Автор: проф. Стивън Уолт, foreignpolicy.com.

След като Съединените щати преминаха от тъмнината на Студената война в приятния блясък на така наречения еднополюсен период, учени от различни области, експерти и световни лидери започнаха да предсказват, да се стремят или активно да търсят начини за преминаване към многополюсен свят, който да сложи край на американската хегемония. Очаквано, руските и китайските лидери отдавна изразиха желание за замяната на еднополярността с многополярен световен ред. Към тях се присъединиха и лидерите на набиращи скорост сили като Индия и Бразилия. По-интересното е, че същата позиция заеха и важни съюзници на САЩ. Бившият германски канцлер Герхард Шрьодер предупреждаваше за „безспорната опасност“ от американски унилатерализъм, а бившият френски външен министър Юбер Ведрин веднъж заяви, че „цялата външна политика на Франция… се стреми да превърне утрешния свят в такъв, който е съставен от няколко полюса, а не само от един“. Подкрепата на сегашния френски президент Еманюел Макрон за европейско единство и стратегическа автономност разкрива подобен импулс, макар и по-умерен заради засилилият се натиск на САЩ върху Европа и Франция в частност.

Но, о, каква изненада: лидерите на САЩ не са съгласни с тях. Те предпочитат експанзионистичните възможности и облагодетелстващия статут, който им дава досегашния еднополюсен модел и не искат да се откажат от позицията си на световен хегемон. Още през 1991 г. администрацията на Джордж У. Буш изготви документ за насоки за отбрана, в които се декларира, че САЩ ще полагат активни усилия да предотвратяват появата на конкурентни сили където и да е по света. Различните стратегически документи за национална сигурност, издадени от републиканци и демократи през последвалите години също изтъкват нуждата от поддържане на американското първенство в света, дори и когато признават, че се е завърнало съревнованието между големите сили. Изтъкнати учени също се изказаха – някои заявиха, че господстващия статут на САЩ е от „основно значение за бъдещето на свободата“ и е от полза както за САЩ, така и за света. Аз също се присъединих към тази гледна точка, написвайки през 2005 г., че „главната цел на голямата стратегия на САЩ трябва да бъде запазването на нейната хегемония колкото е възможно по-дълго.“ (Съветите ми относно начините за постигане на тази цел обаче бяха игнорирани от Белия дом)

Въпреки че администрацията на Байдън осъзнава, че сме се върнали отново в свят на няколко големи сили, тя в момента преживява носталгия по онзи кратък период след края на Студената война, в който Съединените щати буквално нямаха конкуренция. Оттам идва и сегашното енергично утвърждаване на „лидерството на САЩ“, желанието за постигане на военна победа над Русия, която да я направи твърде слаба за дълго време, за да нее причинява неприятности на Вашингтон в близкото бъдеще и усилията за задушаване на китайския икономически възход чрез ограничаване на достъпа на Пекин до критични технологии и субсидиране на американско производство на полупроводници. А също и чрез блокиране на морските търговски пътища чрез американски ядрени подводници, доставени на Австралия. Част от тази стратегия е и удържането на Тайван под американски контрол.

Дори и тези американски планове да успеят (а няма гаранция, че това ще стане), връщането на еднополярния свят е вероятно невъзможно. То ще свърши с: 1) биполярен свят (със Съединените щати и Китай, представляващи двата полюса) или 2) изкривена версия на многополярност, в която Съединените щати са първи сред група от големи сили (Китай, Русия, Индия, вероятно Бразилия… и евентуално като по-малки регионални сили – превъоръжените Япония и Германия).

Що за свят би бил този? Теоретиците на международните отношения са разделени по този въпрос. Класическите реалисти като Ханс Моргентау вярваха, че многополюсните системи са по-малко склонни към войни, защото държавите могат да се съюзяват и да удържат опасни агресори и възможни войни. За тях гъвкавостта на съюзите, която дава многополюсния световен ред, беше добродетел. Структурни реалисти като Кенет Уолц или Джон Миършаймър обаче твърдят обратното. Те смятат, че двуполюсните системи (САЩ-СССР) всъщност са по-стабилни, защото опасността от погрешни изчисления при тях е сведена до минимум. Всяка от основните сили знае, че другата автоматично ще се противопостави на всякакъв сериозен опит за промяна на статуквото. Освен това двете основни сили не са така зависими от съюзническа подкрепа и могат да държат сателитите си под строй, когато е необходимо. За структурните реалисти гъвкавостта, присъща на многополярния свят, създава по-голяма несигурност и увеличава вероятността някоя ревизионистка сила да реши, че може да промени статуквото, преди останалите да успеят да се комбинират, за да я спрат.

Ако бъдещият световен ред е този на изкривената многополярност и ако подобен ред е по-податлив на война, то има известни причини за безпокойство. Но многополярността може и да не е толкова лоша за Съединените щати, при условие че те разпознаят нейните характеристики и насторят външната си политика подобаващо.

За начало, нека признаем, че еднополюсният модел не беше особено добър за Съединените щати (да нее се бърка с глобалистките елити в САЩ, които бяха основните бенефициенти от този модел), и особено за онези нещастни страни, които попаднаха под тежестта на вниманието на САЩ през последните десетилетия (наричани от Вашингтон „съюзници“). Еднополярната епоха включи в себе си терористичните атаки от 11 септември, две скъпи и в крайна сметка неуспешни за САЩ войни в Ирак и Афганистан, някои зле обмислени смени на режими, които доведоха до сриване на съответните държави, финансова криза, която драматично промени вътрешната политика на Съединените щати и ознаменува излизането като световна свръхсила на все по-амбициозния Китай, чийто възход беше отчасти улеснен от собствените действия на Съединените щати. Но САЩ не научиха кой знае какво от злощастния си опит като световен хегемон, при положение че те все още слушат стратегическите „гении“, които с последвалите си действия компрометираха триумфа на Вашингтон от Студената война и ускориха края на еднополярността. Единственото ограничение за действията на еднополярната сила е самоограничението, а самоограничението не е нещо, на което държава на кръстоносци като Съединените щати, е способна.

Завръщането на многополярността ще създаде свят, в който в ЕврАзия са съсредоточени няколко големи сили с вариращ потенциал. Тези държави вероятно ще се гледат войнствено помежду си, особено ако са в непосредствена близост. Такава ситуация дава на Съединените щати значителна гъвкавост да настройва своите съюзи както е необходимо, точно както е станало, когато са се съюзили със Сталинова Русия във Втората световна война или когато са се сближили с Маоистки Китай по време на Студената война. Способността да взимаш и избираш правилните съюзници е тайната съставка на успешната външна политика на САЩ в миналото. Нейната позиция като единствена велика сила в Западното полукълбо ѝ даде „безплатна сигурност“, каквато нито една друга велика сила не притежаваше и това правеше Съединените щати желан съюзник всеки път, когато се явяваше сериозен проблем. Както писах през 80-те години: „За средните икономически сили в Европа и Азия като Германия, Франция, Япония и Южна Корея, Съединените щати са перфектният съюзник. Натрупаната мощ на САЩ им гарантира, че гласът им ще бъде чут и действията им ще бъдат почувствани… но същевременно САЩ са достатъчно отдалечени, така че да не представляват сериозна заплаха за същите тези държави.“

В многополюсен свят другите велики сили – конкуренти на САЩ, постепенно ще поемат по-големи отговорности за собствената си сигурност, като по този начин ще намаляват глобалната отговорност за Съединените щати. С растежа на икономиката си Индия изгражда и своята военна сила, а демилитаризираната от нас Япония обеща да удвои разходите си за отбрана до 2027 година. Това не са съвсем добри новини, разбира се, защото регионалните състезания по въоръжаване носят своите рискове и някои от тези държави могат накрая да действат по начин, който е опасен или провокативен. Но по повод на горното мое твърдение – също така е вярно, че в ролята си на хегемон Съединените щати не се справиха никак добре с опазването на мира и реда в Близкия Изток, в Европа и Азия. Сигурни ли сме на 100 процента, че в многополюсен модел регионалните велики сили ще се справят по-зле или че за американците ще има значение, ако го направят?

Дори многополярността да има своите недостатъци (виж по-долу), опитите тя да бъде предотвратена ще бъдат скъпи, а може би и безполезни. Русия може и да претърпи накрая решително поражение в Украйна (макар това към момента по никакъв начин да не е сигурно), но нейната огромна територия, ядрен арсенал и изобилни природни ресурси ще продължават да я държат в редиците на великите сили, независимо от изхода на настоящата война. Опитите на САЩ да саботират износа на Китай може и да успеят, но с това ще забавят възхода на Китай максимум неговата относителна сила да стигне връх след десет години, а не след две. Но той ще остане голям играч и неговите военни способности ще продължат да се подобряват. Япония все още е четвъртата по големина икономика в света, след като миналата година индийската я изпревари. До две години Япония започва огромна програма по въоръжаване, като би могла да се сдобие бързо и с ядрен арсенал, ако някога ѝ хрумне, че трябва да го направи. Траекторията на Индия е трудно да се прогнозира, но тя почти сигурно ще има по-голяма тежест през следващите десетилетия, отколкото има в момента, а Съединените щати вече нямат възможността да попречат на това. При това положение, вместо да се ангажират в безполезни усилия да върнат часовника назад, американците трябва да започнат да се подготвят за многополюсно бъдеще.

В идеалния случай, едно многополярно бъдеще ще подтикне Съединените щати да се откажат от инстинкта си да решават международните си дела, разчитайки на груба сила и принуда… и да с концентрират върху истинската дипломация. По време на еднополярната ера управляващите в САЩ свикнаха да се справят с проблемите като отправят искания и ултиматуми, а след това оказваха натиск, започвайки със санкции и заплахи със сила, а след това набези, всяващи страх и ужас и смяна на режими, когато по-леките мерки за принуждаване не даваха резултат. Уви, ужасяващите резултати в Ирак и Либия говорят сами за себе си. В един многополярен свят ще е обратното, дори и най-големите сили трябва да обръщат повече внимание на това, което искат малките държави и да работят по-усилено, за да склонят някоя от тях към взаимноизгодна сделка. Харесва ни или не, дипломацията трябва да отвори път за по-деликатен подход и ще ни принуди към много повече отстъпки. Да се разчита основно на размахан юмрук само ще накара останалите да се дистанцират. А в най-лошия случай – да започнат да правят съюзи с някоя от другит конкурентни за нас велики сили.

Но нека не бъркаме: за Съединените щати, а може би и за целия свят, многополярното бъдеще носи и недостатъци. По-слабите държави могат да се допълват взаимно, докато големите сили се съревновават, което означава, че влиянието на САЩ над някои по-малки държави вероятно ще намалява. Съревнованието между големите сили в ЕврАзия може да доведе до погрешни изчисления и война, точно както е ставало вече преди 1945 година. Повече държави могат да решат да търсят ядрено оръжие, в епоха, когато технологичният напредък може да накара някои хора да смятат тези оръжия за възможно средство. Нито едно от тези развития не е желателно. Но пък могат да се създадат работещи международни институции, които да балансират интереса на няколкото велики сили и гравитиращите около тях политико-икономически блокове.

Но, ако предположим, че Съединените щати остават първа сила измежду останалите големи в зараждащия се многополюсен свят, техните лидери не би трябвало да са особено притеснени. Вашингтон ще бъде в идеалната ситуация да настройва останалите големи сили една срещу друга и да остави партньорите си в ЕврАзия – ЕС, Япония и Южна Корея да понесат по-голяма отговорност за собствената си сигурност. Въпреки че американските лидери отдавна прикриват истинските си стремежи зад облак от идеалистична реторика, някога те бяха доста добри в политиката на баланс на силите. Със завръщането на многополярността техните наследници просто ще трябва да си припомнят как се прави това.

Авторът: Стивън Уолт е колумнист на Foreign Policy и професор по международни отношения в Харвард.

Източник: foreignpolicy.com

Ако статията ви е харесала, споделете я с приятелите си в социалните мрежи от тук: