Голямата новина е, че от близо година насам в България тече дълго, протяжно и досадно погребение. Прощаваме се с мракобесния си спътник през последните 30 години. Отива си икономическият неолиберализъм, по чиито правила и рецепти ни бе наложено от Запада да живеем след 10 ноември, 89-та година – от икономиката през институциите, та чак до въпросите за кривите краставици, гей-парадите, отнемането на деца от родителите им, пренаписването на учебниците по история с лъжи и безконтролното приемане на неграмотни ислямски мигранти. Неолиберализмът с неговите нагли и хищни соросови НПО-та, чиято единствена цел бе да разграждат и унищожават под упойка добрата стара държава с нейните институции. Но сега вече имаме труп. Труп, който проамериканската власт у нас изпраща по християнски – за него се говори или добро, или нищо. И понеже никой не намира добри думи, погребението се извършва тихомълком и с неудобство. Но рано или късно народът ще разбере за кончината и ще започне да говори. И тогава ще подири сметка от управниците си за цената, която плати, за псевдореформите по предписанията на днешния неолиберален труп.

Преди всичко нека разясним какво точно значи думата „неолиберализъм“. На медийно и фейсбук ниво тя се разбира като доктрина, подкрепяща бежанци, хомосексуалисти, етнически и други малцинства. Но това са само малка част от характеристиките на тази мракобесна глобалистка идеологията. И акцентира само върху гражданските права на населението, докато му отнема човешките такива.

По-важна обаче е икономическата част на тази идеология – неолиберализмът е придатък на теорията за “абсолютната свобода”, родила свещената крава “икономика без държавна намеса”. 

Ето към какво се стреми тя и съответно накъде вървеше България през последните 30 години: 100 %-ова частна собственост, напълно свободен пазар, без каквато и да е регулация от страна на държавата, свободни цени, нулев контрол и намеса от страна на правителството, минимална администрация, ниски данъци, без бариери пред желанията на разбогателите олигарси, никакви синдикати и нулева защита на правата на работниците. В един хубав момент държавата трябва да изчезне като структура, а ролята на правителството ще е само да събира данъци и да осигурява реда в обществото чрез полицията. Разчита се, че „невидимата ръка“ на пазара ще регулира всички дейности от нашия живот. Това са елементите на икономическия неолиберализъм. Сам построен върху ценността “без граници”, той навлиза в околни територии – настоява за абсолютна свобода в сфери като образование, здравеопазване, екология и т.н.

30 години тази идеология бе лозунг, който Източна Европа с България на 100 %, а Западът в по-малка степен трябваше да следват. Имаше възражения, но либералната пропаганда в страните от бившия Източен блок ги смилаше и заклеймяваше като „тоталитаризъм, към който някакви ретроградни „комунисти“ и „русофили“ се опитват да върнат и забатачат държавата“. 

Ако днес някъде по света живее туземно племе, и пришълец му покаже мобилен телефон, то няма да види в него едно от многото комуникационни средства.

Ще види божи атрибут.  Точно така през 1989 г. в изолираната и туземна България бе спуснат икономическият неолиберализъм. Политици, медии, университетски преподаватели и другите подразделения на елита го възприеха като свише безалтернативно добро. Още повече, че за доброто храносмилане на новата идеология от САЩ на същите им плащаха добре и в грантове.

А в действителност неолиберализмът бе една уродлива, мъртвородена идеология с много кратък срок на годност. 

Още малко пояснения. Родоначалник на съвременния икономически неолиберализъм е Фридрих Хайек. Опечален от австрийския опит през 30-те години на XX век, той стига до извода, че всяка държавна намеса води до диктатура. Историческото време, в което пише теорията си е: Австрия попада в лапите на Хитлер чрез т. нар. „аншлус“. Тезите на Хайек са контрапункт на Джон Мейнард Кейнс, който вижда държавната намеса като благотворна за капитализма.

Теорията на Хайек става знаме за водещата западна икономическа мисъл след Втората световна война. Знаме, което ще бъде забито върху трупа на социалистическия блок след Студената. И чак с идването на икономическата криза от 2009 г. апологетите на неолиберализма разбраха, че рецептите на Хайек не само не са универсални, но и произхождат изначално от изкривяване на действителността – в родината му Австрия през 30-те няма нито данъчна, нито монетарна намеса. 

Не несвободата, а свободата е приветствала Хитлер.

Историята е пълна с политкоректни заблуди.

Така или иначе победата на капиталистическия Запад в Студената война в края на миналия век стана повод икономическият неолиберализъм да бъде привнесен в победените и колонизирани от Запада страни от бившия социалистически блок. Отделно, тази доктрина за “абсолютната икономическа свобода” помогна на западните корпорации да завземат скоростно източните територии. При бариери и протекционизъм от страна на държавите, щеше да им е много по-трудно. Освен това, туземни общества като българското бяха ползвани като опитно поле за проверка на следствията от този нов модел. А България, която доскоро бе най-верният сателит на СССР, прие безрезервно и слугински този икономически експеримент. 

Захласването по “абсолютната пазарна свобода” се превърна в слепотта за многото други доктрини, също характерни за капитализма. 

Така или иначе, след кризата през 2009 г. световната икономическа мисъл започна все по-често да показва недостатъците на Хайек. Западът започна да отрича и да се отърсва от тази неплодотворна сектантска доктрина, нанесла безброй поражения в икономиката. И промените не закъсняха: Тръмп и новият консерватизъм спечелиха изборите в САЩ, Великобритания провъзгласи Брекзит… Макар и без икономически дебат, промени настъпиха и в глухата провинция България. 

Точна това се случва през последната година като закъсняла рефлексия от западните тенденции.

Без заглавия, шумно опело и тиради, страната ни също се прощава с икономическия неолиберализъм.

Имаме поредица от събития. Хората ги забелязват, но не съзнават какво точно означават.

Ето какво:

 

• След реституция през 90-те години, държавата в лицето на Столична община наскоро си върна собствеността върху къщата на Пейо Яворов, като я откупи от последните й собственици. А обществото се успокои и обнадежди, защото препродавана от едни частни ръце на други, сградата се бе превърнала в руина. Поредицата от собственици – НПО-та, фирми или “съобщества” не си мръднаха и пръста да спасят символа от рушене. Възможно ли е и Столична община, като другите, да е лош стопанин на историческата сграда? Да, но един митинг под прозорците на Фъндъкова или неин наследник, ще принуди местната власт да я превърне в бляскав музей. Може ли митинг да накара частника, който и да е той, да направи от къщата – музей, тоест да развива благотворителност? Категорично – Не.

 

• Демократична България на Христо Иванов е на издръжката на Сорос и е най-либералната от всички либерални политически сили. Кандидатът й за кмет в София Борислав Игнатов обеща в дни със силно замърсяване да не се допускат в центъра на столицата коли, регистрирани в други общини. Идеята се прилага в много европейски градове. Но какво означава тя? Означава, че дори Игнатов и Демократична България удрят пирон в ковчега на икономическия неолиберализъм. Избирателност спрямо колите означава държавна или общинска намеса. Не да се движат свободно, а да бъдат ограничавани. Колкото и налудничаво да звучи, хайекианската рецепта е друга и според нея: трябваше автомобилите да се движат без проблем. А след като въздухът стане толкова непоносимо мръсен, че населението започне да се изнася по селата – за да не се изнесат и малкото останали столичани, те сами слизат от колите си… и така чистотата се възстановява. Нарича се саморегулация – основен постулат на неолиберализма.

• Делигираните училищни бюджети, в пазарния вид, въведен от Даниел Вълчев през 2007 г., отдавна са история. Поредно правителство на ГЕРБ, заедно със синдикатите и образователните експерти, се мъчи да ги ликвидира. Без много шум и пак без опело, малко по малко държавата си връща ролята и в тази сфера, като подпомага училищните бюджети в малки общини, погранични райони, регулира учителски заплати… И уседналост въвежда за първолаци и ясли, защото слободията не може да е повсеместна. “Сбъркахме, като пестяхме от учители”, каза на 15 септември министър Красимир Вълчев. Десетина крачки още в тази посока са нужни, за да се прозре, че многото учебни тетрадки и пособия в ученическите раници са плод на многото издателства, чийто интерес е в детските раници да има колкото се може повече купени от тях бумаги. Тоест, и това е недъг на икономическия нелиберализъм.
• Бизнесът иска да внася работна ръка, тоест държавата да улеснява заселването в България на чужди работници. Желае го по една единствена причина – у нас няма кой да работи. А недостигът отново се дължи на икономическият неолиберализъм, който даде абсолютната свобода на индивида да завърши висше образование в София или Пловдив, след което скоропостижно да се изнесе в Париж или Ню Йорк, където да прилага наученото в България. Така българският данокоплатец финансира родното образование, за да може то да подпомага с кадри чуждите Западни икономики – такава е сегашната система. Кой друг печели? Печели глобализма. А кой има полза от глобализма – корпорация от Франкуфрт или малка семейна фирмичка от Смолян? Ползата е за германската корпорация. Така излиза, че в глобализма няма нищо глобално. Просто големите изяждат малките, сдъвкват ги и ги изплюват. Нормално е малките да се защитават, защото иначе настъпва всеобща бедност. Не им се умира на западняците, видяха какви троянски коне им носи икономическият неолиберализъм и вече го погребват.

 

• И накрая един цитат: “Сегашният икономически модел не може повече да е двигател за развитие. Защото парата от прегряващата ни днешна икономика оглушително надува свирката на готовия да потегли към следваща гара локомотив. Защото категорично усещаме, че до голяма степен сме изразходили съществуващите икономически преимущества– дойде времето с подходящи политики и ресурси да открием нови предимства, които да увеличават потенциала за иновации и производителност на труда. Защото всяка държава има собствена съдба в икономическото си развитие. Време е България да вземе своята в собствените си ръце, а не да чака този процес да се случи от само себе си. Анализ на опита и на други държави показва, че държавата с нейното правителство не бива да стоят безучастно отстрани, а трябва да ускорят тези процеси като: стимулират усилията за повишаване на добавената стойност на икономиката. Държавата трябва да подкрепи повишаването на технологичното ниво на всички индустриални сектори”. Това са думи на вицепремиера Томислав Дончев в програмна реч от началото на 2019 г. “Прегряла икономика”, „държавата е длъжна да се намеси”, “стимулиране на..” – Очевидно е, че и министъра на финансите Дончев пали свещ за неолиберализма.

От гореизложеното става повече от ясно: Имаме труп. Труп, който проамериканската власт у нас ГЕРБ изпраща по християнски – труп, за който се говори или добро, или нищо. И понеже никой не намира добри думи, погребението се извършва тихомълком и с неудобство. Но рано или късно народът ще разбере за кончината и ще започне да говори. И тогава ще подири сметка от управниците си за цената, която плати, за псевдореформите по предписанията на днешния неолиберален труп. Skandalno.net

Пею Благов, Skandalno.net

Ако статията ви е харесала, споделете я с приятелите си в социалните мрежи от тук: