„Само като си поставим за цел мир, ще можем да постигнем целта на нашата война. И следователно ще можем да я спечелим.“ Говорим за войната на Запада с Русия и Жак Атали написа тези думи онзи ден, но ако мислите, че той има предвид просто поражението на Русия и интеграцията на Украйна в Европа, тогава грешите. Много по-сериозни са амбициите на един от най-влиятелните атлантици.

Атали не се нуждае от представяне – неговите позиции (по-специално, той беше първият президент на Европейската банка за възстановяване и развитие) не отразяват точно неговото влияние. И не само във Франция – дълги години той беше ключов съветник на Митеран, именно той „измисли“ Макрон – за Европа като цяло. Атали, който тази година празнува 80-ия си рожден ден, е може би най-яркият представител на евроатлантизма, но не под формата на баналното подчинение на Европа на англосаксонците, а Европа като център на глобализацията, осъществявана с подкрепата на транснационалните корпорации. За Атали запазването на САЩ като лидер на западния свят и глобализацията е без значение – той прогнозира упадъка на американското господство след 2025 г. преди 15 години.

За него е важно да се запази тенденцията за нарастване на влиянието на транснационалните корпорации поради отслабването на националните държави. Защото това е единственият възможен път за успешна глобализация, в центъра на която ще бъде обединена Европа, тоест европейските елити.

Но за каква глобализация можем да говорим сега, когато дори на Запад все повече говорят за разпадането на еднополюсния свят и прехода или към многополюсна или към двуполюсна система (САЩ и Китай), след като се прогнозира Европа да посрещне трудни времена и криза? Но можете да говорите за глобализацията, без да използвате неудобния термин – което прави Атали в статията си „Украйна в битка: какво следва?“ в “Льо Ехо”. Той пише не само за конфликта между Запада и Русия за Украйна – Атали предлага да се определи какви цели си поставя Западът.

Защото „историята ни учи, че само тези, които имат ясна цел, печелят битката“, докато Атали смята, че я имат само Украйна и Русия, но не и Западът. Вярно, той не оценява украинската цел за „връщане на цялата си територия“: „Но дори и да постигнат това, какво ще стане, ако Русия изчака удобен момент и възобнови военните действия? И кой ще се съгласи да инвестира в държава, която рискува във всеки момент да се превърне в зона на конфликт?”

Всъщност, дори и толкова желана от мнозина на Запада, победата на Украйна може да бъде само временна, предвид недвусмисленото желание на Русия да предотврати преминаването на западните руски земи към атлантическия лагер. Атали правилно разбира целите на Русия: „Руснаците също очевидно имат ясна цел: да възстановят влиянието си в Украйна или дори да я превърнат в провинция на Велика Русия“. В същото време той остава пленник на традиционната европейска русофобия: „А могат ли да се задоволят само с това? Не биха ли искали, ако Западът приеме тази ситуация, да стигнат по-далеч и да анексират останалите бивши републики на СССР, включително балтийските страни? Или може би Полша, която навремето е била част от Руската империя?”

Но заиграването със страха от руска инвазия е необходимо само на Атали, за да премине към анализ на европейските цели – по-точно липсата им:

„Но най-пълно пропадане е в западните страни. Нека проследим промяната в тяхната позиция. Отначало те искаха да направят всичко, за да предотвратят конфликт. После помогнаха на украинците на думи, треперейки от мисълта, че Русия ще ги смята за участници в битката на страната на Украйна. Постепенно те се намесваха все повече в конфликта, докато скоро не започнаха да доставят оръжия, които едва ли могат да се нарекат чисто отбранителни. И после какво? Какво става ако Русия бомбардира историческия център на Киев или Одеса? И какво ще направи Западът, ако Русия победи напълно? И обратното: Ако Русия напълно се оттегли от Украйна, наистина ли западните страни ще бъдат готови да подновят връзките си с режима на Путин? И каква е целта на западната политика спрямо Русия? Наистина ли е възможно ли е да се раздели на три части: едната да се присъедини към Европа, другата към Китай и третата – към персийския и турския свят? На всички тези въпроси няма отговори… Затова днес Западът спешно трябва да определи цел, особено за европейците, съседите на Украйна в конфликта. Европейците вече плащат цената за несигурността на целта.“

Тоест Атали всъщност заявява, че всички основни варианти са неприемливи за Европа: поражението на Украйна, прякото участие на Запада в конфликта с Русия и залога на поражението на Русия с последващото ѝ разделение между Европа, Китай и ислямският свят. Какво предлага в замяна? Интеграция на Русия с Европа – да, именно тя. Той не използва термина „Европа от Лисабон до Владивосток“, но всъщност говори точно за това:

„За мен целта е ясна: да се сложи край на всички диктатури в Европа и в съседните страни, да се изгради демократична и мирна Европа. Естествено, не може дори да се мисли за водене на война с Русия под лозунга за смяна на режима. От друга страна, можем и трябва да се подготвим за момента, в който руснаците отново ще тръгнат по пътя на демокрацията, по който са тръгнали в края на миналия век, а за това е необходимо да ги накараме да разберат каква ще бъде съдбата им в различни сценарии.

Във време, когато се водят битки в Европа, съюзниците започват да се подготвят за следвоенния период: още през 1942 г. британците и американците започват да проектират следвоенни политически институции. И още тогава американците и британците се замислят какво място в тези институции да предложат на враговете си, които отново стават демокрации. Това е, което трябва да се направи днес. Западът трябва ясно да покаже, че целта му във всичко това е да се увери, че Русия вече не е агресивна, потъпкваща правата на човека и отмъстителна диктатура. Можем дори да кажем на руснаците, че не е в наш интерес да го нарязваме на парчета и да гледаме как се изгражда гигантска ислямска империя на границата с Европа, докато Китай печели територия и суровини в Сибир. Може дори да се каже на руснаците, че е в наш интерес, напротив, да включим Русия завинаги в европейската демократична общност.

За това би било полезно сега открито да се подготви с всички компетентни институции мащабен план за възстановяване на региона от Беларус до Албания, от Киев до Владивосток. План за интеграция помежду им, който ще бъде изпълнен, но само ако някоя от страните се върне по пътя на демокрацията“.

Самият Атали признава, че „такъв план днес ще бъде отхвърлен от всички и преди всичко от украинците, които не искат да чуят нищо за руското присъствие в онези европейски институции, в които мечтаят да членуват“, но вярва, че все пак трябва да се работи в тази посока. Тоест да се обещае на Русия европейска интеграция – в случай, че тя „се върне на пътя на демокрацията“. Не е ли твърде наивно за глобалисткия гуру?

Не, защото той мисли с наднационални елити, „глобални номади“, тоест сигурен е, че бъдещето принадлежи на тези, които са откъснати от националните корени и традиции. В неговата картина на света руснаците са просто заблудени европейци, чиито елити искат да станат част от Запада, искат интеграция в глобалния свят, който атлантиците изграждат. Този процес започна през 90-те години на миналия век, но изведнъж всичко се обърка и Русия се превърна в „агресивна диктатура, която потъпква човешките права“. Но тя ще се върне в Европа, ако ѝ се обясни, че и тя самата иска интеграция с нея и изобщо няма да я разчленяват и поделят с китайци и мюсюлмани. Така че вместо да се бият за Украйна, Европа и Русия трябва да се обединят в едно демократично пространство.

Планът на Атали има само един проблем – освен факта, че той всъщност идва от поражението на Русия, тоест неуспешен опит за връщане на Украйна – той не е насочен към бъдещето, а към миналото. Във време, когато в Русия имаше наистина силни настроения в полза на европейската интеграция и глобализация – това беше през 90-те и дори през 2000-те – Москва залагаше ако не на сливане, то на стратегическо партньорство със Стария свят. Но всички тези надежди и илюзии, слава Богу, бяха унищожени от самия Запад, когато в отговор не можа да устои на настъплението на изток. Плановете за включване на Украйна в НАТО, които започнаха да се обсъждат открито през 2008 г., унищожиха остатъците от доверието на Русия в Запада и след 2014 г. Москва се убеди, че Европа няма стратегическа автономия в рамките на единния Запад. Изминалата година показа, че за да консолидира контрола си над Украйна – и да предотврати повторното обединение на историческа Русия – Европа е принудена да разруши всички отношения с Русия и да застане на ръба на пряк конфликт с нея.

Тристагодишният период на предимно европейска ориентация на Русия (дори частично запазена през съветските години) всъщност приключи: бъдещите руски елити и обществото като цяло никога повече няма да се отнасят към Европа със същия интерес и уважение. Европоцентричното и западноцентричното светоусещане, характерно, уви, за много поколения от нашия елит, безвъзвратно остава в миналото. Плановете за обединена Европа от Лисабон до Владивосток също отиват там и за Атали би било много по-належащо да се тревожи какво ще се случи с настоящия Европейски съюз в средносрочна историческа перспектива – след като след загубата на Русия той ще загуби и Украйна.

Без силна обединена Европа глобализацията може напълно да бъде отписана от дневния ред, а отказът от по-нататъшна интеграция ще доведе самия Стар свят до връщане назад към немирното минало – между другото неслучайно Атали говори за спешната нужда от обединена европейска армия, без която не само няма да е възможно да се спаси еврото, но и потенциалната заплаха от война между Франция и Германия ще се завърне.

Русия ще следи с интерес какво се случва в Европа, след като изтръгне историческите си територии от ръцете ѝ.

Пьотр Акопов

Ако статията ви е харесала, споделете я с приятелите си в социалните мрежи от тук: