Никой здравомислещ американски президент не встъпва в длъжност с желанието да води войни. Удроу Уилсън, 56-годишен учен от Принстън, казва, че би било „ирония на съдбата“, ако президентската му политика бъде доминирана от външните работи. Той говори през 1913 г. Джо Байдън встъпи в длъжност през 2021 г., обещавайки да сложи край на „вечните войни“ в Ирак и Афганистан. Но докато се качваше на Air Force One този вторник, се видя друга ирония на съдбата: налаганият от Америка световен ред се разпада и крайния резултат вече е ясен.

Иран, който изобщо не бе засегнат от американските санкции, започна война, използвайки своите прокси сили от Хамас и техните съюзници от Хизбула, за да нападне Израел. С един замах арабско-израелското сближаване, което Америка искаше да постигне на всяка цена, за да запази влиянието си в Близкия Изток – рухна. Байдън се надяваше тази седмица да се срещне със своите египетски, саудитски и йордански колеги, както и с Махмуд Абас – президентът на палестинската автономия в Западния бряг. Но срещата на върха в Йордания беше отменена, а Байдън заклеймен от въпросните лидери, когато болница в Газа беше обстрелвана (за което Израел и редица западни анализатори обвиниха заблудена палестинска ракета и за което Байдън заяви, че е „дело на другия отбор“ по време на пресконференцията си в сряда). Въпреки многото доказателства, че е дело на израелските сили. Овладяването на този конфликт може да се окаже наистина много трудно.

В същото време китайският президент Си Дзинпин показа другата ос от съюзници по време на среща в Пекин, посветена на десетгодишнината на инициативата „Един пояс, един път“. Сред почетните гости бяха руският президент Владимир Путин и унгарският премиер Виктор Орбан. Руските медии побързаха да сравнят и противопоставят многополюсната визия на Си и Путин за света на безпомощността на администрацията на Байдън в Близкия изток. Външният министър на Китай Ван И заяви, че Израел вече е отишъл твърде далеч и отговорът му на атаката на Хамас е твърде непропорционален. А също и че Пекин и Москва работят за „незабавно активизиране на решението на ООН от 67-ма година за две независими държави – Палестинска и Израелска- като основно решение“.

Докато демонстрациите обхващат Близкия изток след нападението в болницата, моментът на Америка изглежда вече е отминал. Политическият лидер на Хамас Исмаил Хания призова всички мюсюлмани по света да организират протести срещу Израел. Такива протести надлежно се провеждат – от арабските страни до щатския парламент в Мелбърн. Пред посолството на САЩ в Ливан беше пуснат сълзотворен газ, за да се отблъснат хилядите демонстранти, които се опитаха да го щурмуват. Горят се израелски и американски знамена… Можем да очакваме тази тенденция на масови протести да продължи.

Разделянето на американското внимание и усилия между Украйна и Израел ще донесе много ползи – Русия, например, ще бъде облекчена и окуражена в кампанията си в Украйна. Но Иран е страна, която току-що е видяла как историята се задвижва в негова полза. Още преди бомбардировката на болницата външният министър Хосейн Амир-Абдолахиан предупреди, че Иран ще ппредприеме „изпреварващи действия“, ако Израел нахлуе в Газа. Сблъсъците с „Хизбула“ на ливанската граница продължиха през цялата седмица и стават все по-горещи. Там вече загинаха много хора и от двете страни. (Според американското издание Axios, което съобщава, че САЩ обмислят да използват военна сила, ако „Хизбула“ засили нападенията си, САЩ са предупредили „Хизбула“ и Иран на четири очи да не се замесват в пълноценна война с Израел).

Многобройните ни разузнавателни доклади показват, че САЩ формулират настоящата политика на ционисткия режим. САЩ трябва да бъдат държани отговорни за тази ситуация“ – обяви аятолах Хаменей във вторник. В новата геополитическа реалност Иран е основна сила. Техеран провежда политика, която до голяма степен съответства на интересите на Русия, независимо дали става въпрос за Сирия, Кавказ, Централна Азия или Афганистан, и най-вече когато става въпрос за Израел.

Всъщност кръвопролитието от 7 октомври е част от тази дългогодишна политика. Техеран, овластен от изтеглянето на Америка от Близкия изток през 2014-2015 г., в продължение на години обкръжава Израел с ислямистки паравоенни групи. Целта е евентуалното разпадане на Израел, което е ключова част от стремежа на Техеран към регионално господство като глобална сила.

Израел не успя да прозре ужасните планове на Хамас, тъй като разузнавателните му ресурси са съсредоточени върху ядрената програма на Иран. Но иранците се стремят към ядрен капацитет преди всичко като застрахователна полица, под която могат да продължат агресивната си регионална стратегия, разработена през последните три десетилетия, която сега много вещо реализират.

Две условия имаше, за да се постигне нападението на Хамас срещу Израел. Първият е присъствието на терен на мощно ислямистко движение с известна обществена легитимност и способност да набира и командва достатъчен брой отдадени на каузата млади мъже. Хамас отговаря на тези изисквания. Второто е видът на оръжието, ресурсите и организацията, които може да осигури само една мощна държава. Управляващият ивицата Газа Хамас има за приятели редица регионални сили, като Катар и Турция. Но само Иран предлага военна помощ. И само Иран можеше да предостави ноу-хау, тактически умения и военно оборудване, които направиха 7 октомври възможен.

Хамас – местният представител в Ивицата Газа на сунитския политически ислям от типа „Мюсюлмански братя“ – е най-динамичното и координирано палестинско политическо движение. То обаче отразява тенденцията в държавите от целия Близкоизточен регион, която не се забелязваше в атмосферата на вълнението от Авраамовите споразумения и прекършените тези дни надежди за сближаване между Израел и Саудитска Арабия.

На практика във всички страни от Близкия изток ислямистките движения, както сунитски, така и шиитски, имат несравнима сила на терен. В Ливан например шиитското ислямистко движение „Хизбула“ е фактическият управляващ. В Сирия светският режим на Башар Асад се запазва само благодарение на руската и иранската помощ: народното въстание срещу него от 2011-19 г. беше сунитско-ислямистко по характер. В Ирак основната сунитска сила, създадена отдолу през последните години, беше „Ислямска държава“ – а проиранските шиитски ислямистки партии формират правителството от 2021 г. насам.

Тук се наблюдава една неприятна закономерност. Светът се е уморил от Близкия изток и безкрайните войни там. Но политическият ислям продължава да командва улиците в целия арабски свят, с изключение на няколко страни край Персийския залив. И именно Иран осигурява на тези групировки необходимата сила и капацитет за действие.

Връзката между Иран и неговите франчайз паравоенни и политико-идеологически организации има очевидна основа, а именно, че самият режим в Техеран е най-успешният израз на политическия ислям и представлява съчетанието на този възглед с държавната власт. Но има и по-практичен компонент. След като редица правителства в Близкия изток се разпаднаха вследствие на Арабската пролет, иранският Корпус на гвардейците на ислямската революция създаде и разположи във въпросните държави мощни ислямистки сили, превръщайки ги в свои инструменти. Тези методи, адаптирани към местните условия, донесоха на Техеран частична или пълна власт в Йемен, Сирия, Ирак, Ливан и Газа.

Дали Иран е наредил 7 октомври, е неуместен дебат. Именно Иран осигурява финансирането, което прави подобни операции осъществими, в размер на 100 милиона долара годишно. В случая е помогнал и Катар, където живее лидера на Хамас. Иран е този, който доставя ракетите M-302 и Fajr, които дават на Хамас възможност за удари с голям обсег по Израел от Газа. Почти сигурно е, че именно Иран е осигурил физическото пространство, където хората на Хамас дискретно са усвоявали тактическите умения, необходими за нападението – използването на парапланери, безпилотни самолети и т.н. (Тренировките вероятно са се провеждали в доминирания от Иран Ливан.) Хамас осигурява човешкия ресурс, пламенността и ангажираността отдолу, но демонстрираните от неговите бойци способности са резултат от иранската връзка.

Тази формула – местен ислямистки плам плюс държавен капацитет – е успешна за Иран в целия Близък изток. Тя е основният компонент в стремежа за разширяване му да разшири регионалното си влияние на запад до Средиземноморието и на юг до Персийския залив.

За Иран и всички съседни на Израел държави районът на запад от река Йордан до Средиземно море е ислямска земя, временно загубена и предостъпена на неверниците и изискваща повторно завладяване. Но като шиити и неараби иранците също така вярват, че инвестицията в борбата срещу Израел ще послужи за заличаване на тяхната персийска чуждост в предимно сунитския арабски свят.

Революционната гвардия на Иран и нейните пълномощници развиват стратегията „смърт чрез хиляди ракетни удари“ срещу Израел. Това произтича от възгледа за еврейската държава, който те са наследили от своите арабски и палестински националистически предшественици. Както е формулирано в речта на лидера на „Хизбула“ Хасан Насрала от май 2000 г., Израел е по-слаб от „паяжина“, въпреки технологичните му постижения. Привържениците ѝ вярват, че като нанасят удари по територията му, с течение на времето ще отслабят решимостта на Израел, ще намалят населението му и ще го изолират дипломатически и икономически. И в крайна сметка те ще ранят Израел достатъчно, за да му нанесат убийствен удар.

Ескалиращият конфликт с „Хизбула“ отразява естеството на предизвикателството, пред което е изправен Израел в този нов многополюсен климат в света; една от теориите е, че сухопътната инвазия в Газа е била забавена поради опасения, че „Хизбула“ ще започне светкавично нападение по северната граница. След срещата си с политическия лидер на Хамас Исмаил Хания в Доха в понеделник иранският външен министър Хосейн Амир-Абдолахиан заяви, че „изпреварващото действие“ на „оста на съпротивата“ (предпочитаното от Иран наименование на неговия съюз от държави и прокси военни организации) трябва да се очаква скоро. Израелският новинарски уебсайт Ynet съобщи, че ЦАХАЛ е провел тренировъчни учения преди потенциална сухопътна атака срещу елитното подразделение „Радван“ на „Хизбула“, позиционирано на границата на Ливан с Израел.

Последните събития трябва да послужат като закъснял сигнал за тревога за Израел и неговите съюзници относно новия многополюсен свят – и относно естеството, измеренията и екзистенциалната сериозност на иранския и ислямистки проект.

Решението на Байдън да изпрати две групи самолетоносачи в Средиземно море е мълчаливо признание за регионалния характер на конфликта. Но дали е твърде късно? Изглежда, че еднополюсният свят, контролиран от Америка вече е приключил, а във Вашингтон – и сред американските избиратели – апетитът за намеса е много по-малък, отколкото преди две десетилетия.

Възможно е военните кораби да са имали за цел да възпрат Техеран от ангажиране на допълнителни средства в боевете. Но с протестите, които последваха кървавия удар срещу болницата, става все по-неясно дали гневът в целия мюсюлмански свят може да бъде овладян.

Независимо от това какво ще се случи, неотдавнашните събития трябва да послужат като закъснял сигнал за тревога за Израел и неговите съюзници относно новия многополюсен свят – и относно естеството, измеренията и екзистенциалната сериозност на иранския и ислямистки проект, който формира този нов геополитически пейзаж в Близкия изток и извън него.

Авторът: Джонатан Спайър е директор на изследователския отдел на Форума за Близкия изток и директор на Центъра за репортажи и анализи на Близкия изток. Автор е на книгата „Дни на падение“: Репортерско пътуване във войните в Сирия и Ирак (2018 г.).

Автор: Джонатан Спайър, The Spectator