„Опитът на Иран, разбира се, ще бъде заразителен, ако иранците издържат. Няма да спечелят – не могат да спечелят, но могат да устоят на това противопоставяне, както е доказала историята на Виетнам и Афганистан. Не можеш да победиш народ, особено ако е разположен на огромна територия. Дори и да са афганистански овчари с пушки и тояги, не можеш да им направиш нищо, ако те не искат да ти се подчиняват. Можеш 20 години да държиш войски там, всичките си командоси, и пак няма да съумееш да ги накараш да направят нещо, което не искат. Или пък можеш да хвърлиш цялата зараза на света върху Виетнам и той все пак ще остане непобедим. Затова Иран е и Виетнам, и Куба, и новата съпротива на ХХI век“, казва руският писател и военен Захар Прилепин в интервю за ТАСС.

Какво позволи на Иран да устои? „Те се готвеха сериозно за война и то в продължение на много години, – казва Прилепин. – Имат мотивиран религиозен и духовен елит, който не може да си представи живота си извън пределите на Иран. Затова тези ирански лидери са добри стопани на страната си и се грижат за народа си съвестно. Когато управляващата класа на държавата има твърдо, неизбежно усещане, че или ще живее в своята страна, или ще загине или ще бъдат убити, това диктува определен модел на поведение. Мисля, че въпреки това иранския народ има сериозни въпроси към своята власт. Размириците не се случиха изневиделица; не само американците ги провокираха. Ясно е, че голяма част от населението на Иран е имало свои въпроси към властите. Както междувпрочем е във всяка друга държава. Но в критичния момент същият този народ изведнъж се обедини около управляващите и каза: „Виждаме, че нашите управляващи са нашата сила, че те са неразривна част от нашето Отечество“. Те са готови да умрат, те загиват, има и други там, тоест имат втори и трети ред политици, които са взаимозаменяеми. А народ, чийто лозунг е „Родина или смърт“, е непобедим. Колкото и патетично да звучи, това е точно така“.

Запитан дали САЩ осъзнават първопричините за конфликта в Донбас, Прилепин отговаря: „Те имат това разбиране от първия ден. Именно това ги мотивира. Те разбират, че сме прави, че това е нашата територия, нашата земя, че Украйна е движена от неонацистки енергии и т.н. Това не ги притеснява. Нито Америка, нито Европа са притеснени от това. Те са наясно с всичко. И ако ги затворите в тайна стая и попитате: „Знаете ли цялата истина?“, те ще кажат: „Е, успокойте се. Разбира се, ние знаем, че „Азов“ са канибали, че преди 2022 г. и след това са убили безброй рускоезични хора, че са измъчвали, унищожавали, че в Украйна има хиляди политически затворници.“ Те виждат всичко и именно това подкрепят, защото това повече ги устройва“.

Захар Прилепин служи в Доброволческия корпус в Добнас, подразделение, създадено на основата на опълчението на ДНР и ЛНР, а договорът му изтича през май. На въпроса как чуждестранните журналисти, които отиват в Донбас, гледат на конфликта, писателят отговаря, че „хората, които пристигат там, обикновено са мотивирани. Тези хора, невинаги, но най-често, принадлежат към една или друга вътрешна опозиция в страните, от които идват. Те не се нуждаят от убеждаване. Те вече разбират всичко отлично. И ни съчувстват“.

Какъв е светът според неговата идеална картина? „Вече спрях да мечтая за това, да правя каквито и да било планове. Слава Богу, избрах форма, която ми подхожда. Имам си свои конкретни цели. Очертах ги за себе си, утвърдих ги с командването и бавно работя по тях. Спрях да мисля мащабно. Ако сключим някакво примирие, което навярно ще удовлетвори Украйна, дори и да го сключим не на цялата територия на ДНР и ЛНР, а на днешната линия на съприкосновение, примирието ще изглежда така: Те ще кажат „Не ни интересува, ние смятаме, че Донецк и Луганск са наши територии, Крим е наша територия, това не ни устройва“. Те може да го кажат на глас, може и да не го кажат, но когато имат по границата с нас милионна армия – а те са отделили 800 000 души – по линията на съприкосновение, дълга почти 2000 километра, и има още един милион от другата страна, тези хора неминуемо ще стрелят един по друг. Гарантирам ви го. Никакво примире в сегашния му вид никога няма да доведе до мир“.

Планира ли Захар Прилепин да заснеме филм или да напише нова книга, след като приключи договорът му с Доброволческия корпус в Донбас? „Нищо не планирам. Няма да кажа, че автоматично сключвам договор и в този смисъл изключвам всякакви мисли за литература, но те се изключват сами. Там е невъзможно да се направи нещо. Да се ​​​​следя отблизо и да си записвам неща – е, това е невъзможно за мен. Знам, че, да речем, великият фронтови писател, авторът в окопите на Сталинград Виктор Некрасов, е започнал да пише своята повест в болницата. И двамата велики военни кореспонденти Шолохов и Симонов са работили по време на войната, но все пак са били военни кореспонденти. А когато си действащ боец, офицер, това се прави много по-рядко и по-трудно. Опитвам се да не мисля за творчество, за да не се разсейвам. А и това отнема известно време, защото всичко това се случва, и след известно време, понякога след месец, година, три, се задейства някаква реакция, и в главата ти се появява образ, музика, мелодия. Разбираш, че този текст вече се е оформил в главата ти. Защото литературата и прозата не са за някакви случки. Литературата се състои от едно голямо, единно мелодично усещане, което възниква, изведнъж знаеш как трябва да изглежда тази история и не е задължително тя да се опише в момента на нейното случване – може и много по-късно“.

Източник: ТАСС

Ако статията ви е харесала, споделете я с приятелите си в социалните мрежи от тук: