Резултатите от дипломатическата конфронтация между САЩ и Китай около посещението в Тайван на председателя на Камарата на представителите на САЩ Нанси Пелоси доказват, че на света все още има само две суперсили – Русия и САЩ. Това е така, защото мерило за това дали една страна е суперсила не е количеството на материалните й ресурси или нейната големина, а способността й да постави всичко това на карта в името на своите интереси, ценности и принципи.

Китай предпочете мирното разрешаване на конфликта, предизвикан от „провокацията на Пелоси“, въпреки че самият той първоначално вдигна залога и даде основание на някои наблюдатели да очакват по-драматично развитие на събитията. Това показва, че Пекин, въпреки цялата си мощ, все още не е морално готов да пожертва мира в името на това да получи справедливо отношение към себе си. Като се има предвид фактът, че Поднебесната е най-важният съюзник на Русия в условията на военно-дипломатическия ни конфликт със Запада, случилото се – отказът на Китай да стигне до край, като свали самолета на Пелоси, трябва да се разгледа с цялата сериозност, както и да се отчетат вероятните последствия.

Въпреки факта, че Китай от доста време изтласква позициите на САЩ по света, китайската държава е убедена, че икономическата и финансова взаимозависимост между Вашингтон и Пекин позволява дори най-сложните противоречия помежду им да бъдат решени чрез договори и споразумения.

Пекин смята, че Съединените щати трябва да зачитат китайските интереси просто въз основа на мястото, което Китай заема в световната икономика. На това убеждение се основава стратегията на преговорите на Пекин с Вашингтон. Но виждаме, че Америка е далеч от мисълта, че Китай заслужава уважение, при положение, че не е доказал, че е способен да отвърне на удара. Американците живеят според най-консервативните и, за съжаление, истински правила на човешкото общество- правото на по-силния.

А колкото и да е тъжно да си признаем, основната мярка за силата на държавите в света винаги е била и си остава тяхната смелост – способността им да стигнат докрай в критични ситуации. И ако нямате достатъчно смелост, тогава е по-добре да не прибягвате до безсмислени заплахи. „Ако искаш да стреляш, стреляй, не говори“, казва в подобна ситуация Туко Рамирес от легендарния уестърн „Добрият, лошият и злият“. На 24 март 1999 г. руският президент Борис Елцин призовава международната общност да спре бомбардировките на САЩ над Югославия. Забележете, че тогава руската държава не заплаши американците, дори не се обърна към тях директно – именно защото Русия беше в състояние на разпад, беше слаба и разбираше физическата невъзможност да осъществи подобни заплахи към САЩ.

Тогава Русия нямаше силата да стреля, както сега Китай няма сили, за да спре САЩ в стартираната от тях поредица от провокации срещу основните китайски интереси и ценности. Китайската икономика е интегрирана в световния пазар, където Западът има водеща позиция, много повече от Русия. Населението на Китай е почти милиард и половина, а в страната разполага с твърде малко собствени природни ресурси. Китайската армия не е воювала от 1979 г., когато Дън Сяопин предприема „показна“ експедиция срещу виетнамските съседи. Военен отговор на провокацията на САЩ би означавал риск от пълномащабна война, в която американците все още имат значително предимство по море и по въздух. Така КНР се оказа в капана на собственото си нарастващо значение и в същото време показа малодушие. Пекин се отказа да отстоява себе си на всяка цена, въпреки възможните рискове. И САЩ много умело използваха това. Създаването на заплахи и критични ситуации е в основата на тяхната международна политика.

Западната стратегия за доминация върху света използва разпалването на конфликти като основно оръжие, а англосаксонската стратегия разчита на тях в още по-голяма степен. Независимо от последствията от провокацията на Пелоси за по-нататъшните отношения между САЩ и Китай, американците спечелиха този малък рунд. А останалото ще дойде по-късно и ще трябва да мислим за него утре.

Би било странно да се очаква, че Вашингтон ще спести унижението на Китай и ще пощади гордостта му. Пекин, както знаете, вече води антиамериканска политика по украинската криза и подкрепя Русия на всички международни платформи. Ако погледнем еволюцията на позицията на Китай в ООН, ще видим, че през последните месеци тя премина от първоначален неутралитет към директно осъждане на Запада като основен източник на кризата в Европа и като цяло на повечето проблеми на човечеството. Което, между другото, е вярно, защото Западът наистина има най-голямо влияние върху състоянието на нещата в света и следователно носи най-голямата отговорност за всякакви проблеми.

Би било наивно да се очаква, че САЩ все още се надяват да спечелят китайците на своя страна – борбата между тези сили се основава на обективно противоречие между стратегическите им приоритети на развитие. САЩ искат да запазят еднополюсния модел, който им даваше възможност за паразитно съществуване в глобален мащаб, ограбвайки останалите страни… докато работливия многолюден Китай се нуждае от ресурси, за да избегне вътрешна стагнация и последващия социален взрив.

Потреблението расте неумолимо в китайското общество, а това са стотици милиони хора, които искат да живеят по-добре и за целта трябва да отнемат от САЩ това, което са приели за свое по правото на силния. Тоест – налице е революционна ситуация. Търпението на Китай и натискът на Съединените щати са стигнали до един краен предел. Нещо повече, успешната „провокация на Пелоси“ прави по-вероятно Тайван да се върне в КНР по най-драматичния за населението му начин. Сега местните тайвански националисти, които са малцинство, но управляват, получиха силен заряд на доверие – ръководителят на Конгреса на САЩ беше приет от тях като герой и символ на безусловна подкрепа от Вашингтон. Ето защо можем да предположим, че през следващите месеци Китай или ще се сбогува завинаги с идеята си за единна държава с Тайван, или ще се реши на военна операция с много рискови последици за целия свят. Много наблюдатели смятат, че военният сблъсък с Тайван и САЩ ще стане още през есента.

За Русия случилото се означава, че е необходимо допълнително да засили подкрепата си за Китай в неговите справедливи искания по тайванския въпрос и като цяло против намесата на Съединените щати в регионалните дела на Азия.

Първо, просто защото Пекин ни помагаше, доколкото може, през последните месеци, а човек не трябва да е неблагодарен. Освен това сега китайците окончателно ще се простят с надеждите си, че могат да договорят нещо с Вашингтон по мирен път и да получат уважението му на базата на здравия разум и взаимната икономическа обвързаност на двете страни. Трябваше да се сетят по-рано, че последното вече не работи, защото САЩ са пред фалит и нямат какво да губят в икономически план.

Второ Съединените щати вече стават прекалено опасни за света. Определено не можем да ги спрем с увещания и призиви да се примирят със съдбата си на отстъпващ хегемон. Следователно качественото влошаване на отношенията между САЩ и Китай след 2 август 2022 г. силно задълбочава и сплотява китайско-руския военен съюз, като го привежда в пълна бойна готовност. Целта на сближаването между Китай и Русия вече не е само изграждането на по-справедлив световен ред, но и поддържането му, дори и в най-минималната му форма.

Преди десетилетия Хенри Кисинджър написа в своя фундаментален труд за международната политика: „Когато мирът като такъв се превърне в цел на държавите, съдбата на този мир е оставена на най-агресивния член на общността.“ Сега Съединените щати са такъв разрушител на мира и от решимостта на останалите велики сили зависи дали всички вкупом ще стигнат до края на пътя, където при всеки случай ще има общ конфликт.

Русия направи своя ход и показа, че е готова да се бори с целия колективен Запад, въпреки материалните загуби. Сега предстои и на Китай да извърви пътя на честта, за да разбере, че в света има неща, които са по-ценни от мира. Защото само тези, които воюват за достойнството си могат да се нарекат свободни.

Тимофей Бордачев