Неолиберализмът връхлетя върху нашия свят и помете всичко, що бе останало от предишната система. Захранвана от милиардите на победилата глобална западна олигархия и нейните мултинационални компании, тази сектантски пагубна идеология завладя главите и джобовете на лутащата се полуобразована и крайно продажна интелигенция, постави на колене политическата и държавната власт и въвлече България и големи части от света в нова геополитическа орбита. У нас реставрацията на капитализма след 89 г. издъно промени начина на живот на българите, въвлече ги в нов тип политически отношения, накара ги да повярват, че демокрацията е свобода, власт на народа, накара го да се довери на икономико-политически партии, които се хвърлиха в яростни политически борби… за пари!

Трябва да признаем, че никоя друга идеология преди неолибералната не е получавала такова мащабно и бързо разпространение и то без никаква съпротива, идеологическо оспорване и дори съмнение в нейната достоверност. Много бързо неолиберализмът постигна пълна победа в нашата страна и постави под пълно подчинение целия обществен живот. Дори и левицата предпочете да възприеме нейните постулати, покорно съгласявайки се с всичко, което й подхвърляха като истина за обществото, а и за самата нея. Тя прие, че щом е казано, че няма класи и класова борба, щом партиите трябва да бъдат народни, а не класови, нека бъде.

„Нека бъде“, но когато приемаш лъжата и й служиш, трябва да отговаряш пред тези, заради които съществуваш. Левица се отказа от своя пролетариат и обяви, че изразява интересите на бедните и слабите. Но без да изисква от тях да се осъзнаят като класа „в себе си“ и „за себе си“, както и да заявява като крайна цел на своето съществуване социализма и премахването на капитализма. А и без самата тя да ги определяше за такива по някакъв обективен признак и критерий. Тя се надяваше, че по този начин ще се запази, че ще означава нещо в обществото, ще управлява дори. В началото действително така и стана. Но по-късно… По-късно започна да се разлага и да губи значението си. И все повече да се превръща в маргинална партия без облик, идеология, смисъл.

Партиите, които възникнаха като гъби след 1989 г., а и сега продължават да се излюпват от нищото, и за миг не пожелаха да бъдат класови. Макар че повечето от тях се обявяваха за „десни“. Те приемаха за свои членове всички, които желаят това, без дори да се интересуват от идеи и идеологически и политически принципи. Важното бе да се „смени системата“, а всичко останало ще си дойде на мястото. И „смяната на системата“ започна. Започна с митинги, протести, избори, народни събрания, фондации, свобода на словото… Но и тях ги сполетя участта на левицата.

Голямата измама, която всички приеха като неоспорима истина, бе недопустимостта на класите и класовите борби. Илюзорният мир в обществото трябваше да бъде веднъж завинаги, защото вече бе провъзгласен „краят на историята“ и триумфалната победа на либерализма в т. нар. „студена война“. Комунизмът рухна, а заедно с него и СССР, Варшавския договор и целият социалистически свят. Вече нямаше врагове и противници, а само по-близки и далечни приятели и партньори. Високите технологии и богато платените техни специалисти бяха убедителният пример, че сега хората на наемния труд са интелектуалци, а не омаслени работници, каквито бяха пролетариите; те получават високи възнаграждения и нямат абсолютно никакво желание да воюват срещу този, който ги наема и им плаща. Удивително е, че на тази въдица най-напред се хванаха левите идеолози, политолози и политици.

Но вместо да потекат реки от мед и масло; вместо да настъпи благоденствие и щастлив живот, започнаха кризи, конфликти, разруха, упадък. Новият, уж некласов, характер на обществото и на политическите партии позволи развитието на политическо инженерство, чрез което се създаваха няколко политически проекта, чрез които да се решат трудните икономически и социални проблеми. Това бяха мъртво родени партии, начело на които са хора, получили висока популярност, енергични, обещаващи силна и здрава ръка, привлекателни програми за бързо възстановяване. Те бяха изготвени и приложени от капитала проекти с помощта и съдействието на външни сили, за да премахнат потенциалните заплахите, ако в резултат на некадърно управление на държавата народът започне бунтове.

В крайна сметка политическите проекти СДС, НДСВ, ГЕРБ и последният „Има такъв народ“ отвориха кутията на Пандора и изпуснаха духа от бутилката. Те напълно разложиха съществуващите партии и ги превърнаха в най-обикновени сдружения на хора, събирани за изпълнението на някакви краткосрочни задачи: напр. избори, референдуми, преки намеси в работата на държавата.

Разбира се, проектите се оказаха напълно несполучливи, вредни и опасни за съществуването на държавата. Но предизвикаха процеси, чиито резултати днес се проявяват с пълна сила. Те съсипаха политическия живот и направиха така, че политическите партии, след като сами се отказаха да бъдат класови, да нямат автентичност и легитимност. Как тогава да организират и водят членската си маса и симпатизантите. Та те не ги владеят и не са в състояние да им влияят и напътстват.

Когато една партия не изразява определена класа, не е в състояние и да защитава нейните интереси. Тогава тя просто не е политическа партия!

Резултатът от това преображение в характера на политическите партии е израждането на политическия живот, който се превърна в надхитряния и надделяване на силните над слабите, в борба за власт, привилегии и облагодетелстване. Фактическите политически субекти сега са лидерите на партиите, чиято сила се определя от мястото им в политическата власт на държавата. Това е тяхното класово съзнание и идеологията им.

Проектите на политическото инженерство целят да се създадат възможности на определени субекти за ползване на облаги от властта. Днес евентуалната възможност за достъп до тези облаги събира хората в партиите. Степента на привързаност към партията зависи от това какви ще са облагите. Няма реално членство; членството днес е обвързаност чрез корупция. В партията се мисли единствено за обществени поръчки, облаги, пари, печелене на проекти по програми.

И това продължава вече 20 години. Водят се политически битки, провеждат се избори, кампаниите са остри, с обвинения за купуване на гласове, но в крайна сметка статуквото се съхранява, макар постоянно да избухват страсти за неговото премахване. Но това няма как да стане, когато няма реални и автентични партии с идеи и идеологии, изразяващи класовото съзнание на своите членове. Самите партии не желаят промяна, защото една истинска промяна ще засегне най-напред тях.

Днес метастазите в политическия живот са обхванали всичките му членове и той престава да функционира. Покосените от неолиберализъм и глобализъм родни партии са напълно безпомощни да осъзнаят какво се случва, защото нямат надеждна гледна точка, от която да проследят и оценят протичащите събития. Уж са загрижени, уж служат на „суверена“, уж са последователни в говоренето и действията, а са се опетлали като пилета в кълчища в лъжи, заблуди и самозаблуди, празни надежди. Потресаваща е политическата им немощ, неразбирането какво става, глупостта, с която говорят и действат. И всички са болни.

Да, всички партии, политици и държавници са болни! И понеже са болни, взаимно се обвиняват, ругаят се, говорят празни приказки, правят се на загрижени. Но не се разбират. И няма да се разберат. Измислят си някаква обществена среда, която изразяват, но тя е твърде смътна и се изчерпва с понятието „избиратели“. Избирателите са неидентифицирана маса, която не изповядва обща воля и идеи. Затова и постоянно говорят, че техните избиратели искали това, а не онова; че няма да ги подведат и излъжат. Но какво са избирателите? Те са подвижна маса, голяма част от която е променлива, не е устойчива и безлична. Те могат да имат общи и дори еднакви симпатии към един или друг политик, но са лишени от общо съзнание – още по-малко класово.

Кого представлява, примерно, партията ГЕРБ? Каква класова, съсловна или идеологическа база има тя; какви са интересите на членската й маса, какви идеали има и към каква цел се стреми? На тази партия, на нейните членове, симпатизанти и избиратели по-нелепи въпроси от тези просто няма от къде да се вземат, за да им се зададат. Защото партията ГЕРБ е обвързана единствено с връзки, основани на интереса и то най-често на корупционния интерес, без да имат нещо общо с идеи, политика, идеология. Оказва се обаче, че подобни връзки са твърде здрави и силни. И все пак са нетрайни и до време.

Също толкова нелепи са въпросите и към членовете, симпатизантите и избирателите на партия „Има такъв народ“. Или за движението „Изправи се“. Единствената им разлика с ГЕРБ е че в симпатиите и привързаността на хората към тях, не са корупционни. Все още. Когато дойдат на власт, и те ще станат корупционни.

Искаме или не искаме, виждаме или не виждаме, признаваме или не признаваме, ала обществото ни е силно разслоено на съсловия и класи и вътре в него протича класова борба. Тя съществува обективно и пряко волята на идеолозите и политолозите, които не знаят за нея поради своето невежество. Тя никога не е спирала, а и не може да спре. Без класово съзнание и служба на една или друга класа и съсловие партиите тежко заболяват и бързо умират. Болестите им обаче заразяват обществото, причиняват му злини и оставят тежки поражения върху него.

Ето причината за днешните политически нелепици, неразбории и абсурди. Днес политически болни хора участват в политиката и управляват държавата. За такива болни и за такъв тип общество големият руски философ от края на XIX век Владимир Соловьов пише: „Представете си една тълпа хора – слепи, глухи сакати, буйстващи, и изведнъж от тази тълпа се раздава въпросът: какво да правим? Единственият разумен отговор е: търсете излекуване; докато вие не се излекувате, за вас няма дейност; а докато се представяте за здрави, за вас няма излекуване“.

За съжаление, това не е остроумие, а обективна диагноза за собственото ни състояние и нашето бъдеще. Skandalno.net

Автор: Панко Анчев, Skandalno.net

ПАНКО АНЧЕВ е роден през 1946 г. във Варна. Литературовед, философ, историк на литературата. Главен редактор на списание „Простори” – Варна. Почетен доктор на Литературния институт „Максим Горки” в Москва. Член на Съюза на българските писатели и на Българския ПЕН-център. Автор на повече от 20 книги.