Десетилетието 2020 – 2029 г. ще нанесе Смъртоносния Удар върху съюза на западните нации

Представяме ви коментар на френския топ икономически анализатор Рено Жирар, в. „Фигаро“ 

Историята ще запомни периода 2010 – 2019 г. като десетилетието, в което Западът загуби лидерството си в световните дела. Означава ли това, че Западът – чието влияние е по-разпространена от всяко друго такова по света – вече няма особено значение? Не. Но вече не той определя дипломатическото темпо на планетата, както бе свикнал след рухването на Берлинската стена.

Два малки скорошни примера го доказват. От 27 до 30 декември, 2019 г. Иран, Китай и Русия проведоха в Оманско море (до Персийския залив) съвместни военноморски маневри. В стратегически план това означава, че Персийският залив вече не е американско езеро, а Китай вече не се страхува да използва въоръжените си сили в защита на икономическите си интереси. Много по на изток, пак Китай е напът да превърне Камбоджа в сателитна държава. Пекин получи на концесия управлението на 20 % от бреговата ивица на Камбоджа в Тайландския залив; И се зае да строи огромно военно ленище и пристанище в дълбоки води, в рамките на стратегията си за “перлената огърлица” (оборудване на опорни пунктове по основния морски път на Китай до Близкия изток, Африка и Европа). 

В миналото подобни стратегически и военни събития нямаше как да се случат без одобрението на Вашингтон. Но през последното десетилетие това стана нещо обичайно. Каква разлика спрямо предишното десетиление, когато американците правеха каквото си поискат на територията на цялата планета, като нейн пълновластен господар:

През март 1999 г., без разрешение на ООН, НАТО започна война срещу Сърбия, за да я принуди да се откаже от изконната си област Косово. 

През декември 2001 г., по време на конференцията в Бон, Германия западните сили, водени от САЩ, принудиха страните по целия свят да приемат дългосрочната им военна намеса в Афганистан, която янките формулираха така: за “демократизацията” на тази страна.

През март 2003 г. англосаксонците нахлуха в Ирак, отново без одобрението на ООН, като от съюзниците им само Франция се опита сериозно да ги разубеди да не го правят по причина че е незаконно. 

През март 2011 г. западните сили, този път заедно с Франция, нападнаха Либия, за да прогонят Кадафи от власт.

Подобни военни интервенции днес обаче са невъзможни: 

Първо, защото те не бяха успешни. В Афганистан днес американците се готвят да предадат властта на същите тия талибани, от които я отнеха навремето, нападайки Афганистан и които талибани не са най-успешните в сферата на демокрацията. В Ирак, където „американското демократизиране чрез бомби“ така и не донесе мир, янките бомбардираха бази на шиитските милиции. В Либия пък настъпи хаос и пълно безвластие, което се разпростря в цялата ивица Сахел, където се разраства джихадизмът, подхранван от трафика на наркотици и хора. 

„Арабската пролет“, в реализирането на която западните служби направиха още повече грешки, се оказа стратегическо погребение за страните от Запада. По сирийското досие, те не знаеха какво да изберат. На 22 февруари 2012 г. в ООН отхвърлиха предложението на руския външен министър Виталий Чуркин за много разумно решение в три точки: да не се въоръжават бунтовниците; да се организират преговори между режима в Дамаск и опозицията; да се позволи на Башар ал Асад да се оттегли елегантно в края на преговорите.

Втората причина поради която САЩ вече не могат да си разиграват кончето и да разбомбват която им държава хрумне, е че Русия напусна окончателно, заради украинската криза през 2014 г., западната сфера, към която се присъедини в епохата на Елцин. Санкционирана търговски от западните страни, Русия днес активно им се противопоставя не само дипломатически в ООН, ами и на място, като праща свои контра военни сили по целия свят, в Близкия Изток, в Африка, в Латинска Америка, в Далечния Изток. Но само Русия не би била достатъчна, за да свали Запада от пиедестала му.

Голямото събитие е появата на Китай на международната стратегическа арена, който на всичко отгоре се съюзи с Москва.

Комунистически Пекин вече спечели една война срещу американците, без да даде и една битка (каквато беше мечтата на Сун Дзь): Южнокитайско море вече е изцяло под военната и икономическа юрисдикция на Китай и там амарекански военни кораби не смеят да припарят. В технологичната си схватка със Съединените щати по въпроса за иновативните 5G-мрежи, Китай бавно придвижда пешките си от Източна към Западна Европа. За разлика от Запада, Китай е воден от дългосрочна стратегия. Стратегията за “Пътя на коприната” предвижда до 2049 г. Пекин да завладее чрез търговията си целия ЕврАзийски континент + Африка и половин Южна Америка. Президентът Си не крие целта си: до 2049 г. Пекин да е абсолютния търговски, финансов и икономически център на Планетата.

Краят на стратегическото превъзходство на Запада нямаше да се случи обаче, ако бе изградил партньорство с Русия и не се бе оставил да бъде разяждан от многобройните разделения, които си съществуваха и назряваха, а феноменът “Тръмп” само осветли. Идеологически, както и икономически, в Америка, както и в Европейския съюз, това са рани, които все по-трудно зарастват. До такава степен, че можем да се запитаме дали десетилетието 2020-2029 няма да нанесе смъртоносния удар върху съюза на западните нации… Skandalno.net

Рено Жирар, в. „Фигаро“, Франция

източник

Ако статията ви е харесала, споделете я с приятелите си в социалните мрежи от тук: