Всичко беше подготвено. В нощта срещу 15 януари Близкият изток влезе в режим „последни минути преди война“. Американски самолети-цистерни се вдигнаха от бази в региона. Израелски изтребители заеха бойна готовност.
Иран внезапно затвори въздушното си пространство с NOTAM – сигнал, който във военния свят означава само едно: очаква се удар.
В тези два часа никой не говореше за „ако“.
Говореше се за „кога“.
Пентагонът беше представил на Доналд Тръмп пълен списък с цели – от ядрената инфраструктура на Иран, през балистичните ракети, до командни центрове на вътрешната сигурност.
Израел преместваше батареи „Железен купол“ към големите градове.
Европейски авиокомпании отменяха полети.
Започна тиха евакуация.
И тогава – нещо се “счупи”.
Саудитска Арабия, Катар и Оман изпратиха ясно и хладно послание до Белия дом:
Удар по Иран означава хаос.
Ормузкият проток – тясната водна артерия, през която минава една пета от световния петрол, можеше да бъде блокиран за часове.
Това не е регионален проблем.
Това е глобален икономически шок.
Wall Street Journal и New York Times потвърдиха:
арабските съюзници на Вашингтон се страхуват не по-малко от самия Иран.
Техеран вече беше дал сигнал:
ако САЩ ударят – американските бази в региона ще бъдат легитимна цел.
Включително и тези в Турция.
Това вече не беше сценарий за „наказателна операция“.
Това беше път към широка регионална война.
ХОДЪТ, КОЙТО ОБЪРКА ВСИЧКО – КИТАЙ
Докато американският самолетоносач „Абрахам Линкълн“ се придвижваше към Близкия изток,
Китай не изпрати ракети.
Изпрати сигнал.
С майсторски контролирано изтичане на информация Пекин намекна, че китайски самолети са навлезли в иранското въздушно пространство.
Започнаха спекулации за ПВО системи HQ-9.
Нищо не беше потвърдено.
Но ефектът беше постигнат.
Паралелно външният министър Уан И разговаря с Техеран и заяви, че Китай се противопоставя на „закона на джунглата“ в международните отношения.
Преводът беше ясен:
Ако стреляте – няма да сте сами.
И ТРЪМП СПРЯ ЧАСОВНИКА…
Някъде в този момент Доналд Тръмп беше изправен пред реалността, която никой не обича да му казва на глас:
режими не се свалят с ракети.
Съветниците му не успяха да гарантират бърз резултат.
Гарантираха само едно – дълга, скъпа и неконтролируема война.
И така, в ранните часове на 15 януари, Техеран получи съобщението:
удар няма да има. Засега.
Иран частично отвори въздушното си пространство.
Тонът се смекчи.
Светът отново си пое въздух.
Но … нищо не е приключило.
САЩ „обмислят всички варианти“.
Иран твърди, че е готов да отговори.
Израел остава на максимална готовност.
Тези два часа показаха нещо тревожно и ясно:
Светът вече не се управлява от една сила.
Една грешка в Иран може да срине пазари, държави и съюзи.
И следващия път часовникът може да не спре.
Този път пръчката издържа огъването, но всички знаем, че това е до време. В същност този който е поставен под най-силен натиск е самият Тръмп. Той трябва да докаже на страната разполовена на две, че неговият път е верният. Той трябва да докаже на себе си, че е толкова велик, за колкото се смята сам. Той трябва да намери решение, за проблеми извън собствените му възможности. За това прилага нещо като „шоков тест“, къде системата ще поддаде, за да пробие той и да се измъкне от това затворено и смаляващо се пространство. Не му стискам палци, макар да знам, че за балансирана система, трябва да има няколко разни опори. САЩ са доказали, че те не са опора на света, а заплаха за съществуването му. Пртекалено много алчност и лични амбиции са изградили плитките корени, на тази страна, за да се опрем на тях и в бъдеще.