На 3 януари 1907 година се случва нещо, което преобръща историята на българското образование и през годините ще бъде припомняно като най-силния акт на смелост от страна на българското студентство. В този зимен ден официалните български власти планират грандиозно откриване на новопостроената сграда на Народния театър. Най-важният гост на церемонията, разбира се, е самият княз Фердинанд. В тържествената атмосфера обаче личи и напрежение. Множеството граждани и студенти, които стоят пред красивата сграда, се чувстват пренебрегнати. Тяхната роля е на масовка, която има единствената задача да произвежда аплодисменти. В центъра на вниманието не е самата сграда, а властният монарх, който се държи така, сякаш е построил театъра с лични средства.

Фердинанд пристига пред Народния театър с бодра крачка и величествено изражение. Сред рехавите аплодисменти обаче се чуват и откъслечни освирквания и дюдюкания, които приличат на гръмотевица – предвестник на буря.

Първоначално служителите на реда и симпатизантите на княза се преструват, че не са чули освиркванията. Към първите дюдюкащи обаче се присъединяват и други.

Тържествената церемония по откриването на Народния театър все повече започва да прилича на конфуз. Органите на реда се задействат, но това само увеличава дюдюканията по адрес на монарха. Към него полетяват и снежни топки, което в началото на миналия век е абсолютно немислимо действие. Фердинанд се скрива мрачен от „любовта“ на студентите, а малко след това центърът на столицата е залят от улични боеве между студенти и полицаи, в които и двете страни дават жертви под формата на спукани глави. За часове полицейските участъци са напълнени с млади хора, които са арестувани по време на гонките в София.

Докато органите на реда се бият със студентите, Фердинанд беснее в двореца. Той не може да преглътне обидата, която му нанасят младите българи.

През 1907 година князът е на върха на политическата си кариера. За две десетилетия на трона той успява да превърне забравената османска провинция България в прилично изглеждаща европейска държава. Икономиката на страната е модернизирана и във възход, който година по-късно ще даде основания на българския монарх да обяви независимостта от Османската империя и да замечтае за Велика България, включваща в пределите си Македония и Одринска Тракия. Студентските дюдюкания и летящите към него снежни топки изваждат от равновесие властния и суетен Фердинанд. Още на следващия ден по негово нареждане Министерският съвет приема указ, който постановява да се закрие Софийският университет за срок от 6 месеца и да бъдат уволнени всички професори, доценти и лектори, които работят в него.

Малко след това оставка подава и просветният министър проф. Иван Шишманов, който не да приеме решението на Оставката на Шишманов слага край на най-успешната реформа, провеждана някога в българското образование.

Въпреки радикалното си решение Фердинанд не успява да подчини студентите и преподавателите. Вместо молби за прошка и умилквания, ден след като указът на правителството е обнародван, академичният съвет на университета излиза със следното решение:

„1. Университетът и всичките му учреждения, които съществуват въз основата на един действащ закон, нямат право да бъдат закрити или временно спрени функциите им чрез указ.

2. Уволнение на преподавателския персонал може да се осъществява само въз основа на чл. 37 от същия закон.

Поради това Академическият съвет не смята за възможно да се освободи от длъжностите и правата, възложени нему от закона за Университета, докато същия закон е в действие и сила.“

Решението на членовете на академичния съвет слага практическото начало на Софийския университет. Въпреки че висшето училище е основано още през 1888 година, до този момент в обществото се водят непрестанни спорове за смисъла от съществуването му. Не са малко гласовете, които предлагат България да няма свой университет, а висшето образование да се ограничи до изпращането на български стипендианти в европейските университети.

Според привържениците на тази идея по този начин ще се спестяват пари, а и полученото образование ще бъде по-добро от предлаганото в българското висше училище. Докато се води този спор обаче, в България израстват не само няколко поколения студенти, но е изградена и истински достойна и силна преподавателска колегия. Доказателството за това идва именно с решението на академичния съвет на Софийския университет от 5 януари 1907 година, когато професорите показват, че са готови да пренебрегнат дори заповедта на монарха в името на независимостта на Алма матер.

След това решение следват множество студентски манифести, прокламации и митинги, които се радват на силната подкрепа както на техните преподаватели, така и на все повече граждани.

Победата на това единство идва точно една година след като образователната дейност на Софийския университет е спряна. В края на януари 1908 година, още в първите си дни като премиер, лидерът на Демократическата партия Александър Малинов отменя уволнението на преподавателите и възстановява работата на Софийския университет.

Ако статията ви е харесала, споделете я с приятелите си в социалните мрежи от тук: