпросната статия във „Филтър“. Заслужил си го е със следните позорни редове:

„Тия имена на държави и тям подобни гнусни идиотщини … тия ежби, тия грозни караници между народи ( всъщност буйстващи безглави тълпи от фанатизирани идиоти ) … не са нищо друго, освен чудесна залагалка…“ и прочие безсмислици.

Така поднесени, генерализирани, абсолютизирани, те чудесно обслужват интересите на една определена държава – дълбоката, deep state.

Нека се запитаме ако ги нямаше държавите – колко народи и в какво състояние, щяха да доживеят до днес? Човешка цивилизация нямаше да съществува, защото вълците щяха да изядат агнетата и дивите щяха да изтребят питомните. Не само народите нямаше да имат имена, но и малкото оцелели земни жители щяха да бъдат лишени от име, идентичност и история. Щяха да са някакъв трагичен безроден сбироток.

Мнозина философи са се обявявали против държавата, заради елемента на насилие над свободата на индивида, който се съдържа в нея. Ботев твърди, че истинска демокрация има само в съюза на свободните общини. Но за подобен идеален обществен строй, цялото човечество трябва да се състои от идеални личности. Ясно е, че човешкият род не е достигнал до такова ангелоподобно състояние. Ще израснем до него едва подир Страшния съд.

Ако създателите на държавите, според Кальо, са свръхмошеници и наглеци, които „искат да изядат всичко“, какъв е тогава основателят на българската държава – канас Аспарух? По Кальовите мерки – несъмнено мошеник.

Не става ясно защо пиянското бълнуване на Терзийски започва с разсъждения за евентуалното название на евентуалната „ромска държава“. Ако такава се пръкне, нека Кальо емигрира в нея – дано там го изтърпят. Да се говори дори на шега за подобна възможност в свещената земя на България, е поредното кальово кощунство. Пък и самите цигани не са мераклии да се нанесат в собствена държава – „кой ще работи там, бе бате“?

„Историческите ретроспекции“ и „лингвистичните разсъждения“ на Терзийски, „обясняващи“ произхода на едно или друго име на държава и етнос, са под нивото на каквато и да било дискусия. Откровени глупости на профан.

Но аз питам моята колега – културолог Кристина Патрашкова – защо унижава себе си и своя вестник, давайки терен на пошлите халюцинации на един деградирал словесен бомжа? Не може ли да се уреди Кальо просто да си получава по пощата седмичната  издръжка от Сорос – без да гримасничи от страниците на „Филтър“?

Автор: Милена Върбанова, Skandalno.net

Ако статията ви е харесала, споделете я с приятелите си в социалните мрежи от тук: