През пролетта на 1964 година зам.-председателят на БСФС Филип Генов настоява за олимпийските игри в Токио българският национален отбор по борба да бъде подмладен и от него да отпаднат ветераните Еньо Вълчев, Станчо Колев, Лютви Ахмедов, Продан Гарджев и Кирил Петков. Генов е на мнение, че тези борци вече са стари, и прави изказването си пред самите тях. Крайното решение те да останат в отбора е взето, след като капитанът на отбора Еньо Вълчев става от мястото си и се обръща към Генов с думите: „Ще играя на олимпиадата, ще взема медал и с него ще те ударя в главата“.

Няколко месеца по-късно Еньо Вълчев става олимпийски шампион, а всеки от колегите му, които спортният началник е искал да изхвърли, е взел медал на олимпиадата.

В деня, когато Вълчев печели олимпийското злато, Филип Генов не присъства на борбите. Двамата се срещат чак на следващата сутрин в ресторанта, където се сервира закуската за българските спортисти. Щом вижда капитана на отбора по борба, спортният шеф се затичва към него с думите:

Еньо, голяма работа си. Не мога да се въздържа. Дай да те разцелувам“. В този момент борецът вади от джоба на анцуга си златния олимпийски медал и го хвърля по зам.-шефа на БСФС. Не успява да го уцели в главата, а в гърдите. Следва скандал, в който началникът заплашва олимпийския шампион, че ще го заличи от спорта. Става обаче точно обратното.

Когато българската делегация се връща в родината, Еньо Вълчев и останалите олимпийски медалисти са приети с почести, а Филип Генов е уволнен.

Причината е настояването му по-опитните борци да бъдат извадени от националния отбор.

Роденият през 1936 година в старозагорското село Полски градец спортист освен с безспорните си качества се слави и с твърдия си характер. Филип Генов не е единственият спортен шеф, който усеща чувството му за справедливост върху гърба си. През 1966 година Вълчев неволно става жертва на очевидна несправедливост. На европейското първенство по борба в Турция той стига безапелационно на финал. Там също е блестящ и успява да спечели титлата.

Половин час след срещата публиката започва да дюдюка. Първоначално Еньо Вълчев не разбира какво се случва. Малко след това обаче му съобщават, че съдиите са пререшили и вместо европейски шампион, той вече е трети. Турската публика, която с очите си е видяла класата на Вълчев и категоричната му победа, е

възмутена от съдийското решение. Въпреки дюдюканията и освиркванията то не е отменено. Няколко часа след тази несправедливост капитанът на българския отбор по борба се засича в ресторанта на спортната база с шефа на Международната федерация по борба Роже Кулон. Когато го вижда, българинът току-що си е поръчал бутилка безалкохолно.

Веднага решава да си отмъсти за отнетата европейска титла. Излива половината бутилка, прицелва се в Кулон и хвърля шишето.

Целта на българския борец е да уцели международния бос по главата. Успява само да го опръска. Причината за тенденциозното съдийство срещу българските борци е, че през 1966 година България отказва да даде визи на спортистите на Израел за юношеското първенство по борба в Хасково. Това силно настройва важни фактори в Международната федерация по борба срещу страната и те си го изкарват на българжите борци, които ня-рат никаква вина за Юлитиката на социаистическа България.

Еньо Вълчев започна да тренира професионално борба чак след като се уволнява от казармата и почти веднага успява да стане републикански шампион. После печели няколко международни състезания и се утвърждава като един от най-перспективните борци.

На олимпиадата в Рим през 1960 година е бронзов медалист. В брилянтната си спортна кариера коравият българин успява да стане световен шампион и да спечели два сребърни и един бронзов медал от световни първенства. Четири години след като е обявен за стар и печели злато в Токио, Вълчев се връща със сребърен медал от олимпийските игри в Мексико през 1968 година. По това време той е на 34 години, което е доста напреднала възраст за състезателите по борба. Година по-късно големият борец печели европейското първенство в София и от този връх се оттегля от професионалния спорт.

След като прекратява състезателната си кариера в продължение на 20 години Еньо Вълчев е треньор по техническата част в националните отбори за младежи и мъже. Пенсионира се през 1990 година. През 2005 година е въведен в залата на славата в САЩ, а година по-късно е награден с Почетен знак на Президента на Република България „за изключителните му заслуги в развитието на борбата“. Три години по-късно големият спортист се прощава с десетките си медали. Те са откраднати от дома му след обир. Заедно с тях са задигнати и статиите от вестници, посветени на бореца, които той е събирал. Въпреки това спомените за невероятния талант на Еньо ВъПчев няма как да бъдат изтрити от паметта на българския спорт.

ВИЖ ВИДЕОТО:

 

http://youtu.be/NIgC983VACQ

Ако статията ви е харесала, споделете я с приятелите си в социалните мрежи от тук: