Мерките, които на правителствата за борба с днешната коронавирусна пандемия се свеждат единствено до „затваряне“ на държавите. Ако отчетем, че до вчера господстващата идеология в света, поне на теория, фаворизираше глобалното, либералното, пазарното, „отвореното“ общество, където доминираше идеологията за правата на човека, тоест на индивида без оглед на гражданство, държава, религия, раса и даже пол, то коронавирусът промени този водещ човечеството тренд точно на 180 градуса. Вече си имаме работа със стремително разрушаване на „отвореното“ общество, към което, макар и с отстъпки или забавяне, по-бавно или по-бързо вървяхме. Днес Глобализмът рухна и цялата планета със същия стремителен устрем започва отново да гради своите стари, но и напълно нови „затворени“ общества.

Малкият екзотичен корона звяр Ковид-19, койта прилича на мравояд-броненосец, с помощта на някакви екзотични китайски прилепи за един миг разруши цялата изграждана през последните 40 години неолиберална глобална световна система. Друг е въпросът, че тази система беше в системна криза без възможност да се реформира и напоследък работеше все по-трудно и все повече скърцаше. Проблемите в този глобален неолиберален механизъм, създаден от западния финансов елит, нараснаха с небивалия икономически подем на Китай, задълбочиха се когато Путин стартира новата политика на суверенитет на Русия. Пукнатините в системата станаха видими с английския Брекзит. А смъртната присъда на глобализацията бе подписана с избирането за президент на яркия американски националист и изолационист Доналд Тръмп.

Но въпреки това, допреди седмица никой от сериозните световни финансови играчи не поставяше под съмнение прогресивния характер на глобализма. Западната пропаганда денонощно тръбеше, че той няма алтернатива… и единствената цел пред целокупното човечество е да му се отдаде… И то, човечеството, му се отдаде… и с ентусиазъм градеше общото „отворено“ общество. Строеше го, макар и не толкова радикално и скоростно, както им се искаше на западните неолиберални прогресисти и фанатичните последователи на Джордж Сорос, които смело отработваха получените от него грантове. Но ето, че тази фундаментална конструкция само за часове бе разрушена от един коронавирус. От един Ковид-19, който на мига се превърна в символ на победилия антиглобализъм и емблема на „затворените“ общества.

Преходът към „затворено“ общество започна и приключи за броени дни

Процесът на самото „затваряне“ върви на няколко нива. Днес Западната империя се разпада и не съществува алтернативен модел на нейната система. Само преди 30 години се разпадна друга една империя – Съветската. СССР, от чиито отломки се образуваха няколко нови държави. Но на страните от СССР им беше значително по-лесно, закото имаха алтернативен системен модел, който да възприемат и копират – моделът на доскорошният им идеологически враг – Запада с неговите либерално-капиталистически демокрации. И страните от бившия СССР започнаха с различна скорост, по различни схеми и по различно време да се интегрират в този модел, превръщайки го в глобален. Разпадът на Руската, Австрийската и Османска империи в началото на ХХ век също бе компенсиран с копирането на Западния модел. На териториите на тези рухнали империи се създадоха национални държави по шаблона на Западна Европа, чиято Вестфалска система в този период изглеждаше оптимална. Така стояха нещата и с деколонизацията на Азия, Африка и Латинска Америка, когато оттеглянето на западните им колонизатори се замени от национални държави,  пряко изкопирани от западноевропейските политически модели, предимно буржоазно-демократичните с известни вариации, насочени към социализма или национализма, но по логика, все още имитиращи Европа.

За разлика от рухналата империя СССР, които навремето с широки обятия прегърнаха капитализма на доскорошния си идеологически враг – Запада, то днес когато и тази система е на смъртно ложе, никой или почти никой не е готов да приеме единственият останал и функциониращ добре модел – КИТАЙСКИЯ. С изключение на няколко азиатски държави като Виетнам и Лаос, никоя друга страна не го е припознала все още като своя безусловна и функционална алтернатива, въпреки безспорно прогресивния му характер.

Самият Китай е много дълбоко обвързан с глобализацията и световната капиталистическа икономика, които макар да успя да използва в свой интерес, Пекин не съумя съществено да промени до някакъв нов универсален принцип. Причината е, че китайският икономически модел е дълбоко обвързан именно с особеностите на китайската цивилизация, където обществото само по себе си и принципно е пределно солидарно, подредено и добре организирано, което значително облекчава централизираната политика на властта и създава културни предпоставки за устойчив, функционален, национален и дълбоко китайски социализъм. Затова и комунизма, и глобалния капиталистически неолиберализъм там сработиха добре и донесоха на населението просперитет.

Но да излезем от Китай:

Глобалният капитализъм рухна, а останалите страни по планетата, без Китай, нямат никакъв план или проект, не виждат никаква алтернативна система на хоризонта и инстинктивно се „затварят“. В момента цялата световна политика се е свела и свила само до едно- до степента и радикалноста на „затварянето“. Именно „затварянето“ стана главен вектор на световните политически, икономически, а отскоро и идеологически процеси. Китай победи коронавируса, опирайки се именно на „затварянето“ и драстичните карантинни мерки, въведени посредством режима на извънредно положение. Но за стегнатата партийно-социалистическа система на Китай това не беше нещо изключително. Просто властта за пореден път демонстрира, че тоталния контрол на Комунистическата партия над обществото е най-добрата форма на политическа организация. Но за всички останали, с изключение може би на Северна Корея, „затварянето“ е нещо съвършено ново, немислимо и почти невъзможно. Само допреди месец никоя държава не би посмяла да гради такава система. А и институциите за световен контрол като МВФ, ЕС, ООН, Световната банка и пр. веднага биха обявили подобно „затваряне“ за диктатура и биха подложили проявилата подобна дързост държава на остракизъм или биха я наказали с военна интервенция. Днес обаче, в една или друга степен, се „затвориха“ всички страни, включително САЩ и Евросъюза, тоест целият свят се оказа в условията на извънредно положение.

Само преди месец бе невъзможно дори да си представим подобно нещо. А днес то е свършен факт. Направен бе преход към „затворено“ общество. И то наведнъж – само за месец и обхвана цялата планета. Разбира се, днес сред управляващите и населението на планетата все още преобладава илюзията, че след победата над пандемията всичко ще се върне постарому и светът отново ще се отвори или най-малкото – ще продължи да се тътри в тази посока. Но все по-силно и смислено звучат гласовете на тези, които вече осъзнават, че това няма да се случи, че с глобализма е свършено и отсега нататък именно „затварянето“ ще е главният закон на политическата и социална организация на страните по света. Но някакви примери или образци за тази качествено нова ситуация, поне досега няма. Успоредно с глобализма в момента се руши и господствалия доскоро неолиберален западен капителистически модел на световен ред, който след падането на СССР се наложи като единствен и безалтернативен за планетата. Поне до възхода на Китай. А за техния модел вече казахме. Следователно, няма никакъв надежден модел, който може да послужи като образец в сегашните условия. Ние знаем, че на мястото на „отвореното“ общество идва „затвореното“ общество, но какво ще е това общество, какво означава подобна „затвореностт“ и до какво ще доведе тя, в момента вероятно все още никой не може да отговори. Затова не коронавирусът, а именно това прави ситуацията толкова критична, катастрофална и едновременно с това увлекателна. Бъдещото човечество за миг става отново свободно, отваря се простор за въображението, съзиданието и борбата, които напълно спряха преди 20 години, когато неолибералните западни глобалисти обявиха „края на историята“.

Нивата на „затваряне“:

„Затварянето“ на държавите по света, което днес автоматично сменя глобализма, ще е на няколко нива. Ако преди това, повече или по-малко всичко беше оворено – граници, пазари, мрежи, градове, територии, свободата на придвижване и гражданските свободи, то напълно логично е, че инстинктивната пандемична „затвореност“ ще е също толкова тотална. Тъй като глобализацията не се оттегли по собствена воля, за което настояваха привържениците на многополюсния свят и изолационастите като Тръмп, а също и европейските десни „популисти“ и евроскептици, то днешното й рязко рухване и сгромолясване завари света неподготвен. И сега никой няма готова политико-икономическа, социална и правова система и идеология, която да замени стария модел. Часът на Ковид-19 завари световната общност неподготвена, а за процеса на „затваряне“ няма никакъв ясен сценарий и всяка държава започна да се затваря по своя импровизация.

Сега можем да разграничим следните нива на „затваряне“, които вече явно се очертават на практика в отделни държави:

 

• „Затваряне“ на границите на националните държави за стоки, транспорт, движение на хора, а в скоро време и за извършване на транзакции. Тоест всички държави въведоха принудително принципа на тотален и абсолютен суверенитет, което всъщност е пълен крах на либералния модел за наднационалните институции, включително и за Евросъюза, за ООН и т. н.

 

• „Затваряне“ на някои градове и области на територията на националната държава, което поставя бариери пред транспорта, а така също пред движението на стоки и услуги, освен на военните, лекарите и продуктите от първа необходимост.

 

• Карантината, режима на самоизолация и извънредното положение доведоха до изолиране на отделните граждани и семейства в апартаментите и домовете им, със забрана да ги напускат, освен при крайна необходимост.

 

Тези 3 типа „затваряне“ формират новата типология на властта, като акцента се измества рязко от общото към частното и от глобалното към локалното. На първо място, се парализират и фактически се закриват глобалните институции, чиито решения не могат да бъдат приложени предвид условията на отчаяна борба за оцеляване в „затворените“ общества. Ако тази ситуация продължи дори още малко, световната икономика, финансовата система, глобалният пазар и всевластните корпоративни елити ще рухнат. След това, тъй като глобалните институции не успяха да се справят с първата фаза на коронавирусната пандемия, а оставиха това на националните държави, без да изработят каквато и да е обща стратегия, техният престиж стремително и безвъзвратно ще рухне. Но и националните правителства, върху които, въпреки тяхното нежелание, се стовари суверенната власт, се оказаха ограничени в своите действия. Реално, те бяха длъжни да въведат извънредно положение и да установят режим на диктатура, поемайки цялата отговорност. Но явно почти никой от световните лидери не е в състояние да изпълнява диктаторски функции, тъй като доскоро властта в условията на глобализация беше минимализирана от демократичните ограничения и сведена само до менажиране. Отговорността за управлението пък се размиваше, защото беше разпределена между няколко институции, а в голямата си част беше прехвърлена към гражданското общество с неговите неолиберални НПО-та.

Премахването на демокрацията и установяването на диктатура изискват съвсем различни личностни качества от политическите лидери. Качества, които явно не достигат дори и у тези, които в благоприятните условия на глобализма бяха считани от неолибералната общност за „диктатори“. „Затварянето“ на страните, обаче, без да бъде установена диктатура, ще означава по-нататъшно ерозиране на пълномощията на ръководствата им и предаването на тези пълномощия на по-ниско ниво. По такъв начин рязкото усилване на суверенитета, без да има готовност за въвеждане на силна и безспорна диктатура, не е решение на задачата, още повече, че целият господстващ неолиберален политически елит е бил обучаван точно в противоположното. Той не е бил обучаван да концентрира властта и да действа при извънредни обстоятелства, а напротив – обучаван е на псевдо-демокрация и усилване на ролята на гражданското общество.

За пълноценна диктатура в затворилите се против волята си национални държави неолибералните им елити морално не са готови. Това означава, че центърът на политическата тежест и реална власт ще падне още по-ниско, на нивото на министерства, ведомства и регионални власти, пряко упълномощени да се борят с пандемията. Медиците, полицията и военните, а също така и губернаторите и кметовете ще са пряко отговорните за ситуацията лица и ако на национално ниво не се установи диктатура, тя ще се създаде на регионално ниво- по градове, села и области. И тук пред лицето на загиващото и доведено до отчаяние население, именно регионалните власти и отделни ведомства са принудени да изпълняват ролята на авторитарна власт, отговаряща за всичко, включително и използването на насилие. Така се създават предпоставки за териториално и институционално раздробяване на държавите и възникване на регионални диктатури. Но тъй като се руши целият световен ред, не можем да бъдем сигурни, че временното, принудително даване на извънредни пълномощия няма да прерасне в нещо по-устойчиво и необратимо- откъсване на региони в отделни държави. Така например, „затварянето“ може напълно да фрагментира територията на националните държави.

И накрая, „затварянето“ в режим на изолация в собствените домове, създава съвършено нови условия за възстановяване на семейната йерархия. В нормалните условия на глобализацията през последното десетилетие се вихреха и развиваха идеите за джендърното равенство, методично се разрушаваше семейната институция и центърът на тежестта в междучовешките отношения постепенно се насочваше към връзките в социалните мрежи в интернет, основани на индивидуализма и егоизма. В днешната извънредна ситуация в затворено пространство, цялата тази джендърна структура е подложена на изпитание.  Оттук ще последва и неизбежният взрив от домашно насилие, микродрами, установяване на диктатура от страна на главата на семейството (не е задължително да е мъжа) или стремителна десоциализация и своего рода „подивяване“ на самотните хора, които в периода на изолация се сблъскват със своята „непотребност“, от която не могат да избягат.

Нещо повече, „затварянето“ на отделни хора и семейства ги заставя да търсят нови ориентири и нови стратегии за оцеляване. Сблъсъкът с преустановяването на техните граждански права и свободи се преживява като психологическа, социална и политическа катастрофа, още повече, когато не са имали никаква предварителна настройка за тази условна диктатура. Това поражда предпоставки за социален взрив и пълна делегитимация на действията на властите на всички нива, от глобалните, до националните и регионалните. Часът на Ковид-19 ще доведе до дълбоко преформатиране на гражданското съзнание.

Военна диктатура и епидемични съвети

Това, че в момента се извършва преход от „отворено“ към „затворено“ общество е факт. Но също така е факт, че с изключение на Китай, вероятно никой друг няма представа какво ще представлява новото „затворено“ общество. Засега сред западните наднационални и национални елити все още битува надеждата, че „затварянето“ е инстинктивна и временна мярка, а след победата над коронавируса ситуацията, макар и трудно, ще започне да се връща към параметрите преди епидемията. Мислят си, че часът на Ковид-19 е кратковременен момент, който доведе до катастрофални последствия. Но скоро той ще свърши и всичко ще си дойде на мястото. С други думи, елитите, нито глобалните, нито националните, нито религиозните, дори не и главите на семействата, не възприемат „затварянето“ като фундаментално условие за социално-политическото и икономическо бъдеще. Следователно „затварянето“ се интерпретира от тях като нещо преходно и неизискващо концептуализация. Нещо от типа „нека всичко се сгромолясва колкото и както си ще, а после ще се постараем да го върнем към старата му нормална форма“.

Такова отношение е напълно разбираемо и обяснимо, но то не отменя логиката на „затварянето“. От това колко дълго елитите ще се въздържат да отговорят на предизвикателството на часа на Ковид-19, защото фактически „затварянето“ ще продължи заедно с развитието на епидемията, ще зависи и спонтанната поява на тези, които ще приемат предизвикателството на пандемията вместо управляващия елит и ще се включат в организацията по „затварянето“. В. Парето нарече това явление „контраелит“. Дори и сега можем да отгатнем какви са неговите очертания: на национално ниво естествено на преден план ще излязат „силовиците“ и най-вече армията. Централната власт, която няма готовност за диктатура, ще бъде парализирана, а самоуправството на регионалните власти, ако не бъдат пометени от въстаналите граждани, ще установи пълновластен регионален режим, който ще доведе до социално-политически и санитарно-епидемиологичен колапс. Единствената сила при тези обстоятелства, която би могла да действа ефективно в условията на извънредно положение, ще се окаже армията. При това, военните могат да припишат предишните грешки на отстранения управляващ елит. Ако такава военна диктатура може да започне отначало с чисто технически функции, в даден момент ще й се наложи да формулира идеологията на „затварянето“, въз основа на тези ценности и традиции, които преобладават в конкретното общество и повече или по-малко удовлетворяват исканията на населението.

Сегашните елити, очакващи кога ще свърши всичко това, дори няма да помислят в тази посока, но военните, на които няма да им бъде трудно да ги ликвидират, ще бъдат принудени да обосноват диктатурата с идеологически принципи. От друга страна, на предизвикателството за „затваряне“ могат в даден момент да откликнат гражданите, поставени от пандемията в екстремни условия на оцеляване. В тези условия досегашният индивидуализъм няма да е съвместим с живота и ще възникне остра нужда от консолидация и самоорганизация на хората. Това може да стане под формата на протест срещу неефективността на управляващия национален или регионален елит, а при определени обстоятелства и да приеме формата на спонтанно противодействие на установената военно-медицинска диктатура от армията. Но и в този случай за самоорганизацията пак ще бъде необходима някаква идеология, която да обоснове стратегията за периода в часа на Ковид-19. Става дума за стратегията за борба с вируса, за принципите на взаимодействие на ниво на локалните населени места и общини, включително до създаването на стихийни изборни органи на пряка демокрация. Своего рода „епидемични съвети“. Ако властта не отговори на „затварянето“ и не формулира разбираем концептуално-идеологически проект, ще се наложи това да направи спонтанно населението. Очевидно и тук, както в случая с военна диктатура, постепенно ще се утвърди някаква своего рода „идеология“, също така свързана с културата и обичаите на конкретния народ, или даже с отделното населено място.

Изводът, който се налага от този анализ е прост: 

 

• Или властта ще изясни и вкара в нова рамка новите условия на постглобалното „затваряне“ и ще формулира въз основа на тази концепция нова идеология и нова стратегия.

 

• Или това ще се случи въпреки властта, от страна на новите социално-политически актьори, които ще бъдат принудени да компенсират объркването и бездействието на елита със спонтанни действия и организационни форми. Тъй като съвременните елити във всички общества, с изключение на Китай, са се формирали в условията на либералния глобализъм и са попили аксиомите и догмите на „отвореното“ общество, то те въобще не са готови да изпълнят първия от сценариите. Затова вероятно следва да мислим за развитието на втория. Часът на Ковид-19 удари. Колкото по-бързо тези, които са способни да приемат решения в извънредни ситуации признаят това, толкова по-добре. Skandalno.net

Автор: Александър Дугин, оригиналната статия на руски: ВИЖ ТУК

Ако статията ви е харесала, споделете я с приятелите си в социалните мрежи от тук: