Петко Бочаров: „Освирепях! Исках кръв! Забравих къде съм! Забравих какво съм! Вече не виждах нищо! Само това копеле, което ми беше виновно за всичко… Той отхвръкна от удара назад. Пльосна се от кръста нагоре върху нара, а аз го възседнах. Лицето му бе открито и незащитено под юмруците. Десният вече вдигнат за удар. И дойдох на себе си“.

Така описва сцена от своя първи ден в затвора иконата на българската журналистика Петко Бочаров в своята биографична книга „Картини от три Българии“. Малцина знаят, че автора на знаменитата фраза „Да, ама не“ е лежал в затвора. Факт, който той никога не е криел. 96-годишният връстник на Ньойския договор може да се похвали с пребогат житейски опит. Още на 30 години той преминава през най-сериозното изпитание за силата на духа, озовавайки се в мините на ТЕЦ Марица-Изток за цели 10 месеца. Осъден е заради подкуп на длъжностно лице.

„Никога не съм давал подкуп на някого. Брат ми беше обвинен в незаконно забогатяване и спекула. По времето на Вълко Червенков подобно провинение се наказваше със смърт. Тъстът ми даде пари и каза да ги занеса на еди-кого си, за да го спася и аз го направих. След това въпросното лице беше хванато, че е взимало подкупи на поразия и го осъдиха на доживотен затвор. Едва отърва въжето, а аз също попаднах зад решетките“, обяснява доайенът на родната журналистика.

В затвора той е изпратен сред мъже с дългосрочни присъди за тежки криминални престъпления. Благодарение на боксьорските си умения и добрия тон, Бочаров успява да се приспособи в обществото от доказали се рецидивисти.Първия път, когато избухва и „освирепява“ е за парче хляб. А накрая успява дори да си спечели добър приятел.

„Това специално общество си имаше свой кодекс с правила. Още с влизането ми сред тях се сбих със съседа ми по легло, защото го заподозрях, че ми е откраднал хляба. След като се опомних от гнева, се разкаях и се извиних на момчето. Казваше се Джони. Призна ми, че ако изненадващият ми удар е бил несполучлив, е щял да ме смели на кайма. Така се сложи началото на едно особено предвид обстоятелствата приятелство. Джони беше градски апаш, отракан и съвсем не бе простак. Регистриран рецидивист с интересна история“, спомня си Бочаров.

След като излиза от затвора, Петко Бочаров става чирак в арматурна бригада, с която участва в строежа на Софийската опера.

„Като арматурист стигнах до майстор – 7-ми разряд. Веднъж избегнах фатален инцидент, при който щях да падна от 3-тия етаж върху едни тръби. Работил съм и в завод в Илиенци. Никога не съм смятал, че един ден ще бъда журналист. Винаги съм си мислел, че ще имам академична кариера и ще стана професор в някоя наука. Нямаше и как да практикувам правото, което завърших заради попадането ми в затвора“, разказва дългогодишното лице на Българската телеграфна агенция.

Бочаров завършва Американския колеж в Симеоново, след което следва „Право“ в Софийския университет. „Годишната такса в Американския беше 20 хил. лв. Това изобщо не бяха малко пари за онова време. И брат ми учеше там, което е принуждавало баща ми да плаща по 40 хил. лв. годишно, за да ни изучи. Младежите и девойките бяхме разделени едни от други и нямахме никакъв контакт помежду си. Затова и не общувах с Леда Милева, с която бяхме в един випуск. Днес нямам нито един жив съученик“, споделя Бочаров.

 

Само той достига до достойни за уважение старини, които прекарва щастливо до обичната си съпруга, децата и внуците.

„Запознах се преди 55 години с втората ми жена Теодора, която е по-млада от мен с повече от 20 години. Тя е пенсионерка, а преди това работеше в онкологията като химик. С чисто сърце мога да кажа, че тя ме направи истински щастлив. Всеки ден й благодаря за любовта и всеотдайността с цветя. Смятам, че една жена трябва ежедневно да е засипвана с внимание. Сега на старини тя следи стриктно да си взимам всички лекарства и да си почивам, за да имам възможността да почерпя приятелите и за 100-годишен юбилей. Имам син от първата си съпруга, която почина през 1978 година и внук на 15 години. Той е малкият Петко Бочаров. Не чете много, но пък се справя отлично с модерните технологии, което е важно в днешно време“, сигурен е журналистът.

Бочаров без колебание си признава, че му е по-лесно да разтълкува кодовете на световната политика. Но тайната на човешкото дълголетие за него остава сложна енигма.

„Никой не може да даде рецепта за дълъг живот. Всичко е строго индивидуално и зависи само от Господ. Убедил съм се, срещал съм смъртта очи в очи. Но ми се размина, Бог ме пожали. Справих се със затвора, с уморителното копаене на въглища от сутрин до вечер, с други големи премеждия, включително и здравословни. Но винаги съм гледал с оптимизъм на всичко. И оживявах! Мечтая да се преселя оттатък, без да ме боли. Защото много мразя болката“, споделя Бочаров.

ВИЖ ВИДЕОТО:

Ако статията ви е харесала, споделете я с приятелите си в социалните мрежи от тук: