Бившият премиер на Донецката народна република (2014 г.), командир на батальон и настоящ депутат от руската Дума Александър Бородай, който вчера участва в церемонията по награждаването на бойците от една от доброволческите части, воюващи в зоната на СВО, знае от първа ръка какво всъщност се случва там. Именно поради тази причина кореспондент на руската медия „Царьград“ се обърна към него с молба да разкаже за впечатленията си. Разказът се оказа не пропаганден, а честен.

Хитри задкулисни сделки

ЦАРЬГРАД: Александър Юриевич, преди 2-2,5 месеца, още преди обявяването на частичната мобилизация, разговаряхме с вас и вие казахте, че сега трябва да призовем 300-400 хиляди души. Ето, наскоро съобщиха, че е приключил наборът на 300 000 мобилизирани. Ясно е, че сега не всички са пристигнали на фронта, значителна част все още се обучават. Но възможно ли е да се направят определени заключения в настоящия момент? Какво ни даде мобилизацията досега?

Александър Бородай: Както се очакваше, мобилизацията доведе до увеличаване на личния състав на фронта. Процесът все още продължава и то много, много постепенно, което, честно казано, е добре. Защото мобилизираните не могат веднага да бъдат изпратени на фронта.

Освен това в никакъв случай не трябва да се формират в отделни части само от мобилизирани, камо ли да се хвърлят във военни действия. Защото това води до факта, че тези части се разпадат, а мобилизираните нямат представа какво е съвременна война, дори ако някой от тях преди това е участвал във военни действия.

Ако просто хвърлите току-що мобилизираните веднага на фронта, това води до неоправдани загуби на персонал. Ясно е, че те трябва да бъдат разпределени към части, които вече имат реален боен опит в тази война. За да придобият и новите попълнения бойни умения, а не да се превърнат в пушечно месо. Това е деликатен и бавен процес.

Да, имаше много грешки, имаше много проблеми. Като се има предвид, че военните ни комисии отдавна са фактически цивилни организации, беше безсмислено да се очаква, че мобилизацията ще мине гладко и по конец, дори и в този ограничен мащаб, в който се проведе. Новите мобилизирани са почти само доброволци. При нас не идват хора, на които не им се воюва.

– Какви мислите, че са причините за тези грешки? Това, че трябваше спешно да се стабилизира фронта, като се изпратят там допълнителни сили?

– Това е твърде деликатно казано. Каквато и война да водите, с колкото и войници да я водите, винаги си има нужда да стабилизирате предната линия. Истинският генерал, щом се види с достатъчен брой бойци, веднага започва да мисли за атаката- как и кога да нападне. А до какво водят тези атаки, генералите често не се замислят. Освен това тях също ги сменят твърде начесто. Те си имат собствена ротация.

Генералите в някои формирования напоследък се сменят с такава нездравословна скорост, че нямаш време да им запомниш имената. Тъкмо запомниш някого и той вече е заменен от друг. Това ми прилича на цирк. Но не смешен, а драматичен цирк.

Честно казано, в последно време като погледна някои генерали, не всички, слава Богу, но някои, се сещам за една романа на Ярослав Хашек „Приключенията на добрия войник Швейк“. Помните ли, имаше един кадет на име Биглер? Той постоянно чертаеше в тетрадка планове за големите битки от миналото.

В тетрадката си обаче той имаше едни и същи планове за абсолютно всички големи битки от миналото. Всички си приличаха до най-малката подробност. И когато друг герой от този роман, капитан Солтер, погледна тетрадката му, първото нещо, което попита кадета, беше: Биглер, играеш ли футбол? Много от нашите генерали ми приличат на биглерски кадети.

– Каква е тази система на мислене? Ако това е система, тогава е доста трудно да се промени. От друга страна, ситуации като тази с ротацията на командирите отварят възможности за талантливи хора да заемат нови позиции, включително генерали. В момента протичат ли подобни процеси?

– Да, правят го. Трябва да кажа, че наименованието „специална военна операция“ е съвсем точно, защото по време на война няма такива тактики и действия, каквито предприемаме в това СВО. Например всички тези хитри задкулисни преговори, всякакви сделки – първо със зърното, после с амоняка. Разбирате ли? Да си представим, че имаме Великата отечествена война и правим подобни договорки с есесовците.

Е, нямаше как да стане! И сега трябва да сме по-твърди и без уговорки. Тук имаме огромна специална военна операция с наистина трудни военни действия, в която украинците са всъщност една много малка част от нашите врагове. Редом до тях е една огромна купчина паплач, която ние в продължение на много десетилетия машинално наричахме „цивилизован свят“. А в страната ни все още се метлее една голяма пета колона, която все повече смърди.

Но това е отделна тема за разговор. И така, да, разбира се, текат процеси и, разбира се, армията се тресе. А армията винаги е била ужасна, защото е най-тежкият, най-бавно реформиращият се бюрократичен механизъм, който се променя само при най-екстремни обстоятелства. Само при най-чудовищно натоварване.

– Само у нас, сега, на украинския фронт ли е така или е така навсякъде?

– Навсякъде е така. Във всяка армия. Армията е най-консервативната от всички бюрократични структури, които всяка държава изгражда. Армиите се реформират най-трудно. Това важи както за САЩ, така и за Буркина Фасо, или Русия. Няма абсолютно никаква разлика.

И само екстремни обстоятелства карат такова нещо като армията да се променя. И виждаме, че в момента тези промени при нас са в ход и, разбира се, тези промени са към по-добро, защото неработоспособни, ръждясали, стари, излишни части на тялото си падат сами. Но, разбира се, всичко става с пот и, за съжаление, с кръв.

Е, освен всичко друго, има още един малък, но много важен аспект на проблема. Това е нещо, което сега ще се промени и вече се променя концептуално – разбирането какво е армия и изобщо какво е война.

Навремето заложихме на чужди схеми, на чуждия опит. Решихме, че имаме нужда от армия, съставена от професионални войници на договор. Компактна, високотехнологична, дигитализирана… И смятахме, че най-важното за един офицер, е да се научи да прави презентации в Power Point и други програми.

Благодаря ти, Господи, всички вече разбраха, че това са били пълни глупости и колосална грешка. Сещате ли се за онзи плакат? Изобразява снажен, закичен с медали, посивял мъж в униформа, а дете с наивно изражение го гледа възхитено. И въпросния генерал го гледа със същия идиотски поглед. А под тях надписът: „Има такава професия – да защитаваш Родината“. На фона на днешната СВО на този плакат бих добавил една фраза. Необходимо е да се добави в скоби – „в мирно време“.

Защото всички тези хубавци – и по-точно – значителна част от тях – защитаваха достойно и с ярост родината си само в мирно време. Ходят на работа в генералска униформа и съответно получават генералски социални гаранции и придобивки.

Други ходят в униформа на обикновен войник по договор и получават собствен набор от социални придобивки. Но те не са готови да се бият. За да се биеш истински, дори ако тази война я наричаме СВО, трябва да си руски човек, от недрата на руския народ, неразделна част от този наш многоетнически, голям и сложен руски народ, от руското селячество трябва да си. Сега те се бият тук като лъвове.

Нашите доброволчески отряди, създадени от бойци от Русия, от Донбас, от Запорожие и Херсон са възлите на концентрация на здрави армейски сили. Да вземем например нашият батальон, например БАРС-13. Ние сме в центъра на атаката, а непосредствено зад нас и встрани от нас са федералните. включително мобилизираните. Появява се някакъв вражески танк или вражеска пехота и най-прясно мобилизираните взводове без офицери започват бързо да отстъпват. Може дори да не стрелят точно по тях, но те вече се оттеглят.

А нашият личен състав от опитни доброволци, хващаме „мобилизираните“, вкарваме ги в окопите с нас и им казваме: добре, хора, сега ще се бием. И всичко ще е наред, нали знаете? Същите „мобилни“, които преди това са отстъпвали в безпорядък, започват да се бият заедно с нас, при това отлично, великолепно. Защото тези момчета имат желание да се бият, има готовност, има разбиране за какво се бият. Единственото нещо, от което имат нужда е да им дадеш личен пример.

Всички сме във война

– Какво ще предадете, пожелаете на майките, съпругите на мобилизираните, всички роднини? Всички те искат да чуят думи на подкрепа.

– Какво значи „думи на подкрепа“? Всички сме във война. Защо си мислят, че тези, които се бият директно на фронта – било то доброволци, редови военен или мобилизирани, са в някакво особено положение? Обявена е война на цяла Русия и това значи, че цяла Русия е във война. На фронта, в тила… навсякъде е война.

Всеки руски човек трябва да направи всичко по силите си, за да спечелим. Понякога в тила е по-трудно, иска се по-голяма психологическа издръжливост… особено когато вашият съпруг, син, брат е на фронта. Стиснете зъби и бъдете търпеливи.

– Но някои нямат търпение, не са склонни да проявят разбиране …

– Ако няма разбиране за опасността, надвиснала над нашия народ и страна, това означава, че такъв няма мозък и няма чувство за самосъхранение. И благоприличие няма, и любов към Родината няма. Но се надявам такива поне да да имат чувство за самосъхранение, защото ако не победим на фронта, може да останем и без държава… и без народ.

Както казва един мой другар, имаме два варианта – или победа, или нищо. Но ви напомням, че в процеса на нищото само пингвините могат да оцелеят. И това не е всичко. Бих искал да не се стигне до нищото. Така че ние просто трябва да се мобилизираме и да спечелим.

Задкулисни истории

– Александър Юриевич, вие споменахте, че гр. Херсон и прилежащия му район на западния бряг на Днепър са били напуснати от нас без военна необходимост. Коментирайте тази тема по-подробно.

– Имах батальон на тоза плацдарм, но го оставих да почива през септември, след като 12 дни води там пряк контактен бой с врага на много малки дистанции. С командира на батальона Ратибор командвахме войскова част от 147 души. Познавам ситуацията там много добре и твърдя, че цялата руска групировка оттатък Днепър се справяше много добре.

Херсон също бе превърнат в град-крепост. Освен това и плацдармът, и самият Херсон, разбира се, ни бяха много необходими, за да развием настъплението към Николаев и Одеса. За мен е очевидно, че в това СВО се намесват всякакви задкулисни политически истории.

Всички видяхме красивото представление по телевизията, в където Шойгу пита Суровикин да изтегли ли войските, Суровикин му отговаря утвърдително и Шойгу казва: „За да спасим живота на военнослужещите, ние ще оставим Херсон“.

Защо едва сега си спомниха за живота на войниците? Край Киев не ги щадяха, край Гостомел, в района на Харков също… Колко наши военнослужещи загинаха на същия този плацдарм? Много. Имах толкова много другари там. За какво умряха? И в един момент виждаме двама хубавци в пагони, които ни казват: „Трябва да щадим живота на военнослужещите, напускаме Херсон, напускаме“. Пълно театро!

Все още не сме във война. Това наистина е СВО, защото военните действия са преплетени с някаква сложна политическа игра. Бойните действия са част от ходовете на сложната, многоизмерна шахматна дъска на голямата политика.

Не казвам, че това е погрешно, не казвам, че е лошо, не казвам, че не трябва да се прави. Още повече, че съвременните войни са от такъв хибриден характер, че… трудно би могъл да спечелиш ако хвърлиш целия си ресурс само на бойното поле.

Добрият играч, а аз мисля, че нашият президент Владимир Путин е брилянтен играч, трябва да се държи точно така, както го прави той. Той в никакъв случай не трябва да излиза пред хората, да си къса ризата, да се вайка, да откровеничи с народа и да му казва всичко, което знае и мисли. С тоова той просто ще информира за плановете си чуждите разузнавания и аналитичните тръстове на Запад. Разбира се, че трябва да е потаен и неразгадаем. Но е ясно, че напуснахме Херсон по политически или политико-икономически причини, а не по военни.

Алгирдас Микулскис

Ако статията ви е харесала, споделете я с приятелите си в социалните мрежи от тук: