Писателят Йордан Василев даде последното си интервю, ден преди да получи втори инсулт и да попадне в болница, където се бори за живота си. Данчо разказа за голямото си приятелство с актьора Джоко Росич. Двамата известни български интелектуалци са дългогодишни авери и са част от бохемата, обитаваща ресторанта на столичния пазар „Ситняково“. Тук всяка събота и неделя художници, лекари, адвокати, актьори и писатели се срещат, за да обсъждат световните и нашенски проблеми. Дни преди Данчо да пострада, Джоко Росич бе опериран от тумор на мозъка.

Легендарното заведение в момента е опустяло. Липсват най-колоритните фигури в иначе веселата компания. Ние желаем на Джоко и Данчо бързо оздравяване.

– Господин Василев, как се запознахте с Джоко Росич?
– Познаваме се отпреди 30 години, още когато работех в апартамента на сестра ми до столичния квартал „Ситняково“, където живее. С Блага се бяхме разбрали да я оставя да пише на спокойствие в нашия апартамент, а аз да творя в „Ситняково“. Ходех да обядвам редовно в заведението, в което се събираме всяка събота и неделя. Един ден собственикът на кафенето Илко ми каза: „Данчо, искаш ли да те запозная с Джоко Росич?“. Аз, разбира се, се съгласих. Как можех да откажа да ме запознаят с великия Джоко? Той беше звезда не само в България, а и в Унгария по онова време. След това постепенно започнахме да се виждаме всеки почивник в заведението на Илко. Компанията постепенно се увеличаваше. Сега се виждаме хора от всякакви професии и затова ни е интересно да си говорим понякога с часове. Виждаме се художници, актьори, музиканти, хора на бизнеса, кино-оператор, че дори и филолог като мен.

– За какво най-често си говорите в малкия ви парламент на „Синтяково“?
– За абсолютно всичко. За България, за чужбина, за политика и т.н., но най-вече темата ни беше изкуството. Джоко е душата на компанията в „Ситняково“. Събираме се в 12,00 часа през почивните дни. Той идваше и започваше да се шегува и да разказва истории, които бяха завладяващи. Най-много съм се смял на вицовете му, които разказваше на сръбски. Докато беше жива съпругата му Лиляна, му се обаждаше около 14,30 часа и го викаше да си ходи вкъщи за обяд. С него си сверявахме часовниците защото знаехме, че Пили му звъни по джиесема.

– Кога се видяхте за последно, преди да бъде опериран?
– Преди месец. След това преди традиционната ни среща на „Ситняково“ реших да му сготвя пиле с ориз и да му занеса една кутия. Горкият, така и не се научи да готви, защото покойната му съпруга отговаряше за това. Отидох в кафенето преди две седмици, където ми казаха, че му предстои тежка операция в „Пирогов“ още на,същия ден. Оказа се, че му е станало лошо в самото заведение. Оттам веднага са извикали бърза помощ, която го е закарала в болницата, за да го подготвят за операцията.

– Кой в момента се грижи за Джоко? Брат му пристигна ли от Сърбия, за да го види?
– Нямам представа кой се грижи за него, тъй като самият аз боледувам от високо кръвно налягане и вече повече от една седмица не съм излизал от вкъщи, тъй като не мога да се движа. Илко, който е собственикът на кафенето, в което се събираме, обеща да се обади на брата на Джоко както и на дъщеря му от първия му брак, която живее в Канада, но не знам какво се е случило. Джоко има приятели, които съм сигурен, че няма да го изоставят

– Смъртта на съпругата му Лиляна ли отключи коварната болест?
– Предполагам, че това е причината. Лиляна почина от рак. След смъртта й Джоко се промени. Заключи се в себе си и стана мълчалив. Разбирам го, защото вече десет години след смъртта на Блага под портрета й аз слагам цвете и й паля кандило.

Загубата на толкова близък човек не се преживява лесно и отключва рака, който не прощава на никого. Джоко започна да рухва след смъртта на доведения си син Стоян Колев, който загина нелепо от парче баница на Орлов мост. Когато бях в борда на радиото, му помогнах да бъде назначен, защото нямаше работа, а беше висшист. Беше син на Лиляна, но Джоко го обичаше като роден син.

Джоко няма лесен живот. Преди да стане актьор, той е бил журналист в БНР в редакция „Предавания за чужбина“, но след 17 години стаж там го изгонват заради свободомислието му и попада в киното. Наскоро дори разговаряхме отново с него за тези нещастия, които за него всъщност са сполука. Не само за него, но и за публиката по света, където го ценят.

– Свързва ли двата края актьорът с пенсията си?
– Да, Джоко получава прилична пенсия, с която може да се издържа. Дадоха му някаква извънредна пенсия, той ни обясняваше на „Ситняково“, но не запомних по каква линия точно. Нямаше нужда дъщеря му да му помага от Канада. Обича много да почерпи когото и да било на масата си.

Спомням си, че той дълго време не беше виждал внучето си от Канада. Дъщеря му веднъж доведе малкия Джоко и ни го представиха в кафенето. Не помня кога беше роден, но вече е мъжага. Росич обича да се хвали с малкия: „Вижте го, помнех го като дете, а вече е мъжле“. Освен като малкия парламент кафенето ни се води и като кабинета на Джоко. Там е неговата приемна, в която идват журналисти и други приятели на Росич извън редовната ни компания.

– Виждахте ли се с Джоко извън „приемната“ му?
– Да, гледахме го редовно на прожекции в Дома на киното, където играеше главни роли в унгарски филми и винаги беше на кон. След това отново сядахме да си приказваме на по чашка. Сега обаче не е същият. Набляга на кафето, но понякога кандисва на едно малко уиски. Очарователното на Джоко не е само в приказките. Когато стои и мисли, той пак е интересен.

– Имате ли куриозни случки с актьора?
– Куриозни случки – не.

Той има вкъщи колекция от пищови и над 100 ножа. Никъде не ходи без нож и пищов, но никога не ги е използвал по предназначение, в онзи смисъл. Показвал ни е на „Ситняково“ инкрустираните си оръжия и им се радва, както всеки колекционер. След смъртта на съпругата си обаче стана друг човек.

Важното е, че никога, въпреки споровете в компанията ни, не сме се карали. Ние в „Ситняково“ сме пример за парламент.