Името на Серафим Тодоров беше едно от най-споменаваните в България. В онези времена, когато българският спорт преживяваше разцвет, славата на шампиона по бокс беше равна на тази на тогавашните футболни величия Стоичков, Костадинов, Пенев, Михайлов и Балъков. Днес, за разлика от тях, той е позабравен и само най-верните фенове на бокса помнят великолепната му техника и лекотата, с която побеждаваше съперниците си.

Роденият в Пещера през 1969 г. спортист започва да се занимава с бокс още като дете. Когато е на 17 години, за големия спорт го открива треньорът Георги Стоименов-Терсенето, който остава до него до края на спортната му кариера. Двамата се запознават, след като Серафим Тодоров напуска „Левски“ и започва да се състезава за ЦСКА. Още с първите си изяви на ринга Тодоров показва, че го чакат много успехи. През 1986 г, печели световната титла при юношите. Три години по-късно, през 1989 г., последователно триумфира на престижния международен турнир „Странджа“, става европейски шампион и се класира на второ място на световното първенство за мъже.

От този момент нататък започва да диктува модата не само в българския, но и в световния бокс. През 1991 г. Серафим Тодоров преживява една от най-добрите си години в спорта. Успява да стане за втори път европейски шампион и заедно с това да спечели първата си световна титла. В тази година той е обявен и за Спортист на годината на България, като се конкурира за приза с десетки именити български спортисти. На ринга Тодоров притежава харизма, която го прави повече от шампион.

Може да импровизира, рискува в името на шоуто и кара публиката да чака с нетърпение следващия му мач. Славата му далеч надхвърля границите на България. По време на негови мачове във Финландия цялата публика тропа с крака в еднакъв ритъм от възторг към българина. В Германия, в чието клубно първенство се състезава в продължение на няколко години, залите се пълнят на всеки негов мач и той е безспорният любимец на немските фенове. Тодоров владее до съвършенство защитата и контраатаката.

Характерно за него е, че често пуска съперниците си да го нападат и да се увличат в атака. Подобни срещи обикновено завършват, след като публиката вижда как юмрукът на съперника на Тодоров минава на милиметри от брадичката му, а после българският боксьор прави бърза и безмилостна контраатака. През 1993 г. големият боксьор отново печели турнира „Странджа“ и се качва за втори път на световния връх. След тези успехи за втори път получава наградата „Спортист на годината“. Трябва да се отбележи, че през тази година основният му конкурент за приза е футболистът на „Порто“ Емил Костадинов, който само месец преди награждаването е екзекутирал с два гола Франция на „Парк дьо Пренс“ и е класирал България на световното първенство в САЩ.

Третата си световна титла Серафим Тодоров печели през 1995 г. Година по-късно заминава на олимпиадата в Атланта. Там българинът побеждава с лекота съперниците си, като най-значимият от тях е Мейуедър. Веднага след загубата от Тодоров Мейуедър преминава в професионалния бокс и от тогава до днес няма нито една загуба. Серафим също получава предложения да се включи при професионалистите, като американски мениджъри му предлагат договори още по време на игрите в Атланта. В същото време получава оферти да замени българското си гражданство с Турско, но не му потръгва. Рейтингът му рядко спада.

В крайна сметка отказва всички оферти и на олимпиадата стига до финал, където несправедливо губи след фрапантни грешки на съдиите, които не му присъждат очевидни точки. По това време шеф в Европейската федерация по бокс е българинът Емил Жечев. След олимпиадата Тодоров обвинява Жечев, че е настроил съдиите срещу него и напуска със скандал българския национален отбор по бокс. Това е и краят на кариерата му, в която незаслужено липсва само олимпийското злато.

Докато е на върха, Серафим Тодоров е обграден с внимание. В разцвета на силите си той черпи с пълни шепи от живота и никога не позволява на големите компании, в които се движи, да плащат сметките си. Не забравя и старите си приятели в родната Пещера, в която всяко негово идване е празник.

Трудните времена за големия спортист идват, след като слиза от ринга. Постепенно приятелите му го забравят, а спестяванията свършват. Работи каквото му предложат – работник в завод, шофьор на камион в Португалия, гастарбайтер в Испания… Днес един от най-харизматичните български спортисти живее в малък апартамент в Пещера с олимпийска пенсия от 800 лева и със спомените за славните си години.

http://www.youtube.com/watch?v=_Q9Ke5DYcb4

Ако статията ви е харесала, споделете я с приятелите си в социалните мрежи от тук: