Предлагам на читателската аудитория на Skandalno.net част от статията си „Преклонете се пред Андрешко“ ( 18.02.2022г. ), написана като полемика с твърденията на проф. Иво Христов за зловредната и иманентно антидържавна „селска матрица“, която, според него, е основна причина за днешния крах на българската държава. Смятам, че тези твърдения нямат нищо общо с истината – тъкмо обратното! Причините за днешния крах са заложени в съдбоносното унищожаване на българското село. С всички произтичащи от този процес резултати до ден днешен. Доказвам го в редовете, които следват. Ще се радвам ако те накарат читателите да издирят и прочетат цялата статия.

Авторът: Милена Върбанова

( … ) От памтивека се знае, че не земята и упорният селски труд, а парите – лесните пари и безделието развращават. Когато алчността постави парите над вяра, душа и родина, рухват държави и изчезват народи. Този, който служи на парите, служи на Мамона. Знае се и че рибата се вмирисва откъм главата. Ако народът е читав, пробутай му недостойни водачи. Скоро и народът ще стане като водачите си. Първата българска държава изпитва първото си опасно сътресение, причинено от амбициите на могъщия съсед, Византия, да я изличи завинаги – чрез подкупи, узурпиране на трона от друг род, интриги и предателства сред знатната върхушка. Но коварните посегателства се провалят. След потушаването на политическата криза и възшествието на канас Крум – според някои изследователи, потомък на панонска клонка от династията Дуло – новият владетел въвежда порядък, възстановявайки суровите древни закони. И ето, идва ред на оня удивителен разказ, съкровено предание на нашия народ, спасен от злото чрез мрачния пример на изчезналото от лицето на земята аварско царство. Той е съхранен в т.нар. Лексикон Свидас, документ от 11 в. Израз на някакъв странен провиденциализъм е, че името на аварите, някогашни български поробители, означава в много европейски езици „алчни“:

„Същите българи – е записано в Лексикона – унищожиха напълно аварите. А Крум попита аварските пленници:

– От какво, мислите, загина владетелят и народът ви?

А те отговориха:

– Взаимните клевети станаха много и унищожиха по-храбрите и по-мъдрите. После съдиите станаха съучастници на злодеите и крадците. Освен това и поради пиянството, защото когато се разпространи виното, всички станаха пияници. Също така и поради подкупничеството: всички станаха продажници. Най-сетне поради търговията – всички станаха търговци и се лъжеха помежду си. От това дойде нашата гибел.“

Като причина за страшната всеобща престъпност, поразила по-жестоко от проказа аварската държава, „аварските пленници“- явно неслучайни, мъдри хора – изтъкват съдиите, ортаци с крадците, клеветниците-убийци, предателите-продажници, търговците- измамници и безделниците-пияници – или лумпени по днешному. А къде в тая картина са селяните, виновници за всички беззакония, според тезата на прависта Иво Христов? Няма ги – в аварското царство никой не е искал да работи, всеки се е бързал да изтъргува съвест, държава или последната си риза. Сякаш виждаме – в някаква кървава обратна перспектива – сегашния хал на България. Но в оная далечна епоха секирата на Крум Страшни е спасила народа ни от подобна напаст. И държавата ни е изживяла своя „Златен век“. И е направила нова величава крачка в световната история.

България е преживяла две робства от общо 700 години. Петвековното “ турско присъствие“, както го наричат политиканите, по нищо не е напомняло австрийската власт над северните италиански области. България е завоювана от поробител чужд по раса и вяра на нашия народ. Два милиона българи са избити или разпродадени по робските тържища при самото завладяване. По един чудовищен азиатски прийом всеки християнин, който се е отличавал с нещо от масата – с ръст, красота, ум, справедливост, богатство, инициативност – е бил превантивно унищожаван, за да се заличи самият ген на доброто, красотата и интелекта, а следователно и на непокорството – у „раята“. Да не говорим за девширмето и останалите ужаси, понесени от народа ни. И отново селото спасява България. В селското съсловие се прелива градската интелигенция на Втората българска държава и нейната аристокрация, която не е емигрирала и е избягнала потурчването. Ведно с първите етапи на освободителната борба, се е водила и колосалната глуха битка на българските селяни срещу поробителя за признаване на тяхната фактическа собственост над земята. Тази битка се е увенчала с успех. Притежателят на късче родна земя, съхранява дял от Родината. Свободната българска община в робските векове не е била някакво разлято аморфно петно, както си я представя Иво Христов, а звънтяща стройна структура на малка държава.Тъкмо в тази малка държава, великият Христо Ботев вижда първообраза на бъдещата българска демократична държавност – а Ботев е бил малко по-прозорлив от днешния арбитър Иво Христов. В последното десетилетие преди Освобождението селската община има вече своя българска църква и своя интелигенция от най-висок разряд – защото младежите, добили образование в Русия и Западна Европа не са ставали турски чиновници, а са се отдавали на святата мисия да просвещават своя народ и да се жертват за свободата му. Дошлата да констатира турските зверства след Априлското въстание, европейска комисия отбелязва, че в България има несравнимо по-голям брой училища и образовани хора на глава от населението, отколкото в Европа.

Припознавал ли е българинът Византийската и Османската империя като „свои държави“? Смятал ли е василевса и султана за „свои царе“? Не, разбира се, той ги е смятал за жестоки поробители, чужденци, натрапници. Разграничавал се е от тях и това е белязало и по-късното му отношение към държавата и държавните чиновници – мнително, недоверчиво, изчаквателно. Тъкмо за това отношение правникът Иво Христов клейми българския народ. Но то е изстрадано, здравословно и спасително – особено в днешната епоха. Българинът трудно дава доверието си – и тутакси го оттегля, когато забележи, че го управляват мекерета, продали националните интереси. Той с пълно основание не признава и съвременната държава за свой представител.

Налага се да отворя скоба, за да отговоря на тези, които обвиняват нашия народ, че два пъти и толкова задълго е падал под чуждо иго. Местоположението на нашата държава е кръстопътно, то е в самото туптящо сърце света – и затова е обект на световни апетити. Държава, основана на световен кръстопът, дава огромни преимущества на народа си, докато той е силен. Но държава, основана на световен кръстопът, има безброй врагове. Отслабне ли нейният народ, отклони ли се от изворите на своята сила – законност и справедливост – държавата рухва под удара на враговете си. Защото всички желаят да бъдат господари на нейната благословена земя. Ако земният рай не беше пазен от херувими с пламенни въртящи се мечове, каква щеше да бъде неговата съдба? Територията на България може да се удържи само от герои – тя не допуска слабост. Но моменти на слабост – в една или друга епоха, преживява всеки народ. Разликата е там, че срещу исландците – дори когато са слаби – никой няма да се вдигне на война, за да завладее мрачния им остров. Но ние не можем да виним нашия основател, канас Аспарух, задето ни е поставил в центъра на света, а не ни е наврял – за безопасност – в някой зле осветен негов ъгъл.

Чудото не е в това, че страната ни е падала под чужда власт, а че българският народ се е запазил след 700-годишно бездържавие и на два пъти е възстановил своята държава. Много народи са изчезвали подир подобен и дори по-незначителен погром. В Локарно познавах арамеи от Мардин ( в днешна Турция ) и неговия регион. В Швейцария живее най-голямата общност на арамейската диаспора от някогашната Османска империя. Това са напредничави хора, собственици на фирми, адвокатски кантори, хотели и ресторанти. Те имат пари, децата им работят в швейцарски банки, но дълбоко в себе си не са щастливи – нямат Родина. Поне три поколения са нужни, за да бъдеш приет за „условно свой“ в чуждата страна. Но и това не е достатъчно – целият род на този, който е изгубил Отечеството си, остава сиротен завинаги.

Именно непобедимото чувство за държавност, просмукано в самия ген на българина – а не липсата на такова чувство – е възкресило нашата държава и е направило възможна удивителната й поява на световната политическа карта в края на 19 в. – след пет столетия отсъствие. Русите освобождават българите, но не им вдъхват „държавотворчество“, защото тая величава способност никога не е загивала у нашия народ. Третата българската държава – в дълбокия, а не формален смисъл на понятието – съществува поне от средата на Възраждането. В разцвета на Възрожденската епоха, българската държава е оформена с почти всички свои компоненти. Държавата ни не е „донесена“ на руските щикове, Руско-турската освободителна война я разкрива за света и й дава възможност за нормално функциониране и европейска еманципация. Всякакви други инсинуации, са чисти клевети и целят да принизят както освободените, така и освободителите. Изрази като „присадена“, „монтирана“ и „дошла отвън държава“ по отношение на българското възрожденско общество, може да употребява само тоя, който никога не е прелистил великолепната творба на Николай Генчев “ Българското Възраждане“. Пък и изобщо нищо не е прочел по тая тема.

И ето че отново стигаме до прословутата „селска матрица“ – пошло понятие, което е обект на особено самодоволство от страна на създателя си. Третата българска държава била „донесена“ отвън и „монтирана върху селска матрица“. В това се коренял нейният лош късмет, то я правело неустойчива структура. А какво толкова лошо намирате в „селската матрица“, от която впрочем и Вие произлизате, любезни ми Иво Христов? Да, при Освобождението, 90 процента от българите живеят на село и се числят към селското съсловие. Неустойчив фундамент за една европейска държава от края на 19 и началото на 20 век ли е то? Напротив! В повечето европейски страни по това време преобладава селското население. Изключение прави Англия, но възходът на Британската империя не се дължи на уважението към закона от страна на поданиците й, а на съвсем други фактори. Английските градове – както впрочем и френските – са гъмжели от отвратителни престъпници, просяци и бродяги – резултат от насилствената пауперизация и пролетаризация, съпровождаща индустриалната революция. Цял подземен престъпен свят, описан гениално от Чарлз Дикенс и Виктор Юго, е царувал в двете най-блестящи столици на Европа. Английското общество е разядено отдавна, но тоя факт не пречи на позлатената върхушка да владее света. Това ли разбирате под законност и справедливост, драги Иво Христов?

Такава, каквато е била – „селска матрица“, България се превръща в държава с култура и образование в пъти по-високи от средните за Европа. За две десетилетия София се въздига от схлупено и кално турско селище в модерна европейска столица. За сравнение – Белград по свидетелства от онова време, си е оставал прашно турско тържище, макар че Сърбия ( основната й част ) е била освободена няколко десетилетия преди България. Селото и неговите синове направиха възможни грандиозните победи на българската армия в Сръбско-Българската, Балканската и Първата световна война. Селянинът е отличен войник, а какъв е градският лумпен, макар и облечен в шинел? Селото е амортисьорът, който не позволи в националните катастрофи и особено след Първата световна война, България да потъне в пълен хаос и нищета, както това стана в западноевропейските страни. Знаем, че един български „среден“ селянин е могъл да заплати с част от произведените от него продукти, следването на своя син или дъщеря в Европа. Селото е гнездото, от което излетя новата духовна аристокрация на България, включително и големият „певец на българското село“, срещу чийто герой Андрешко, се чувства задължен да хвърля кал всеки днешен демагог и самозван „народопсихолог“. „Андрешко“ би трябвало да се разглежда само в светлината на замисъла, вложен в него от писателя Елин Пелин – като самотен спонтанен протест на един сърцат селски младеж срещу света на капитала, навлязъл в българското традиционно общество. Като израз на несъгласие, че държавата трябва да се крепи върху социална несправедливост и да отнема последното зрънце жито от бедняка, а да оставя на богатия неговото престъпно натрупано имане. Традиционният морал на българина не приема подобна логика. И забележете – тъкмо Андрешко чрез бунта си се обявява за връщане към здравите темели на държавата, които капитализмът подкопава.

Но социалната несправедливост в Третото българско царство е била ограничавана и обуздавана. Чрез поземлени реформи правителствата са вземали мерки да не се допускат латифундисти и обезземлени селяни. Нашите тогавашни политици са разбирали, че България трябва да се запази и да върви напред като селска и земеделска страна – в това е нейната сила. И то никак не пречи на модернизацията. Насърчавано е отглеждането на технически култури, извършена е комасация за модерна машинна обработка на земята. Мнителните селяни са се изпълнили с доверие към владетеля – цар Борис III – доверие, изстрадано и от двете страни. Майка ми си спомняше, че хората са говорели помежду си: “ Нека ние си гледаме нашата работа, царят си знае неговата“. Изключително признание за един държавник, което, уви, бе проиграно от неговия син.

Най-опасното разклащане на българските държавни устои след Първата световна война, не е предизвикано от селяните, а от идеологиите. Но за това нямат вина нито българският, нито руският, нито германският народ – те не са ги измислили, те са жертва на тези, които са ги измислили. И все пак в България по онова време все още над всичко е стояла българската възрожденска национална идеология, святата любов към Отечеството – никоя друга, прилетяла от чужбина идея, не е могла да я измести. Ето защо комунизмът, както и национал-социализмът, у нас не са намерили прекалено голям брой привърженици.

Но България не е сама в света. В средата на 20 в. националните държави вече не решават своята съдба. Друг решава вместо тях, мести ги като пешки и ги нарежда в една или друга орбита. На 9 септември 1944 г. върху нашата държавност е нанесен страхотен удар. България губи своята независимост. В последвалото десетилетие българското свободно селско стопанство е разгромено и цветът на интелигенцията е унищожен. Земята и индустрията са национализирани.

Днес много хора изпитват носталгия по социалистическото минало, защото всяко сравнение с днешния ад, ни кара да го виждаме озарено от носталгичен блясък. Наистина, при социализма се живееше много по- добре и по-спокойно отколкото сега, постигнато бе дори някакво частично благополучие, особено след 1970 година. Но всичко това бе илюзия, която не можеше да продължи дълго.

Насилственото обезземляване на българските селяни – измамно назовано „коопериране“ на земята, отключи ред катастрофални процеси. Хората силом бяха откъснати от селото и бяха натикани в мизерни градски панелки, за да се създаде заводски пролетариат – “ основна движеща сила на социализма“. Селянинът може да отхрани многобройна челяд, а градският работник може да си позволи най-много две дечица в панелната клетка. Започва жесток спад на раждаемостта, който е предверие на сегашната демографска трагедия. Селянинът е независим господар на своята собственост, а работникът е с вързани ръце и нозе – той зависи от своя началник. В социалистическото общество се насърчават взаимното следене и доносничество. Главната задача на Държавна сигурност е да лови „идеологически врагове“ и да внедрява агенти – т.е. да предизвиква всеобщ страх и взаимно недоверие. Започва неистово службогонство, всеки иска да е държавен чиновник и по възможност – член на Комунистическата партия. Моралът на българина е подкопан. Доверието в честния труд се стопява. Религията жестоко се преследва. Комунистическата партия законово, институционално и морално, се идентифицира с държавата. Дългът към Отечеството е подменен с дълг към партията и към СССР. България никога не е на първо място в тая фалшива ценностна система.

С унищожението на българското село гръбнакът на България бе пречупен. Пресушен бе нейният хилядолетен животворен извор. Селото не е само селскостопански добив. Спомням си, че АПК- тата даваха голям добив на селскостопанска продукция, но земята бе вече опустошена. Чувстваше се една мъртва сянка над българската шир, душата й бе онемяла. Нямаше ги хората. Не туристите, не излетниците, не бригадирите – не дори „трудолюбивите кооператори“ – а истинските стопани на земята.

Селото пази традициите, спомените, корените. С неговото убийство, ние изгубихме спомените и корените си. Превърнахме се в случайни гости, в призраци. Селото е изконен колектив. То налага солидарност. В него не можеш да бъдеш индивидуалист, мизантроп, мракобес. Селото е морален коректив. На село не си анонимен. Всички знаят всичко за теб. Няма как да скриеш пороците си. Ако си пияница, злодей, безчестник – ще лепнеш жиг и върху своя род до девето коляно.

Селският традиционен стопанин е истинският пазител на природата. Законът за опазване на горите е бил драконовски. Дядо ми не е могъл да отсече едно дърво в собствената си гора, без разрешението на общината. Селяните са разбирали огромната важност на тоя закон и драговолно са го спазвали.

Повтарям – с унищожението на българското село бе посечен стълбът, на който се крепеше България.

А също – с погрома над българската интелигенция. Със замяната й с псевдоинтелигенти – запъртъци – както ги нарича моят баща. С насажданото подозрение към образованите, знаещи и можещи хора. Социалистическите „държавници“ бяха прости, те смятаха интелигентите за „лайно“ ( цитат! ). Невежеството бе техният атестат за вярност към БКП и СССР. Едва в края на 70-те и през 80-те години се видя, че на важни държавни постове трябва да се назначават умни и образовани специалисти. Но вече беше късно.

В епохата на соца, ведно с началото на българския демографски срив, бяха поставени основите на извратената „интеграция на циганското население“ – помощи за многодетни майки, които отиваха при циганките, даване възможност на циганите да живеят на гърба на българите, без да работят. Година след 10 ноември 1989-а, като журналист в БНР, се срещнах със служителка в център за интеграция на циганите ( точното название на тези неизвестни на широката публика заведения съм забравила ), която ми разказа, че циганки били привличани за два-три и повече месеци в центровете, за да учат български език и български танци. Напълно безплатно. Престоят им в тези своего рода пансиони, обилната храна, облеклото, заплатите на учителите, инфраструктурата, модерната мебелировка, звукозаписите и прочие, са били заплащани от българското общество, без то да бъде информирано за тези разходи. Запитах събеседницата си дали починът е имал успеваемост и тя ми отвърна, че успех е регистриран само в плюскането на аванта. Така у циганите бе формирано убеждението, че „интеграцията“ им е еднопосочен процес – желан само от българите и трябва да се осъществява за българска сметка.

Започнало бе насърчаването на циганите да се заселват в рамките на селата и градовете. Преди това т.нар. „цигански цигани“ ( за разлика от работещите и почтени „български цигани“, които не знаят цигански език ) са живели в свои махали извън селищата на българите, което е правело невъзможни насилията над българското население. 

За 45 години бяха създадени всички предпоставки за бъдещ тотален крах. Държавният и обществен живот на една страна има своя естествена логика на развитие, той ме може да се отглежда като някакъв хомункулус в епруветка и да се задвижва дистанционно по външни, изкуствени предначертания. Сатаната трябваше само да издуе бузи и да духне тия – лишени от дълбока основа – хартиени кулиси на „най-хуманния строй“, за да се сринем в преизподнята.

На 10 ноември 1989-а удари гонгът на Ада.

Аз не противопоставям датите 9 септември и 10 ноември. И двете бележат преврати, които нямат нищо общо с волята на българския народ. И двете са просто две поредни точки – първа и втора – в сатанинския план за унищожение на България. Грандиозната мистификация, че 10 ноември е отворил портите за “ демократичен преход“ към по-достоен живот, измами мнозина – и мен включително – но за кратко. Сега знаем, че сме в пъкъла. И някои съжаляват за соца. Аз също се улавям в нежни спомени за „добрите дни“.

Изгубихме почти всичко – държавност, стопанство, армия, просвета, култура, половината от народа си … И на първо място – честта. Дори падението си лишихме от достойнство. От трагедия, то се превърна в чалгарски цигански фарс.

Американската колония България се управлява от най-долната безмозъчна паплач – обслужващия персонал на някогашните червени началници. Днешните им задморски господари ги оставят да крадат и убиват на воля – важното е да продават възможно най-евтино българските национални интереси. Трийсет и три години криминокрация. За трийсет и три години над света израсна небесната фигура на Спасителя. За трийсет и три години бе умъртвена България.

Нейната земя се покри с плевели – във всякакъв смисъл. Нейната земя се покри с чужд боклук – в прекия смисъл. Земята се разпродава на врагове. Земята се поругава. За присмех тя уж бе върната на предишните си стопани – отпреди социалистически режим. Но хората вече бяха отвикнали от нея. Цели български поколения висяха в безтегловност в панелките и не можеха лесно да ги напуснат, за да усетят под нозете си твърдта, от която се бяха отродили. Не им бе дадена и никаква възможност да закупят машини, за да я обработват . И те я „продадоха“ за жълти стотинки – подариха я на шайка бандити – днес латифундисти, които с по неколцина роби я „обработват“ т.е. свличат зверски приходи от нея, без да я обичат, без да я почитат.

Я си представете – ако нашето българско село беше живо – щяха ли търгашите да внасят домати от „слънчева Полша“ и чушки от „слънчева Нидерландия“? Щяха ли да вдигат цените на земеделските продукти до небесата? Щяха ли да успеят да ни уморят от глад – защото гладоморът е един от вековните прийоми на сатанинските слуги за унищожение на народите – например ирландския, индийския, руския народ и т.н.? След някой друг месец ще го приложат и у нас – като спрат вноса и предизвикат поредната колосална инфлация.

Под нозете ни зее бездънна пропаст.

И тъкмо в тоя момент от „кутията“ ( радиото) изскача Иво Христов и обвинява Андрешко за всички неволи на България.

Къде го видяхте тоя селяк, уважаеми г-н Христов?

Та той отдавна е мъртъв.

Останаха секретар-бирниците, ибрикчиите, администраторската сган, олигарсите и футболните агитки. Останаха Бойко Борисов и Кирил Петков. Остана Гешефтурата. Останаха адвокатите и политолозите. Останаха професорите. България и Андрешко ги няма в тая компания.

Чуйте какво ще ви кажа, медийни баячки от всякакъв род и цвят! Оставете Андрешко на мира! Една негова капка пот или сълза струват повече от всичките ви брътвежи! Не сте достойни да целунете цървула му! Не клеветете българския селянин, а се преклонете пред него!

Само ако Андрешко се върне в земята си и българското село възкръсне – само тогава България ще бъде спасена !

18.02. 2022 г.

Автор: Милена Върбанова

Ако статията ви е харесала, споделете я с приятелите си в социалните мрежи от тук: