Да ни е жива и здрава Стоянка Мутафова! Миналата неделя примата на българската комедия навърши 92 години, но и в тази напреднала възраст продължава да ни радва с актьорските си изяви. Малко преди рождения си ден тя се завърна от театрално турне в провинцията, а сега е в очакване на снимките за новия сезон на сериала „Столичани в повече“.

Можем само да сваляме шапка на великата актриса за работоспособността й – да си пълноценен артист на нейните години, е истински подвиг. В дългосрочен план й пожелаваме още много роли и хубави поводи за интервюта, а в краткосрочен – бързо излекуване от сполетялата я тези дни настинка.

– Г-жо Мутафова, как сте?
– Много съм болна. Имахме турне с театъра, един сняг ни завари по пътищата. Прибирайки се от Варна, ни се развали колата. Страхотно премеждие! И ето – разболях се за втори път през тази зима, и то сериозно. Дъщеря ми Муки извика доктор вкъщи и той ми предписа лечение. Сега кашлям, носът ми тече… Муки отиде до аптеката и веднага започнах да взимам предписаните ми илачи.

– На 2 февруари станахте на 92 години…
– Оф, аман от тези празници. От много време не си обичам въобще рождените дни. Но не защото отминават годините. Не ги обичам, защото в рождените дни, а и в имените, има нещо банално. Много са смешни хората, които ги очакват с нетърпение. Дни като всички други!

– Имало ли е все пак ваш рожден ден, на който сте били щастлива?
– Да, имала съм като дете. Никога не съм отдавала особено значение на този ден, но и до днес помня хубавата шоколадова торта, която мама пригот вяше за празника ми. Едно време всичко си се правеше вкъщи, беше домашно и много вкусно. Черпех приятелчетата с торта и чай. Въпреки това винаги съм гледала да мине по-бързо денят.

– Любими подаръци от ваши рождени дни?
– Да, имах много такива подаръци, но преди години ме обраха и вече нямам почти нищо. Не ми се говори за тази кражба. Покойният ми съпруг Нейчо Попов беше много внимателен. С повод и без повод ми подаряваше страхотни неща. Пазя и до днес един пръстен, който ми е от него. Той е единственият подарък от Нейчо, който ми е останал и не е откраднат. Обичам го този пръстен. Дори си казвам, че ако и той изчезне, нещо лошо ще се случи. Аз съм фаталистка по някой път, но и съм надарена с много силна интуиция.

Пръстенът ми е толкова скъп, защото е от мъжа ми, с когото много се обичахме. Нашият брак беше приказка.

– Никога ли не сте се карали с Нейчо Попов?
– Случвало се е да спорим и да се караме, нещата неви наги са били розови. Имаше обаче една обич между нас двамата, която успяхме да запазим през годините на съвместен живот.

– След смъртта на Нейчо Попов замисляли ли сте се за друг мъж?
– Не, не и не! Никога! След смъртта на Нейчо до мен не“ се е допрял друг мъж. Бракът ни е трети за мен, но мога да кажа, че това беше любовта на живота ми. Все още ми е жив споменът за Нейчо.

– Още го обичате…
– Той е мъжът, когото съм обичала най-много на света и когото все още обичам. Мисля непрекъснато за него. Не знам, има ли след смъртта живот… Не вярвам в тези неща, но… Чудя се понякога, ще се видим ли пак с Нейчо.

– Цял живот забавлявате хората. А вас какво може да ви развесели?
– От малко момиче все търсех дружба с деца не от моята класа, а от простолюдието. Беше ми интересно с тях. Имаше едно момиченце Пена, с което много обичах да общувам. Бедно, но духовито, от един сутерен. Баба ми умираше от яд, че търся такъв контакт. Пена беше с чувство за хумор и с нея ми беше по-приятно, отколкото с другите момичета, които непрекъснато правеха реверанси и ми бяха дори отегчителни.

– Като дете сте били много темпераментна…
– Много буйно дете бях и до днес все още съм си такава.

– От 1956 г. работите в Сатиричния театър и сте една от основателките му. Вашият най-труден момент там?
– Раздялата с мъжа ми е моят най-труден момент като цяло. А в театъра при всяка премиера ми е трудно. Много тежко понасям нещата, върху които работя. Винаги си мисля, че нищо не става, че не трябва да е така. Пристъпвам с ужас към работата, търся и искам още и още, критична съм. И когато започнат хвалбите за ролята, която съм направила, не им вярвам. Така съм била и съм до днес. Искам все повече и повече.

Никога не съм щастлива от премиерите. Само в чужбина съм имала пълни успехи. В СССР, Югославия, Унгария… Такива хвалби в пресата! Тогава съм чувствала, че наистина съм добра артистка. Това в друга страна да те оценят и чужд човек да каже хубави думи за теб, е дострверно.

– Минава ли ви мисълта как щеше да се развие животът ви, ако бяхте останали да работите в чужбина?
– Да, мисля го. Ако бях останала в чужбина, сега щях да бъда в небесата. В началото в чужбина беше прекрасно, с много големи надежди. Върнах се в България за съжаление и направих грешка. Грешка, и то голяма.

– Били сте в Народния театър от 1949 до 1956 г. Защо рискувахте със Сатирата?
– Двамата с Георги Калоянчев мечтаехме за сатиричен театър, за Сатирата, каквато беше някога. Заради онзи Сатиричен театър преди години студентите и зрителите седяха на стълбите само и само да бъдат вътре и да гледат представлението. Винаги местата бяха заети и салонът беше препълнен. Народният театър беше станал академичен. На мен ми беше скучно там.

Исках нещо свежо и ново. Започнахме да внасяме в Сатирата това, което го имаше по света, но при нас изоставаше и го нямаше. Това беше Сатирата в най-хубавите й години – полетът нагоре, оценката на критици и публика. Ние живеехме за този театър и само това ни интересуваше. Искахме нещата да стават добри и все по-добри.

– Днес как ви се струва Сатирата?
– Всяко нещо се изражда. Идват тежки и по-тежки моменти. Имаше период, когато дойдоха хора, които не разбираха от това, което ние поднасяхме от сцената. Оттук нататък ще видим как ще е.

– Кога започвате снимки за новия сезон на „Столичани в повече“?
– Казаха, че скоро започваме да снимаме. Нашият сериал е стойностен. Смешно ми е, като гледам някои български продукции, в които се правят на чужденци. Много са се лъснали актьорите и обстановката е неестествена. Все едно, че са в Англия, а не в България. Нека изчакат малко, не сме стигнали стандартите на най-развитите страни.

– Отказвали ли сте роли в други нови БГ филми и сериали?
– Не съм отказвала никъде. Къде да участвам още, аз съм на 92 години. Какво мога да играя повече?! Нека дерзаят младите хубавици. Може и да няма друга като мен, но вече съм на 92.

– А в миналото отказвали ли сте роли?
– Да, когато не са ми харесвали. Но не се е случвало често. Играла съм и в не толкова блестящи роли, които съм правила превъзходно.

– Кино или театър?
– Театър, разбира се. Отговорът е от ясен по-ясен. Живият театър не мога да го сравня с нищо. За мен той е един друг свят.

– Случва ли ви се да отлагате представления?
– Не, винаги правя всичко необходимо, за да изпълня поетия ангажимент. Преди време се отложи едно представление, защото бях много болна и физически не бях в състояние да издържа. На 2 февруари имаше организирано честване по случай моя 92-ри рожден ден и отидох, въпреки че съм настинала и дъщеря ми много настояваше да си остана вкъщи и да се лекувам. Такава съм си аз – щом поема ангажимент, може и да се влача, но гледам да го изпълня.

Не мога и да си помисля дори да оставя хората

– Първото ви качване на сцената?
– Първото ми излизане беше в Народния театър – в „Хитрините на Скапен“ при Сърчаджиев. Много се притеснявах тогава. Така се случи, че паднах на сцената. Не съм усетила, че съм си ударила коляното и тече кръв. Сърчаджиев дойде уплашен при мен след представлението и каза: „Как си?

Как е кракът ти?“. Погледнах го учудено. „Как да съм?“, отвърнах. В следващия миг видях кървящия си крак, но дори не трепнах. „Това няма никакво значение“, рекох. Притесних се да не съм провалила пиесата, но Сърчаджиев ме увери, че така е станала дори още по-интересна. Спомням си, че публиката много се смя при падането ми. Извадих моето чувство на сцената и отиграх сакатлъка, все едно е по сценарий. Помня, че Сърчаджиев ми каза: „Радвай се, примадоната на Народния театър Гергана също падна на първото си излизане и после направи голяма кариера. Да знаеш, че и с теб ще стане така!“.

– Явно оттогава ви върви на сакатлъци…
– Имала съм, падала съм дори в оркестрината. Какво ли не ми се е случвало в моя 92-годишен живот.

– Имате ли любима роля?
– Не мога да кажа, че само една ми е любима. Повечето си ги обичам и ги правя от сърце и душа.

– На коя роля сте имали най-много аплаузи?
– Аз аплаузите дори ги прекъсвам. Мен те не ме съблазняват.

– Каква е формулата на вашия успех? Известността отваряла ли ви е врати, помагала ли ви е?
– Формулата на успеха? Това е едно тайнство, което човек не може сам да разгадае. Питате за известността. Да, отваряла ми е врати и аз съм се възползвала. Не мога да го скрия и да се правя на скромна.

– За какво мечтаете?
– Мечтая да ми е добре детето – дъщеря ми Мария Грубешлиева. Преди години – по време на растежа ми в театъра и кариерата, й отделях по-малко време. Бях обзета от работата си. Сега съм се отдала повече на Муки, защото тя заради мен изстрада много. Пожелавам на себе си и хората преди всичко много здраве. Ако човек на моите години се разболее сериозно, то той става нищо. Страхувам се да не изкуфея и изветрея, та да ми се подиграват хората. Макар че онези, които са болни от склероза, не осъзнават, че ги одумват (смее се).

– Споменахте, че дъщеря ви е изстрадала…
– Хората винаги казваха, че заради мен е постигнала нещо. Муки не можа да се пребори със злобата и завистта. Тя се отдръпна от актьорството, защото нервната й система не издържа на всекидневните атаки срещу нея от страна на хора, които завиждаха на мен.

– Муки можеше ли да успее и на друго поприще?
– Да, категорично. Муки има качества и е добра актриса, но е прекалено чувствителна и не можа да свикне да се бори със завистта в гилдията.

Знаейки за тази обстановка, навремето я карах да стане журналистка. Ако ме беше послушала, щеше да успее, и то много. Дъщеря ми е интелигентна, има дар слово. Сега казва, че съжалява, задето не е приела съвета ми. Дъщеря ми е винаги до мен, грижи се за доста неща. Пазарува, чисти, готви, обгрижва ме… Много се обичаме двете.

– На вас какви мръсотии са ви правени през годините, като изключим това, че са пречили на Муки да се развива?
– Много ми е пречено и от мои колеги, и от най-различни други хора. Използваха хитрост. Колежки дежурно се усмихваха и се правеха на добри пред мен, а ми подливаха вода. Винаги действаха подмолно. Аз знаех какво и как го правеха, но давах вид, че не съм наясно. Много хора за по-лесно направиха кариера по втория начин – пречейки на другите, за да изпъкнат те. Виждах го и го чувствах, но не казвах нищо. Аз съм директен човек и никога през живота си не съм действала подмолно. Голямата беда в актьорското съсловие и въобще при хората е простотията.

– Вие сте една фурия на 92 години…
– Хората твърдят, че съм фурия. Аз не мога да кажа такова нещо за себе си, но щом другите смятат… Животът ми винаги е бил труден, но аз си го правя да е така – усложнявам си го, вместо да го правя попрост и лесен. Характерът ми е такъв, по този начин съм устроена.

– Самотна ли сте?
– Не, никога не съм се чувствала самотна. Напротив, обичам да бъда сама, не ми харесва да съм сред много хора. Аз имам фантазия, мисля си за дадени неща и не скучая.

– Някога пушили ли сте, пили ли сте алкохол?
– Не, не и не. Никога не съм пушила и пила. Алкохола си го имам в кръвта и нямам нужда от повече. Буен ми е характерът и ако пия и алкохол, ще стана съвсем неконтролируема (смее се).

– Ще продължите ли да играете, докато ви позволяват силите?
– Да, докато дишам и разбирам, ще продължа да играя. Искам да бъда на сцената и да се раздавам за хората и публиката.

ВИЖ ВИДЕОТО:

http://youtu.be/AdIvqUcESG8