Документален запис на Петко Кунин, член на Политбюро, завеждащ стопанския отдел на ЦК на БКП и министър на индустрията през 1947г., който разказва от първо лице как е подготвена и извършена национализацията. На 23 декември 1947 г. рано сутринта специално подготвени кадри за бъдещото управление на предприятията за национализиране и милиционерски части блокират достъпа на собствениците до архива, касата и управлението.

Монтаж на кадрите: Михаил Михайлов

За национализацията
от Ганчо Каменарски

В национализацията от 1947 г. няма бели петна, загадки, интриги… Всичко е изследвано. В мистерия е обвит обратният процес по сегашното приватизиране и по-точно неудобният въпрос за прословутия „първи милион”.

По-скоро интерес към темата за национализацията пораждат неверни интерпретации, които не се опират на фактите. Когато те намират място в партийни или жълти издания, това е разбираемо. Но когато са например на страница в Уикипедия, те предизвикват съжаление и разочарование. След като съвсем сериозно твърди, че на 23 декември предмет на национализация са магазини и занаятчийски работилници, Уикипедия продължава: „Създаденият Закон за национализацията на частни индустриални и минни предприятия за провеждането на този акт е приет от 6 Велико Народно събрание същия ден (23 декември) по-късно в 10 часа. В 11 часа собствениците са изгонени от собствените предприятия, иззети са всички техни документи, ключовете на фабриките и са назначени коменданти, които да охраняват вече държавните фабрики. Според Закона, за национализираните предприятия на български граждани не се изплащат никакви обезщетения. Бившите собственици, които откажат да се подчинят, са били екзекутирани.”

Първо, чл. 3 на Закона изрично уточнява, че занаятчийските предприятия не попадат в неговия обсег. Второ, Законът е приет на 24 декември от ВНС (Обн., ДВ, бр. 302 от 27.12.1947 г.), а преди това на 23 декември Министерският кабинет само приема Проектозакона. Трето, собствениците не са изгонени, (само им е блокиран достъпът до архива, касата и управлението), защото според чл. 20. „От деня на влизане настоящия закон в сила собствениците, управителите, директорите, счетоводителите и техническите кадри в национализираното предприятие се считат стопански мобилизирани и ще работят като специалисти, с изключение на тия, които упълномощеният от Правителството орган или лице освободи с писмена заповед.” Четвърто, чл. 13 предвижда „На собствениците на национализираните предприятия държавата дава обезщетение в държавни лихвени облигации.” Пето, от бившите собственици никой не е екзекутиран за неподчинение, защото собствеността е иззета принудително, без да ги питат. Има и шесто, и седмо… Така че страничният извод е да не се доверяваме на Уикипедия безкритично като на последна инстанция за истината.

Истина е, че комунистическата власт поставя в Закона капанчета за собствениците, с които фактически ги ограбва. Но преди да бъдат разгледани те, е логично да бъдат разгледани основните положения на Закона.

Не рядко в публикации се твърди, че комунистите са заварили една добра промишленост и едва ли не са я разсипали. Затова е уместно да се види кои клонове от индустрията са приватизирани според чл. 1 на Закона: – металодобиване; – машиностроене; – производство на медна ламарина; – производство на тел и гвоздеи; – производство на клинци и подкови; – производство на метални, водопроводни и бергманови тръби; – производство на цимент; – производство на марсилски керемиди и капаци; – производство на стъкла за прозорци и куха стъклария; – розоварни; – петролни рафинерии; – производство на минерални масла, глицерин и втвърдени масла; – производство на туткал; – производство на карбид; – производство на взривни материали и бикфордов фитил; – производство на бакелит; – производство на газове; – химически комбинати за сапун, растителни масла и др. подобни изделия; – вакуумно-консервни предприятия; – нишесте и гликоза; – валцови мелници; – маслобойни с рафинерии; – оризови фабрики; – производство на мая за хляб; – производство на макарони и фиде; – книжни фабрики; – шпулни фабрики; – памучни, вълнени, ленени и вигонни предачници, камгарни тъкачници, щрайхгарни предачници и тъкачници; – възобновена вълна; – шевни конци; – чорапни фабрики с котон машини; – вятърни дъскорезници; – шперплатни и фурнирни фабрики; – електроцентрали; – бирени фабрики; – оцетни фабрики.

В Закона поименно са изброени над 4000 предприятия за национализация. Сред тях най-многобройни са 900 мелници и маслобойни, 900 дървопреработващи предприятия, 220 дарака, 300 текстилни фабрики. Следват по брой предприятия за производство на строителни материали, на захар, консервни, хранителни, кожарски и обувни стоки, химически предприятия, мини, печатници. Мит е, че последвалата след това индустриализация е за сметка на капитализираната печалба от малките предприятия.

Тя е изключително за сметка на селското стопанство: задължителни държавни доставки на ниски изкупни цени, износ и получаване на валута. Навсякъде в света първоначалното натрупване на промишлените капитали е за сметка на беднотията на селяните. Така става и в ориентираната към социализма България, в която през 1944 г. 80% от населението е селско.

През 1947 г. е приета продоволствената Наредба № 1, която изисква провеждането на колективна вършитба и на производителя се оставя зърно според членовете на семейството му, а другото овършано жито се изземва като държавни доставки на изключително ниски цени. След 1951 г. всички частни стопани, които не отчитат държавните доставки, се предават на съдебните власти. Издават се конфискационни присъди за срок от три месеца, а зърнените храни се конфискуват в полза на държавата.

Държавата формално обезщетява всичките 6094 засегнати собственици от национализацията. Законът обаче предвижда обезщетенията да са в държавни лихвени облигации, като „Размерът на обезщетението се определя на базата на оценката на предприятието по закона за еднократния данък върху имуществата, намалена с прогресивно увеличаващ се процент, съобразно с таблица, която ще се изработи от Министерския съвет”.

Допълнително паричните реформи през 1947 и 1952 г. ограничават тавана на обменените суми, при това деноминацията за големите суми има конфискационен характер. (Влоговете на населението до 50 000 лв. са обменени в съотношение 100:3, от 50 000 до 200 000 – 100:2, а тези над 200 000 лв. – 200:1.) По този начин бившите собственици не са обезщетени по справедлив начин, а фактически са ограбени и така извършената национализация граничи с конфискация.

Национализацията от 23 декември е последвана от национализацията на банките само след три дни – 26 декември. Двата акта са извършени с убеждението, че се създава най-справедливата и прогресивна политикоикономическа система, която при бързо развитие на производителните сили ще може да осигури потребление на всеки член на обществото според неговите „разумни потребности”. Ленин правилно прогнозира, че ще победи онази система, която ще осигури по-висока производителност на труда в обществен мащаб.

Социализмът загуби съревнованието, защото плановата икономика, при всичките й позитиви, не съдържа достатъчно механизми за материална заинтересованост при управлението на предприятията. Член 1 на Закона за национализация постановява, че иззетите предприятия „стават собственост на държавата, т.е. общонародна собственост”. Тук е генезисът на капиталната грешка на новата власт – държавната собственост изобщо не е общонародна, тя се стопанисва и управлява от държавната администрация (бюрокрация), която няма никакъв интерес да развива производството. Плановата икономика претърпя крах и напълно обезсмисли извършеното на 23 декември.

Когато след 86 г. Тодор Живков разви концепцията за собственика и стопанина, респ. за пазарните механизми в социалистическата система и започна да я прилага, давайки възможност да се появят дребни и средни собственици на частни бизнеси, вече беше станало безвъзвратно късно. Експериментът, продължил 45 г., вече приключваше с провал. От него се поучиха китайците и виетнамците, изграждайки изключително печелившата формула на социализъм с пазарни механизми и капиталистически оттенъци. Трябва обаче да се отбележи, че национализацията през 1947 г. е посрещната положително от обеднелия след войната български народ. И само като въпрос може да се формулира: Ако сега се проведе референдум за нова национализация на предприятията и особено на банките, каква ли подкрепа ще получила тази инициатива от българския народ? За отбелязване е също, че национализацията от 1947 г. е проведена съвсем планово и организирано за сметка само на 6094 едри собственици и техните семейства, а последвалата 42 години по късно приватизация от 1991 г. бе извършена в условията на съзнателно планиран хаос, ограбвайки и обеднявайки широките народни маси, от което последва нечувана емиграция на населението ни по света в размер на 2 500 000 безвъзвратно заминали си българи.