На пръстите на едната ни ръка се броят българските политици, които с тревога повдигат въпроса за името на Македония. Питат защо България, също като Гърция, не участва в преговорите за наименованието на бившата югорепублика. Защо България е абдикирала тотално от интересите си, свързани с Македония? Защо не предявява претенции?

Един от малцината, които повдигат тези притеснителни въпроси, е депутатът Велизар Енчев. Той е и сред най- големите специалисти у нас по Западните Балкани. Бил е разузнавач в бивша Югославия, както и бивш посланик в Хърватия. Ето последната му статия по щекотливата тема за българо- македонските отношения в последно време:

Защо България да не участва в гръцко-македонските преговори, които могат да са тристранни?

Въпреки предупрежденията ми, че договорът с Република Македония е неизгоден за нас, защото не включва промяна на македонската конституция в раздела за „македонските малцинства в чужбина“ и не съдържа гаранции за ревизия на македонизма, вкл. и радикална редакция на македонските учебници по история и литература в средното и висшето образование, София капитулира пред Скопие и на 1 август м.г. подписа този документ, който е в сила от 48 часа. 

Мастилото от ратификацията още не бе изсъхнало и Румен Радев посети Скопие, за да заяви на съвместната пресконференция с македонския президент Георге Иванов:

„За българската страна е важно в бъдещото наименование на Република Македония да няма географски определители, които да може да бъдат интерпретирани като претенции към Република България…“

Това пожелание на президента е директно признание за дълбоки пробойни в българо-македонския договор. В същото време то е унизителна и закъсняла молба към Скопие и Атина да отчитат българските интереси в гръцко-македонския спор за новото име на Македония.

Затова веднага следва серия от логични въпроси:

Защо това искане за името не бе записано в договора със Скопие?

Защо с такова настървение жертвахме националните си интереси, за да угодим на евроатлантическите партньори, желаещи скоростно приемане на Македония в НАТО?

И, както много пъти съм писал, какво пречеше да дадем съгласието си за членството на Скопие в Северноатлантическия пакт, без да бързаме да подписваме капитулантски договор, с който признаваме и написания на сръбска пишеща машина „македонски език“, и сътворената в Белград „македонска нация“, и изцяло откраднатата от България „македонска история“?

Впрочем нито НАТО, нито ЕС искаха от нас да подписваме такъв договор, те само държаха да не налагаме вето на членството на Македония в НАТО, както това правят гърците вече четвърт век.

Къде тук е проблемът за нас? Ако Атина и Скопие изберат имената „Северна Македония“ или „Горна Македония“, Пиринска Македония автоматично попада в обсега им. С тези две имена гърците решават своя проблем за сметка на България, залагайки мина в българо-македонските отношения.

Избере ли се името „Вардарска Македония“, това е не по-малко опасно за нашите интереси, защото косвено се визира и Пиринска Македония. И един ден Скопие може да предяви териториални претенции в името на каузата „всички македонци в една държава“.

Понеже, за разлика от гърците, ние не искаме промяна на македонската конституция и най-вече на чл. 49, налагащ такава претенция към България и Гърция, при една бъдеща смяна на властта в Скопие македонизмът отново ще надигне глава. Чисто юридически, член 49 императивно налага на македонските власти не само да се месят във вътрешните работи на други страни, но и да интернационализират македонския въпрос.

За България са изгодни имената „Нова Македония“, „Скопска Македония“, „Република Македония (Скопие)“.

Познавайки отвътре нравите в МВнР, сигурен съм в едно: Макар и късно, МВнР е осъзнало своята грешка в преговорите със Скопие и е настояло пред президента Радев да постави въпроса за новото име на Македония при срещата му с президента Георге Иванов. Което и Радев направи.

Но в Скопие българският президент направи още нещо, което е доста спорно. Като продължение на Договора за добросъседство между двете държави, на срещата на двамата президенти е постигнато съгласие да се подпише и…Договор за стратегическо партньорство, който да регламентира взаимната подкрепа на двете страни в сферата на сигурността и отбраната.

Позовавайки се на сходни клаузи в документите на Варшавския договор и НАТО, гарантиращи автоматично оказване на военна помощ при външно нападение или заплашващи териториалната цялост вътрешни размирици, задавам този въпрос: Стратегически договор със Скопие в сферата на сигурността и отбраната означава ли, че България ще изпрати войски в Македония, ако утре избухне нова гражданска война с албанците или ако Албания и Сърбия я нападнат?

Въпросът ми не е абстрактен, точно обратното – той е болезнено актуален на фона на Тиранската платформа и заради факта, че Западна Македония е 99 процента албанизирана, а от два месеца Република Македония официално е двунационална и двуезикова държава. Такава конфедерация на Балканите е малко вероятно да оцелее като единна държава. При това положение стратегически договор за военна помощ със Скопие е примка на шията ни с възможни тежки последици за националната сигурност на България.

За да не стане късно, България трябва да участва в гръцко-македонските преговори, които могат да са тристранни. Макар че гръцката страна едва ли ще приеме това.

Скоро някой беше писал, че имаме слаба дипломация. Аз се съмнявам дали изобщо имаме дипломация.

Велизар Енчев

Източник

Ако статията ви е харесала, споделете я с приятелите си в социалните мрежи от тук: