Тежка ще е Коледата за д-р Желю Желев. За първи път от близо половин век насам президентът ще посреща Рождество без любимата си жена. Съпругата му Мария почина на 9 декември след тежко боледуване. Последните си седмици тя прекара в болница, но здравословното й състояние бе доста сериозно, така че докторите нямаше как да й помогнат.

4-5 дни след погребението се свързахме със скърбящия бивш държавен глава, за да му поднесем най-искрените си съболезнования. Помолихме го и да ни сподели някои спомени за семейния си живот.

– Г-н президент, поднасяме ви машите съболезнования. Успяхте ли да се посъвземете след смъртта на съпругата си?
– Много тежко е това преживяване. Да си живял близо половин век с един човек, създли сте заедно семейство и деца, а се случи такова нещо… Човек се чувства ограбен, изведнъж остава без опората до себе си. Старая се да се държа, но ми е много тежко.

– От какво точно почина съпругата ви? Имаше всякакви спекулации…
– Диагнозата беше остра белодробна недостатъчност. Тоест белмят й дроб не можеше да подава кислород.

– Кой беше последният ви разговор?
– Последният ни разговор бе по телефона.

– Кога на жена ви й стана зле, та се наложи да влезе в болница?
– Наложи се съпругата ми отново да постъпи в болницата, след като пак получи усложнения. С колата я докарах в София от Грозден. Още на другия ден я закарахме в Правителствена.

Желю Желев със съпругата си Мария Желева

Лекарите се грижеха, правеха каквото беше нужно но се оказа, че заболяването е от дълго време и много по-сериозно, отколкото се предполагаше. Хронично е било. Жена ми почти всяка зима е карала бронхопневмония и това се е натрупвало, засегнало е фатално този изключително важен за целия организъм орган.

– Тя ли поиска последният й дом да бъде в родното й село Грозден?
– Споменаваше го това още преди 2-3 години. Имаше много приятели на село и все се шегуваше с тях, че иска да си бъде погребана там. В последните си седмици, дори дни, започна да предупреждава, че ако стане нещо с нея, желае последният й дом да бъде в Грозден. Казваше, че там са родителите й, първото ни дете – Митко, което почина на 80-ия ден от рождението си от тежка вродена сърдечна недостатъчност.

– Кога се запознахте със съпругата си?
– През 1960-а бях аспирант първа година към философско-историческия факултет на университета и по-точно към катедрата по философия. Трябваше много литература да прехвърля за темата, по която бях започнал да работя – за определението на материята, което Ленин дава. Аз това Лениново определение го отричах категорично, отхвърлях го. Твърдях, че няма нищо общо с науката. Тогава се запознах с Мария.

– В селото на жена ви Грозден сте изкарали най-хубавите си години. Там сте написали „Фашизмът“, ловили сте риба и сте брали гъби…
– Така си беше. Аспирантурата я карах в София, но можех да отсъствам. Аспирантът е асистент, който не е задължен да присъства при студентите. Той си работи по дадена тема. Работех за дисертацията си като четях материали в Народната библиотека, но ходех и в село Грозден.

– Вярно ли е, че покойната ви съпруга хич не е обичала да я наричат „първа дама“?
– Вярно е, аз много пъти дори съм я критикувал. Впрочем тя нямаше крайни позиции в това отношение, що се отнасяше до протокола и посрещането на гости от други държави. При посещения на високо равнище присъстваше и изпълняваше задълженията си на първа дама.

– Как се обръщахте към нея? Приятелките са й казвали Марушка…
– Майка й също й казваше Марушка. Аз й казвах Маруша.

– Сънувате ли я?
– Не помня вече откога не съм спал спокойно. Сънувам я, разбира се.

– Нека малко ви поразсея от обзелата ви тъга с въпроси за политическата обстановка в страната. Как ви се струва положението?
– Много неопределена и неясна е ситуацията, без ясно очертани тенденции, насочени към бъдещето. Трудно е да се предсказва точно в такъв момент.

– Ако бяхте на мястото на Орешарски, какво щяхте да сторите?
– Според мен не му е добра стратегията и тактиката. Той трябва да намери време да разговаря с тези хора. Ако смята, че е прав, би трябвало да направи опит да спечели поне една част от протестиращите на своя страна.

– Как ще коментирате скандала с Христо Бисеров и напускането на парламентарната група на ГЕРБ от двама депутати?
– Когато се прави политика на тъмно и личният интерес и интересът на нашите хора и приятели взема връх, се получават тези неща. Във всички случаи това е смущаващо и неприятно. Никой от широката публика не може да приветства такова поведение, такъв стил на правене на политика.

– Прецедент ли ще бъде в политиката, ако осъдят Цветан Цветанов?
– Няма да е прецедент. Осъдителни присъди е имало и в миналото ни. За конкретния случай мисля, че трябва да се знаят повече нещата и информацията да е по-сигурна.

– Какво мислите за скандала с „Атака“ и визитата им в Куба?
– Това говори за разложение на отделни части от българската политика. Такива хора не трябва да бъдат там, където са.

Просто е срамно. На фона на тази бедност такива посещения по 5-звездни хотели…

– Адекватно ли се държи Росен Плевнелиев като президент?
– Не искам да ставам адвокат или съдник на действащия президент.

– Какво ще ни извади от кризата?
– Ще излезем от кризата, ако нашите политици и партиите, които участват в управлението на страната, забравят личните, корпоративните и прочие интереси и сложат на преден план националния интерес. Хората са недоволни. Те с кожата си усещат, че политиката се води с оглед на частни и групови интереси, които нямат нищо общо с националните.

– Мнението ви за новите партии БАСТА и „Помак“?
– Партия „Помак“ не може да има. Тези, които я правят, тръгват по един погрешен и антиконституционен път. Ако проектът им бъде реализиран, партията ще е етническа. Това не бива да се допуска.

– А за Реформаторския блок…
– Като цяло Реформаторският блок по замисъл е една добра идея. Обединяването на хората от различни партии около някакви общи принципи и приоритети може да изведе страната от сегашната криза.

– Правилно ли постъпи Иван Костов, като се оттегли от политиката?
– Мисля, че много добре направи.

– А защо някои не са добре насдроени към Меглена Кунева?
– Трудно ми е сега да формулирам причините поради, които към нея се изгражда такова негативно отношение. Малко загадъчна ми се струва цялата тази история. Да, има най-различни мнения за Меглена Кунева. Едни имат предвид нейното минало – това, че тя произлиза от определени среди, които бяха отречени през 90-те години. Не трябва да се забравя обаче, че госпожа Кунева сдед това направи някои добри неща. За тях не бива да си затваряме очите.

– Правилно ли постъпихме със сирийските бежанци? Беше ли подготвена страната ни да ги приеме?
– Не, не бяхме подготвени да ги приемем и това става ясно от информацията, която излиза. От гледна точка на принципите обаче мисля, че България постъпва правилно. Една страна, която претендира да е демократична, която е член на Европейския съюз и НАТО, няма как да постъпи иначе, освен да приеме бежанците и да им помогне.

– Твърди се, че България е колониален придатък на Русия…
– Това са глупости. На разни русофили в главите все още им се въртят идеите за българо-съветската дружба. Тази дружба вече я няма, защото и СССР го няма.Уви, в онези глави все едно нищо не се е променило.

– Твърдят, че ние сме най-нещастната и бедна нация в Европа…
– Че сме бедна, бедна сме. Това се вижда от конкретната информация, която се изнася в пресата, и от оценките, които дават съответните организации и институции, свързани с Европейския съюз.

– Кога ще престанат скандалите и проблемите в църквата?
– Това, което става в църквата, е отражение на онова, което се случва в гражданското общество и държавата като цяло. Като се оправи България, ще се оправи и църквата. Така мисля аз.

– Как ще се развият събитията в Украйна?
– Има опасност Украйна да бъде разкъсана на две. Едната – под егидата на Русия, а другата, западният щат – ще е на националните интереси.

– Преди време казахте, че сте сгрешили, като не сте помогнали да бъде осъден Тодор Живков….
– Не съм отмъстителен, тази идея беше поставена на друга основа и логика. От Политбюро и пленума на ЦК на БКП се канеха три пъти да предлагат България да стане република на СССР. Тези инициативи се правеха тайно и задкулисно.

Това още повече подчертава характера на въпросното национално предателство.Тодор Живков и другите висши партийни кадри можеше спокойно да бъдат осъдени. Ако беше направено, щяха да ни се развържат ръцете да забраним БКП още в началото на прехода. Пък те нека след това си правят някакви комунистически партии. В други държави стана това, за което ви говоря, в Чехословакия имаше такава тенденция.

– Вие сте доказал се дисидент. А имаше ли ментета?
– Благодаря ви за комплимента. Да, имаше много фалшиви дисиденти. Петър Берон е най-изявеният пример. Той беше сътрудник на Шесто управление на ДС. В началото, когато започнаха атаките към него, при нас дойде делегация. Берон тогава беше доста пиперлия, наругаваше ги сполучливо и изопачаваше нещата. В първия момент помислихме, че е невинен. Решихме, че са започнали тази акция, за да го изолират, да му затворят устата. И все пак бях принуден да проверя твърденията на хората. Ако се окажеха истина и не вземехме мерки, това можеше да се съсипе СДС, да се получи комбинация дявол на магаре. Единствената възможност да се ликвидира случаят, беше да се види дали Петър Берон има досие. Той твърдеше категорично, че няма. Както знаете, отваряха досиетата на работещите в академията и на ръководството на Народното събрание. Той просто си фигурираше. Сега разправя, че аз съм му направил мръсно, за да му проваля политическата кариера, което е абсурд. Спомням си, когато министърът по онова време Румен Петков излезе и от парламентарната трибуна заяви, че Петър Берон е бил сътрудник на ДС, и по-точно на Шесто управление. След края на въпросното заседание тръгнаха да излизат депутатите и журналистите попитаха Берон защо лъже, че не е бил свързан със службите. Той обаче се оказа гьонсурат.

– За какво не ви стигна времето, докато бяхте президент?
– Не успяхме да направим съдебното дело за националното предателство, извършено от Тодор Живков и ЦК на БКП зад гърба на българския народ. Видя се от протоколите на пленума, че на всяко заседание се е предупреждавало да не се говори за това нещо.