Лошото е, че децата ни масово търсят спасение от Родина, в която не могат да работят и да изкарват потребните за човешки живот средства!

Този месец, на 18 януари се навършват 8 години от смъртта на проф. Марко Семов.

А текстът по-долу сякаш го е написал вчера, до такава степен се оказа пророчески. Уверете се сами:

Проф. Марко СЕМОВ
Случващото се с България напоследък много силно тревожи.

Преди няколко дни рано една сутрин изпращах мой близък, студент за Америка. На бригада. В 7 часа сутринта на всяка от 7-те опашки на Терминал-2, които преброих, бяха застанали по над 100 души. Само за оная сутрин България се изпразни със 700 от най-образованите си, от най-детеродните си, от най-можещите си и жизнени деца…

Не зная хората от ГЕРБ, които сега ръководят съдбините на България, как възприемат тази гледка. Тази евакуация на България…
Възможно е у някои от министрите ни, които изобщо не се прибират в България, тя да предизвика гордост – пътуваме, ставаме граждани на света. Други навярно ще кажат: какво лошо има в това, нека ходят децата, свят да видят! Трети навярно ще уточнят: като нямат тук работа и пари – нека ходят там..

Някои от студентите се връщат със скътани по няколко стотин долара. И свят наистина виждат… Какъв свят обаче виждат? Какъвто и да е той, чужд е и едва ли е по-лош от света, в който в България живеят. Трети се дисциплинират, понеже на чужда почва им се налага да се стегнат и да работят повече…В крайна сметка ще каже човек: е хайде, доброто, изглежда, е повече от лошото!…

Отговорът не е еднозначен. Но лошото е повече. Лошото е, че децата ни масово търсят спасение от Родина, в която не могат да работят и да изкарват потребните за що-годе човешки живот средства.

Че бягат от държавата си, от хората, които я управляват, от тези, които в голямата си част самодоволно и сито преживяват в парламента. Бягат от университетите си, защото родителите им нямат пари да плащат таксите им за следването. Защото да си асистент или млад научен работник в България вече не е привилегия, не е мечтано бъдеще, а унижение, на което издържат само най-призваните. Защото гледката на млади хора, напускащи Отечеството си по каквато и да било причина, е тъжна гледка. Дори когато има и добри страни…

Защото тя е едно мълчаливо обвинение срещу живота, който живеем, срещу съдбата, която ни е пригласена. Защото сред нас са майките, които изпращат децата си и после дълго и скришом бършат сълзите си, а в погледа им един Бог знае какви тревоги има – техните сълзи са обвинение. Може и мълчаливо да е – ние, българите, сме хора на мълчаливите обвинения. Но е обвинение. И то жестоко – точно защото е мълчаливо.

Защото с това обезлюдяване, само след 15-20 години Родината на тези млади хора няма да съществува. На мястото й ще е съвсем друга страна. В която българите ще са само една малка екзотична част от населението. Езикът, на който ще говорят хората тук, няма да е същият Вазов звучен български език, защото, макар и член на Европейския съюз, България най-вероятно нито ще е България, нито ще е равноправна европейска страна…

Защото синовете и дъщерите на днешните мутри и миски ще бъдат утрешните депутати, министри и „аристократи на духа”…

Държавата ни се тресе от скандали. Един незатихнал още… и влизаме в следващия. Ту шофьорите на най-висшите ни държавници и на най-големите ни престъпници се оказват едни и същи лица, ту убийците и разследващите ги са си чисто и просто първи братовчеди, ту цените на тока се вдигат само с нови 15 %…

Радиата и телевизиите не спират да зоват за помощ – ту за едно болно дете, ту за друго умиращо. Държавата все я няма! Тя е в безсрочен отпуск…

Така е: обществото ни функционира на принципа на скачените съдове. Каквото е по болниците, такова е и в парламента, такова е и в образованието и в културата ни. Таковае  и в полицията и в охранителните фирми. Такова – уви! – е и в душите ни. Пълен хаос! Само някои от управниците ни – доволни и предоволни.

И ако някой от наследниците ни някога реши да провери къде се явяват най-напред мазоли на българския политик, там трябва да ги търсят – на коленете. Това е обичайната стойка на българския продажен гербаджия, когато е изправен пред геополитическия ни ментор САЩ…

Беше унизителна и показателна една среща отпреди година, когато мадам Дрюйо – тази силно посредствена и среднообразована французойка, седнала на едно от многобройните столчета за новоизлюпени бюрократи, разрешаваше на подбрани лично от нея български журналисти и интелектуалци кога имат право да вземат думата, кога не, кой на кой пост колко години трябва да е… Дали нейната нейната наистина свободолюбива държава би търпяла български чиновник да дава подобни назидателни съвети насред Париж на френски интелектуалци и журналисти?

Никога пратеници на СССР не са си позволявали така публично и арогантно да ни показват мястото, на което трябва да стоим.

Какво ще стане с България, след като корупцията не секва на никакво ниво, а напротив – даже последната бабичка в последното опърпано и умиращо българско село си знае, че който може да откърши нещо от баницата, да приватизира друго – сега е моментът, утре ще е късно, защото няма да е останало нищо…

Когато средствата за образование и култура са свити дотам, че човек не може да прочете какви проценти се отделят за тях – толкова жалки и нищожни са! Когато България постепенно се превръща в слугиня – на Анкара, на Вашингтон, на Брюксел… Когато агресията, която излъчват нашите телевизии и вестници, е толкова мощна, че приехме за нормално децата ни да унижават, да бъдат унижавани и да живеят в безчестие и нехуманност.

Така – казват просветените в световните дела наши политици – било и в развитите демокрации.
Някои вестници и някои от телевизиите реагират, подсещат, недоволстват, разсъбличат – ту едно престъпление, ту друго, ту един престъпник, ту друг. И идва отново най-страшният въпрос: И какво от това? Словото дори загуби силата си, загуби смисъла си. Днес в България никой не желае никого да чуе. Авторството и авторитета изчезнаха. И стана така, че по тези най-парливи и застрашаващи нацията ни въпроси, в парламента ни, в правителството ни – ни дума! Както и в платеното ни силно американизирано и подчинено на корпорациите ни изкуствено създадено псевдо- гражданско общество, което по всичко личи, е мъртвородено.

За управляващите от ГЕРБ е важно само да си изкарат мандата и да угодят на западните сили така, че да ги преназначат за следващ такъв. Че да може пак да крадат.

И точно така са изчезвали не само отделни държави, така са изчезвали цели цивилизации. И ако днес не осъзнаем това, утре ще е наистина късно…
–––––
Чл.-кор. проф. Марко Семов бе един от най-ярките интелектуалци на съвременна България: страстен патриот, изключителен публицист, писател, оставил ни над 60 книги литературно творчество, които го нареждат сред най-четените български автори през 20 век. Skandalno.net

Ако статията ви е харесала, споделете я с приятелите си в социалните мрежи от тук: