Преди повече от 100 години, на 2 ноември 1917 г., тогавашният министър на външните работи на Великобритания, Артър Балфур, пише писмо, адресирано до Лайънъл Уолтър Ротшилд, лидер на британската еврейска общност.

Писмото е кратко, само 67 думи, но съдържанието му поставя началото на конфликт, който продължава един век по-късно. То ангажира британското правителство да „създаде в Палестина национален дом за еврейския народ“ и да улесни „постигането на тази цел“. Писмото е известно като Декларацията на Балфур .

По същество: една европейска сила обещава на Ротшилд държава, в която местните жители – палестинците, съставляват повече от 90% от населението.

Декларацията на Балфур, подписана от тогавашния британски външен министър Артър Джеймс Балфур и адресирана до Ротшилд. Източник: Times of Israel

Бившият британски премиер Тереза ​​Мей описа Декларацията на Балфур като „едно от най-важните писма в историята“. Междувременно британското правителство  наскоро заяви, че  „създаване на родина за еврейския народ в земята, с която те имат толкова силни исторически и религиозни връзки, е правилното и морално нещо, което e трябвало да се направи, особено на фона на векове на преследване“.

След края на Първата световна война Великобритания получава мандат да управлява Палестина от 1923 г., който продължава до 1948 г. През този период британците улесняват масовата еврейска имиграция – много от новите жители бягат от нацизма в Европа. Палестинците започват протести и стачки, те са разтревожени от променящата се демография на страната им и британската конфискация на техните земи, за да бъдат предадени на еврейските заселници.

Арабското въстание

Напрежението ескалира в Арабското въстание, което продължава от 1936 до 1939 г. През април 1936 г. новосформираният Арабски национален комитет призова палестинците да започнат обща стачка, да задържат данъчните плащания и да бойкотират еврейските продукти в знак на протест срещу британския колониализъм и нарастващата еврейска имиграция.

Шестмесечната стачка е брутално потисната от британците, които започват масови арести и разрушават палестински домове за наказание, практика, която Израел продължава да прилага срещу палестинците днес.

Втората фаза на бунта започва в края на 1937 г. и е водена от палестинското селско  съпротивително движение, насочено срещу британските сили и колониализма.

До втората половина на 1939 г. Великобритания е събрала 30 000 войници в Палестина. Селата са бомбардирани от въздуха, наложен е комендантски час, домовете са съборени, а административните арести и убийства са широко разпространени.

Британците си сътрудничат с общността на еврейските заселници и сформират въоръжени групи и водени от Великобритания „контарбунтовнически сили“ от еврейски бойци, наречени Специални нощни отряди.

В рамките на Йишув (от иврит – селище) – общността на заселниците преди обявяването на държавата Израел, тайно се внасят оръжия и се създават оръжейни фабрики, за да се разшири „Хагана“ – еврейската паравоенна формация, която по-късно става ядрото на израелската армия.

През тези три години на бунт 5 000 палестинци са убити, 15 000 до 20 000 са ранени и 5 600 са пратени в затвора.

Планът на ООН за разделяне на Палестина

До 1947 г. еврейското население е нараснало до 33% от всички жители на Палестина, но притежава само 6% от земята.

Обединените нации приемат Резолюция 181, която призовава за разделянето на Палестина на две: арабска и еврейска държава.

Палестинците отхвърлят плана, защото той разпределя повече от половината – около 56% от Палестина,  на еврейската държава, включително по-голямата част от плодородния крайбрежен регион на Средиземно море.

По това време палестинците притежават 94% от историческата Палестина и съставляват 67% от нейното население.

Накба от 1948 г. или етническото прочистване на Палестина

Дори преди британският мандат да изтече на 14 май 1948 г., паравоенните формирования на заселниците вече започват военна операция за унищожаване на палестински градове и села, за да разширят границите на бъдещата държава, която трябва да се роди.

През април 1948 г. повече от 100 палестински мъже, жени и деца са убити в село Деир Ясин в покрайнините на Йерусалим.

Това задава тона за останалата част от операцията и от 1947 до 1949 г. повече от 500 палестински градове и села са унищожени в това, което палестинците наричат ​​Накба, или „катастрофа“ на арабски.

Приблизително 15 000 палестинци са убити.

Заселниците завладяват 78% от историческа Палестина. Останалите 22% са територията на Западния бряг и Ивицата Газа.

Приблизително 750 000 палестинци са принудени да напуснат домовете си.

Днес техните наследници живеят като 6 милиона бежанци в 58 лагера в Палестина и в съседните Ливан, Сирия, Йордания и Египет.

На 15 май 1948 г. Израел обявява своето създаване.

На следващия ден започва първата арабско-израелска война и сраженията приключват през януари 1949 г. след примирие между Израел и Египет, Ливан, Йордания и Сирия.

През декември 1948 г. Общото събрание на ООН приема Резолюция 194, която призовава за правото на завръщане на палестинските бежанци.

Годините след Накба

Най-малко 150 000 палестинци остават в новосъздадената държава Израел и живеят под строг контрол почти 20 години, преди да получат израелско гражданство.

Египет поема ивицата Газа, а през 1950 г. Йордания – административното управление над Западния бряг.

През 1964 г. е създадена Организацията за освобождение на Палестина (ООП), а година по-късно е създадена политическата партия „Фатах“.

Накса или Шестдневната война

На 5 юни 1967 г. Израел окупира останалата част от историческа Палестина, включително Ивицата Газа, Западния бряг, Източен Йерусалим, сирийските Голански възвишения и египетския Синайски полуостров по време на Шестдневната война срещу коалиция от арабски армии.

За някои палестинци това довежда до второ принудително разселване или Накса, което означава „неуспех“ на арабски.

През декември 1967 г. е създаден Марксистко-ленинският народен фронт за освобождение на Палестина. През следващото десетилетие поредица от атаки и отвличания на самолети от леви групи привличат вниманието на света към тежкото положение на палестинците.

Започва строителството на селища в окупирания Западен бряг и Ивицата Газа. Създадена е двустепенна система с еврейски заселници, предоставяща всички права и привилегии на израелски граждани, докато палестинците трябва да живеят под военна окупация, която ги дискриминира и забранява всяка форма на политическо или гражданско изразяване.

Първата интифада (1987-1993 г.)

Първата палестинска интифада избухва в Ивицата Газа през декември 1987 г., след като четирима палестинци са убити, когато израелски камион се сблъсква с два микробуса, превозващи палестински работници.

Протестите се разпространяват бързо в Западния бряг с млади палестинци, които хвърляха камъни по танкове и войници от израелската армия.

Това също така довежда до създаването на движението „Хамас“, разклонение на „Мюсюлмански братя“, което участва във въоръжена съпротива срещу Израел.

Суровата реакция на израелската армия е водена от политиката „Счупете им костите“, застъпена от тогавашния министър на отбраната Ицхак Рабин. Тя включва убийства по бързата процедура, закриване на университети, депортиране на активисти и разрушаване на домове.

Интифадата се провежда предимно от млади хора и се ръководи от Обединеното национално ръководство на въстанието, коалиция от палестински политически фракции, ангажирани с установяването на палестинска независимост.

През 1988 г. Арабската лига признава ООП за единствен представител на палестинския народ.

Интифадата се характеризира с народна мобилизация, масови протести, гражданско неподчинение, добре организирани стачки и комунални кооперации.

Според израелската правозащитна организация B’Tselem 1 070 палестинци са били убити от израелските сили по време на Интифадата, включително 237 деца. Повече от 175 000 палестинци са арестувани.

Интифадата също подтиква международната общност да търси решение на конфликта.

Споразуменията от Осло и Палестинската власт

Интифадата приключва с подписването на Споразуменията от Осло през 1993 г. и формирането на Палестинската власт, временно правителство, на което е предоставено ограничено самоуправление в Западния бряг и Ивицата Газа.

ООП признава Израел въз основа на т.нар. решение за две държави и на практика подписва споразумения, които дават на Израел контрол над 60% от Западния бряг и голяма част от земните и водните ресурси на територията.

Палестинската власт трябва да направи път на първото избрано палестинско правителство, управляващо независима държава на Западния бряг и Ивицата Газа със столица в Източен Йерусалим, но това никога не се случва.

Критиците на палестинската власт (ООП) я разглеждат като „корумпиран подизпълнител на израелската окупация“, който си сътрудничи тясно с израелската армия в потушаването на несъгласието и политическата активност срещу Израел.

През 1995 г. Израел изгражда електронна ограда и бетонна стена около Ивицата Газа, прекъсвайки взаимодействието между разделените палестински територии.

Втората интифада

Втората интифада започна на 28 септември 2000 г., когато опозиционният лидер на „Ликуд“ Ариел Шарон прави провокативно посещение в комплекса на джамията „Ал-Акса“ с хиляди служители на силите за сигурност, разположени в и около Стария град на Йерусалим.

Сблъсъци между палестински протестиращи и израелски сили убиват петима палестинци и раняват 200 за два дни.

Инцидентът предизвиква масово въоръжено въстание. По време на Интифадата Израел нанася безпрецедентни щети на палестинската икономика и инфраструктура.

Израел отново окупира райони, управлявани от Палестинската власт, и започва изграждането на разделителна стена, която заедно с необузданото строителство на селища унищожава палестинските поминък и общности.

Селищата са незаконни според международното право, но през годините стотици хиляди еврейски заселници са се преместили в колонии, построени върху новопридобитата палестинска земя. Пространството за палестинците се свива, тъй като пътищата и инфраструктурата, предназначени само за заселници, нарязват окупирания Западен бряг.

По времето, когато са подписани споразуменията от Осло, малко над 110 000 еврейски заселници живеят на Западния бряг, включително в Източен Йерусалим. Днес цифрата е повече от 700 000, живеещи на повече от 390 квадратни мили земя, на която са живели палестинци.

Палестинското разделение и блокадата на Газа

Лидерът на ООП Ясер Арафат умира през 2004 г., а година по-късно втората интифада приключва, израелските селища в Ивицата Газа са демонтирани, а израелските войници и 9 000 заселници напускат анклава.

Година по-късно палестинците гласуват за първи път на общи избори.

„Хамас“ печели мнозинство. Въпреки това избухва гражданска война между „Фатах“ и ​​„Хамас“, продължила месеци, която води до смъртта на стотици палестинци.

„Хамас“ гони „Фатах“ от Ивицата Газа и „Фатах“ – основната партия на Палестинската власт – възобновява контрола върху части от Западния бряг.

През юни 2007 г. Израел налага сухопътна, въздушна и морска блокада на Ивицата Газа, обвинявайки „Хамас“ в тероризъм.

Войните в Ивицата Газа

Израел започва четири продължителни военни нападения срещу Газа: през 2008, 2012, 2014 и 2021 г. Хиляди палестинци са убити, включително много деца, и десетки хиляди домове, училища и офис сгради са унищожени.

Възстановяването е почти невъзможно, тъй като обсадата не позволява на строителни материали, като стомана и цимент, да достигнат до Газа.

Нападението от 2008 г. включва използването на международно забранени оръжия, като например бял фосфор.

През 2014 г., в продължение на 50 дни, Израел убива повече от 2 100 палестинци, включително 1 462 цивилни и близо 500 деца.

По време на нападението, наречено от израелците операция „Защитна граница“, около 11 000 палестинци са ранени, 20 000 домове са разрушени и половин милион души са разселени.

По данни на ООН от 2008 до 2020 г. убитите палестинци са 5 590, а убитите израелци – 251.

Източник: Aljazeera English

Ако статията ви е харесала, споделете я с приятелите си в социалните мрежи от тук: