Известната писателка Надежда Захариева – вдовица на големия поет Дамян Дамянов, прекрачи в новата година след тежко препятствие. Малко преди Коледа близките й я намират у дома припаднала с тумор в мозъка, за който дори не подозира. След 2 операции Надежда лека-полека се възстановява.

„Защо не си облечеш елечето?“, попита ме покойната ми майка в сън ден преди да припадна. Това елече вероятно ме спаси от студа на теракотата у дома – иначе сигурно щях да съм премръзнала и нямаше да оцелея. Лежала съм на студените плочки близо 24 часа“, изповяда в първото си интервю след инцидента Надежда.

– Г-жо Захариева, претърпяхте сложна операция. Бихте ли казали какво точно се случи?
– Случи се нещо, което дойде като гръм от ясно небе, както обикновено се изразяваме за нещата, които ни изненадват. Беше 18 декември, сряда. Специалното на този ден беше, че се навършваха 9 години от смъртта на майка ми. Това стана повод да се обадя на всичките ми близки да си спомним за нея. Никой не я бе забравил. Брат ми каза, че ще се постарае да отиде и до Централните гробища. На Явор – малкия ми син, който заминаваше за Трявна, буквално казах: „На един ъгъл има старинна църква, името й, ако не се лъжа, е „Свети Димитър“.

Ако обичаш, майка, запали в нея свещ за баба ти!

Последните няколко години от живота си тя живя при него.

– Г-жо Захариева, претърпяхте сложна операция. Бихте ли казали какво точно се случи?
– Случи се нещо, което дойде като гръм от ясно небе, както обикновено се изразяваме за нещата, които ни изненадват. Беше 18 декември, сряда. Специалното на този ден беше, че се навършваха 9 години от смъртта на майка ми. Това стана повод да се обадя на всичките ми близки да си спомним за нея. Никой не я бе забравил. Брат ми каза, че ще се постарае да отиде и до Централните гробища. На Явор – малкия ми син, който заминаваше за Трявна, буквално казах: „На един ъгъл има старинна църква, името й, ако не се лъжа, е „Свети Димитър“. Майка, ако обичаш, запали в нея свещичка за баба ти!

Последните няколко години от живота си тя живя при него.

Дошла съм на себе си на другия ден. Не знаех това. Попитах се защо съм на пода. Също не знаех. Телефоните звъняха, вдигах ръка, но тя не стигаше до тях. Трябваше да стана, за да не се притесни Явор, като се върне от Трявна. Опитите ми бяха напразни. Ще полежа още малко така и ще стана, си казвах. Входната врата по едно време се отвори. Чух гласовете на Генади и майка му Любка: „Наде, защо си на пода?“, попита Генади.

„Не знам“, отговорих. Той извика Бърза помощ. Дойдоха бързо. Закараха ме в „Свети Наум“. Скенерът показа голям тумор в дясна челна област.

– Какво се случи след това?
– Останах в болницата. На другия ден, 20 декември, ме преместиха в „Света Йоанна“. Операцията бе единственият начин да ми се помогне. Не чувствах страх. Казах на децата да подпишат всичко, което трябва. На 21 декември се озовах в операционната зала на Клиниката по неврохирургия в „Св. Йоанна“. Екип от хирурзите д-р Петър Стоянов, д-р Десислав Стефанов и анестезиолога д-р Мая Белитова е отстранил тумора, за мое щастие – доброкачествен. За мое нещастие туморът е повредил и костта… На 22 януари същият екип от лекари извърши втора операция бе за поставяне на метална пластина на мястото на липсващата кост… Разбира се, всичко това бе съпътствано с много размисли и много емоции от моя страна. И с чувство за хумор, слава Богу!

– Какво ви посъветваха докторите? Какво ви забраниха и какво ви разрешиха занапред?
– Посъветваха ме известно време да се щадя, да не бързам веднага да се втурна в живота, както съм го правила досега, но ме увериха, че след този немного дълъг рехабилитационен период ще живея както преди. Малко ме е срам да си призная, че „изкарах ангелите“ на медицинските сестри, като още на следващия ден след първата операция, пожелах да стана и да ходя: Станах и ходих. Сама. Може би не е трябвало да съм такъв „инат“

Ако бе станало нещо, ако бях паднала, щяха да търсят отговорност от тях… Нищо не ми забраниха докторите. Забранено за мен остава това, което си забранявам сама, а разрешено онова, което също сама си разрешавам.

– Пишете ли след случая?
– Не, никакво стихотворение не се е мяркало на хоризонта. Ако се мерне, ще го запиша, обещавам. Но да съчинявам – нямам намерение. Пък и не смятам, че се е случило нещо уникално! Всеки ден във всички неврохирургични клиники лекарите ни правят подобни животоспасяващи операции. Не знам, може би приемам случая като болка на тялото, а не на душата. Няма да си кривя душата, че не претърпях някоя и друга болка, но в интерес на истината в душата си не усетих да пълзи страх, че си отивам от този свят.

– Сънувахте ли нещо преди операцията? Нещо, което да ви подскаже, че ще трябва да се мобилизирате, да бъдете силна?
– Аз обръщам внимание на сънищата си. Някои от тях са ми подсказвали едно към едно какво ще се случи. Вече казах за съня, в който майка ми ме попита: „Защо не си облечеш елечето?“. Това елече вероятно ме спаси от студа на теракотата у дома. Лежала съм там 24 часа. Малко преди това сънувах, че пътувам с автобус по стръмен планински път. Стигнахме до върха. Аз и моята приятелка слязохме да разгледаме околността. Автобусът тръгна обратно, без нас. Закрещях да спре, за да се качим. В това време той се сгромоляса в бездната. На другия ден си казах, че ще се случи нещо, но ще оцелея. Не съм се озъртала обаче какво ще се случи. То си се случи внезапно. Оцелях.

– Как се справяте с днешна дата?
– Нямам проблеми. Според мен. Ако стоя все още вкъщи, е заради грипната епидемия и студеното време. Реших, че ще е глупаво от моя страна да си спечеля настинка или да си лепна някой грип заради неразумна постъпка. Остриганата ми глава не ме притеснява. Косата ще порасне. Дотогава ще си слагам шапка или ще си връзвам кърпа и готово. Като ме питат „Как си?“, обикновено отвръщам: „Като Рапунцел в кулата!“. Нали съм на 16-ия етаж…

Сутрин обикновено си приготвям някое ядене, което обичам. Гледам телевизия. По малко чета. Почнах по малко и да поработвам. Връщам се към ежедневието.

– Има ли човек, който да ви помага?
– Децата помагат. Взеха последователно отпуска. Явор пазарува. Всъщност нямам нужда от кой знае каква помощ, освен от пазаруване. Вярвам, че в скоро време и това ще правя сама.

– Спазвате ли някакъв хранителен режим?
– Ако питате за хранителен режим, имащ нещо общо с тумора – не. Единственият съвет, свързан с храненето, беше за първите дни след първата операция – по-малко вода, абсолютно безсолно, без никаква захар и колкото и странно да беше за мен, да избягвам дъвченето, да пасирам храната. Сега си давам сметка, защо е трябвало да бъде така – ами то си е голяма травма! След втората операция също имаше няколкодневен период на доста болки.

Хранителен режим спазвам от много дълго време поради други причини – камъни в жлъчката, висок холестерол и т. н. Жлъчката я махнах отдавна. Холестеролът не знам колко е. Колкото – толкова. Ако зависеше от храненето, трябваше да е в нормата.

– Какво бихте казали на хората, които, ангажирани с всекидневни неща, сякаш забравят, че здравето е най-важно?
– Небрежни сме като народ към здравето си. Не се явяваме на профилактични прегледи, а навреме установената болест се лекува по-лесно. Хора, грижете се за себе си!

Не сме безсмъртни, но защо да си отиваме от света от небрежност?!

– Вярвате ли в Бог, в това, че той ни помага в тежки моменти?
– На мен ми помага. Всеки трябва да има свой духовен учител. Моят е Иисус Христос. В най-злото за мен време, когато изпитвах гняв и имаше опасност да почна да отмъщавам, всяка нощ го молех да ме дари с търпение, с толерантност и с любов към човека. Той чу молбите му. Сега го моля да даде здраве и дълъг живот на всички, да е добър и с тези, които ме обичат, и с тези, които не ме обичат, а на мен да помогне всеки ден да се събуждам по-здрава.

– Правите ли планове за бъдещето си?
– Не. Имах планове, които елиминирах. Всичката ми суета изтече с ликвора, изтичащ през спиналния дрен, който ме държа в продължение на 5 дни в леглото в болницата.

ВИЖ ВИДЕОТО:

 

http://youtu.be/gX4nS08GHWM

Ако статията ви е харесала, споделете я с приятелите си в социалните мрежи от тук: