„Европа и САЩ, тези непоправими колонизатори, решиха, че с Русия и руснаците могат да се държат както с „туземци“, “низша раса”, но подцениха Путин. Те инвестират милиарди в терористи, религиозни фанатици, нацисти – стига да са против Русия.“ Това казва в разговор с Дарина Григорова Яков Кедми. Кедми е израелски държавник, дипломат, в периода 1992-1999 г. е ръководител на израелската специална служба „НАТИВ“. Участва във войната на Йом Кипур , където служи в един танков батальон с бъдещия израелски премиер Ехуд Барак. Заема ръководни постове в „руския отдел“ на израелското външно министерство.

– Добър ден! Благодаря Ви за съгласието да дадете това интервю. Моят първи въпрос към Вас е: Вие казвахте, че се води война за унищожение на Русия. Кога Русия разбра това – дали след 1999 г., след бомбардировките над Югославия, когато Примаков обърна самолета си обратно за Русия, или имаше друг тласък? Кога се появи това разбиране, че тя няма друг път освен да се защити от всичко това? Как е според Вас?

– Тази война се води през цялата история. Последният стадий на тази война започна през 1991 г., след разпадането на Съветския съюз.

– Но кога самите руснаци разбраха това – след бомбардировките над Югославия, или те винаги са знаели това?

– Самите руснаци разбраха това някъде в началото на 2000-те години, когато Съединените щати започваха да придвижват НАТО на Изток, вече към страните от Източна Европа, от бившия социалистически лагер, и от бившия Съветски съюз, и когато в САЩ беше приета военната стратегия на глобалния бърз удар, според която се планираше нанасянето на удар с около 6 хиляди крилати ракети по територията на Русия, като около 3 и половина хиляди от тях трябваше да бъдат с морско базиране – върху кораби и подводници. Ставаше дума преди всичко за ракети “Томахоук”. Смяташе се, че такова количество ракети, руската система за противоракетна отбрана не е в състояние да издържи и с това по-голямата ѝ част трябваше да бъде унищожена, както и по-голямата част от стратегическите балистични и други ракети. Когато тази концепция беше приета в САЩ, а Русия по това време почти нямаше армия, тя беше с много ниска боеспособност и практически не беше заплаха за никого, тогава руското правителство разбра това напълно ясно. Първата публична крачка към това стана излизането на САЩ от Договора за противоракетна отбрана. Казват, че това е била последната крачка, която е показала на тогавашния руски президент, че дългосрочната цел на САЩ е унищожението на Русия като съвременна държава, преформатиране на руската власт, следвано от разчленяване на Русия на няколко държави.

ВИЖ ВИДЕОТО:

Поради технически проблем, първите няколко минути от разговора на Дарина Григорова с Яков Кедми липсват от видеоматериала

https://youtu.be/IM328zJOZfU

– Въпреки ядреното оръжие на Русия, такава е била целта…

– Американците планираха, че излизайки от Договора за противоракетна отбрана, ще си осигурят преимущество в стратегическите ядрени сили и въз основа на тяхната оценка за изоставането на Русия във въоръженията ще могат много бързо да неутрализират с този удар руската ядрена мощ и системата за противоракетна отбрана и тогава Русия няма да има с какво да отговори, защото тя няма да бъде способна да отговори с достоен ядрен удар. За това в Русия започнаха да говорят, Путин започна да говори за това от 2002 г. Той предупреди за това в своята Мюнхенска реч, мисля през 2007 г. Той каза: “Вие не разбирате какво правите”. А след като Буш през 2008 г. предложи Украйна и Грузия да бъдат приети в НАТО и след като Грузия се опита да завладее отново Южна Осетия, това стана напълно ясно. И тогава Русия взе курс към рязко усилване, укрепване и развитие преди всичко на своите стратегически въоръжения. Последния опит, който се извърши през 2014 г. в Украйна с Майдана, Русия разглеждаше преди всичко като опит на американците да завладеят базите на руския флот в Крим, ликвидирайки по този начин руския Черноморски флот, защото без Севастопол той не можеше да съществува, и с това да излязат на опасни позиции, от които да могат да заплашват Русия. През 2004 г., когато САЩ излязоха с инициатива за създаване на бази за противоракетна отбрана в Румъния и Полша, Русия предупреждаваше: “Те не са насочени, както вие твърдите, срещу Иран, а срещу Русия”. Когато стана ясно, че стартовите площадки на тези ракети в течение на 10 минути могат да се преоборудват от пускане на противоракетни ракети към пускане на ракети “земя – земя” и “Томахоук”, тогава на руснаците им стана съвсем ясно, че тези бази заплашват руската територия с много силен ядрен или неядрен удар. Във връзка с развитието на хиперзвуковото оръжие, въпреки че Русия изпреварва в него САЩ, е напълно ясно, че САЩ рано или късно ще се сдобият с хиперзвуково оръжие. И тогава, както руските военни грамотно определиха, времето на полет на ракетите от територията на Украйна или от територията на Прибалтика, или от територията на Румъния до жизненоважните центрове на Русия или до нейните центрове за стратегическо оръжие ще се изчислява с минути и нито една система за противоракетна отбрана няма да може да предотврати това. И Русия започна да се готви за момента, когато тя ще има достатъчно сили, за да промени това положение. Този момент настъпи по преценка на руснаците към 2020 г., когато Русия се сдоби с пълно стратегическо превъзходство над САЩ в сферата на ядреното оръжие, проведе реформи в икономиката, за да я направи възможно най-устойчива към всякави санкции и видове натиск, и проведе действия за укрепване на вътрешната власт, за не могат САЩ и техните западни съюзници да използват вътрешната опозиция за промяна на вътрешния държавен строй. Когато руснаците прецениха, че имат достатъчно сили, те излязоха с тази инициатива през миналата година.

– Яков Йосифович, а какво ще кажете за тази трескава русофобия в Европа – тя съпоставима ли е с антисемитизма през ХХ век в Западна Европа?

– Не само е съпоставима, тя се гради по същите образци. Днешната русофобска истерия на Запад ми напомня антисемитската истерия в Съветския съюз по време на “делото на лекарите”. Тя също толкова тотална, всеобща и всичко, което е свързано с Русия – косвено или пряко, с руската култура, се квалифицира като вражеско, като отрова, която трови атмосферата и умовете на честните граждани. Ако сравним отношението към руснаците, към руската култура с отношението към евреите по време на Гьобелсовата антисемитска пропаганда, то те са почти еднакви.

– А не е ли това всъщност ренацификация на Европа по някакъв начин?

– Това е естествено развитие на онова, което погрешно се наричаше “европейска цивилизация и култура”. Нацизмът е роден в Европа. Нацизмът се разви в Европа. Всички страни на Европа – всички! – бяха съюзници на Хитлер по време на войната с Русия. Официално към нея не се присъедини Швеция, но и тя доставяше всички необходими компоненти за германското оръжие. Официално това не вършеше Швейцария, но и тя не само че произвеждаше компоненти за германската армия, но и позволяваше провеждане на всякакви финансови операции, включително и с парите на унищожаваното еврейско население в Германия и Европа. Ще ви дам такъв пример: много хора познават известната марка швейцарски часовници “Шафхаузен”. Добри часовници! Те са наречени по името на града Шафхаузен. В края на 1944 г. американците се обърнаха към швейцарците и им казаха: “Вашите заводи в Шафхаузен доставят електронни оптически прибори за насочване на нацистките самолети към целта. Прекратете това, ако обичате”. Швейцарците казаха “не” и тогава американските самолети “по погрешка” бомбардираха тези заводи. Те казаха: “О, ние просто сгрешихме, ние си мислехме, че това е Германия”. И такива неща имаше. Цяла Европа воюваше на страната на Германия, а Райхстагът освен от германците, от нацистите, беше защитаван и от френско есесовско поделение…

– “Шарлеман”.

– “Шарлеман”, да. А сред пленниците, взети от Червената армия, германците бяха 50 процента. Останалите бяха всякакви – французи, шведи, ирландци… каквито щете. Цяла Европа беше с нацистите, защото това беше против Русия.

– Яков Йосифович, а как може да това се обясни на един интелигентен човек – не на обикновения човек, който всичко разбира, а на интелигентния човек, който ще каже, че Зеленски е евреин, че в Израел има проукраинско лоби и, значи, в Украйна няма нацизъм и “денацификацията” е нещо измислено от руската пропаганда? Как да му се обясни това и доколко в Израел има проукраинско лоби, доколко то е рускоезично, и как това е свързано със загуба на паметта за това, което бандеровците вършеха с евреите – и не само с евреите, но и с поляците и с всички други в Украйна?

– Първо, не трябва да се идеализират евреите. Това е народ като всички други. И ние си имаме свои собствени отрепки и собствени предатели. И в България имаше както български партизани, така и български фашисти, така и българи, които искаха война с нацистите. И при евреите е същото – и у нас имаше “Юденрат”, имаше евреи, които служеха на нацистите, една част от тях от страх, друга част за пари, трета част – за да спасят семействата си. Един милион руски войници бяха мобилизирани във Вермахта, макар и не в бойните редици – в бойните редици беше само армията на Власов. Сред всички народи го имаше това. Второ, нацизмът не е само антисемитизъм. Нацистите унищожаваха и циганите. Нацизъм е – когато някой народ, някоя група бива обявена за “извън закона” и за подлежаща на унищожение. Вие питате какво се случва в Израел? Вчера имаше демонстрация пред американското посолство на израелци за Русия, с руски и съветски знамена. Ние сме страна, в която има всякакви хора. Това, че Зеленски е с еврейски произход, не променя нищо. Ще ви кажа, че Розенберг – един от нацистките престъпници, автор на расовата теория, е завършил Висшето техническото училище в Москва. Той произхожда от прибалтийските немци. Тоест такива неща има, има ги сред другите народи, и ние също не сме изключение. Да се прикриваш с това, че Зеленски е евреин и да твърдиш, че те не са нацисти не е интелигентно, защото когато за национален герой се обявява Шухевич, който ръководеше погрома в Лвов, когато тези “герои”, които извършиха клането във Волин, се обявяват за национални герои и примери за подражание, то това, разбира се, е нацизъм. Бащата и братът на Бандера бяха затворници в лагер и там ги убиха. Кой ги уби? Поляци, полски лагеристи, заради клането във Волин. В Полша Бандера се смята за престъпник и изчадие на ада. Това не пречи на полското правителство да приема неговите последователи като нещастни бежанци.

– А това не е ли опасно за самата Полша?

– …така че ако в Израел се чуват гласове на хора, които не познават и не искат да познават историята, то какво да се прави. А къде най-много намериха убежище нацистките престъпници? Избягалите нацисти?

– В Канада?

– В Съединените американски щати.

– Да, и в Канада също.

– А след това и в Канада. В двата стълба на западната уж “демокрация”… Там правят показни процеси срещу старци, наскоро имаше процес срещу някакъв повече от 90-годишен немец за това, че той на младини е бил мобилизиран в армията и е бил писар в концлагер; а къде е комендантът на този концлагер? Колко години затвор е получил той? Дванайсет, след шест години е излязъл на свобода и е получавал държавна пенсия! Човекът, под чието началство е служел Айхман, началникът на виенската полиция, почина през 80-те, с благодарност от ЦРУ за дългата му служба в германското разузнаване BND. Веднага са го взели там! Човекът, под чието ръководство е бил Айхман! Така че това, че на Запад са забравили тези престъпления, че ги поощряват, е очевидно. Условието е едно: ако тези неща са против Русия, всичко се прощава. Ето така те възпитаха, въоръжиха Ал Кайда, така подкрепяха в началото ИДИЛ, така подкрепяха терористите в Сирия. Главното беше, че всичко това е против Русия. Така и когато започна войната в Югославия, още през 90-те, аз тогава бях на работа в спецслужбите и казах: “Това не е против сърбите, това не е против Югославия, това е против Русия”. Защото те знаеха, че сърбите и руснаците са близки народи и че Сърбия е близка на Русия. Затова те разбиха Югославия и изчадие адово тогава за целия свят беше Сърбия. Виждах какви ужасни расистки филми се излъчваха тогава по американската телевизия и навсякъде: за изчадие адово бяха нарочени сърбите, които никога не са били заплаха за никого. Но при това американците подкрепяха косовските терористи – албанците; подкрепяха хърватите – една нацистка държава, унищожила навремето милион сърби, без да смятаме евреите и циганите.

– Усташите.

– Да, усташите.

– Яков Йосифович, професионалното разбиране на Русия в западните страни ми изглежда много слабо, дори на катастрофално ниско ниво. Останали ли са все още професионалисти, които биха могли да обяснят поведението на Русия без тази пропаганда и омраза, защото в противен случай не могат да се завържат просто никакви отношения? Разбират ли на Запад Русия или просто не искат да я разберат? Какво е Вашето мнение?

– Те не я разбират, те и не искат да я разбират. Ето, да речем, разбират ли те българите?

– Не, разбира се!

– В Европа някой разбира ли какво е България? Не. Какво са славяните за тях? Нищо. Защо тогава трябва да разбират Русия? Не забравяйте, че Европа винаги е била колониална страна, тя е имала колонии и те са се отнасяли към всички други като към колониални туземци. Доколкото са могли, са го правели. По време на Руско-турската война цяла Европа е подкрепяла Турция. Защо? Дали защото Турция е била демократична страна? Интересувало ли ги е какво ще стане с българите, с вашите предци? Ами с гърците? Не! Интересувало ги е само това, че Турция е против Русия, трябва да я подкрепим! На всяка цена! И тогава мнозина са подкрепяли турците, може би ще се учудите – дори част от интелигенцията ги е подкрепяла. Кой например е подкрепял войната на Турция срещу Русия? Карл Маркс. Защото той е бил русофоб. Бил е също и антисемит, въпреки еврейския си произход, защото това, което е писал за евреите, си е чист антисемитизъм. Същите неща е писал и за руснаците…

– Също както и Енгелс…

– …бидейки потомък на потомствени равини на града Трир. Така че ето как трябва да се разглежда историята. Ако някой е против Русия, значи му е разрешено всичко. Това могат да бъдат бандити, това могат да бъдат терористи, това могат да бъдат религиозни фанатици и всякакви други: главното е да бъдат против Русия. Също и нацисти.

– Но сега вече и на ниво дипломация виждаме просташко и грубо отношение към Русия. Преди това нещо го нямаше. Кога ще свърши това? То продължава въпреки военно-техническия потенциал на Русия, който тя демонстрира. Това е просташко поведение и то на ниво правителства…

– Това е оптическа измама. Такова просташко отношение към Русия, а Русия е европейска държава, как е възможно? Разказвал съм един такъв пример: в началото на ХХ век англичаните са изобретили разкъсващите куршуми дум-дум. И имало конференция в Европа – мисля, че някъде през 1902 г. Там станало дума за това, че това оръжие трябва да се забрани и защо британската армия го използва? И британският бригаден генерал, пристигнал от Индия, казал: “Да, съгласен съм, че това оръжие може да се забрани. Но нали ние го използваме срещу индийците? Нали става дума за тях, а не за нас?” Тоест тук имаме оптическа измама: защо изведнъж с Русия, европейска цивилизована държава, започват да говорят на такъв език, на какъвто по-рано са се обръщали към туземците? Ето това се е променило: не че те се промениха, те просто решиха, че с Русия, с руснаците могат да се държат, както са свикнали да се държат с всички “низши раси”, с всички тези славяни и останали. Е добре, можем да направим поляците почетни европейци заради тяхната омраза към Русия. Но вижте как се отнасят към поляците в Европа, как се отнасят към поляците в САЩ? Как? Европа изобщо е расистка страна. Какво са правели англичаните с ирландците? Продавали са ги като роби – в края на ХVIII век са търгували с тях като с роби, въпреки че това са бели, въпреки че са съседи, въпреки че са християни! А какво остава за Русия… Руснаците са неправилни християни, и въпреки че изглеждат като белите, са си туземци. Вие също в техните очи сте си туземци. Но полезни!

– Яков Йосифович, а кога в такъв случай в Русия ще се извърши ментална еманципация от Европа, защото там съществува тази любов и очаровано отношение към Европа като към мит, нещо ги тегли към Европа. Кога ще свърши това, имам предвид именно на ментално ниво? И нужно ли е?

– То вече свършва.

– Надявам се на това…

– Това е стар проблем на Русия. Я ми кажете, ако обичате: аз не съм расист, но след Петър Първи колко царе е имало в Русия, които да са поне наполовина руснаци по кръв? Погледнете руската аристокрация: те са говорели великолепен френски, великолепен немски, познавали са всички тънкости на европейската култура, етикет и кулинария. Кого са презирали? Своя народ. Към кого са се отнасяли скотски? Към своя народ, към своята култура. Това е проблемът! Това е проблемът на комплекса за малоценност на руската интелигенция, от който тя все още не се е освободила, но вече започва да се освобождава. Защото каква е била културата? Антична: трябвало е да се учи латински, да се учи старогръцки, да се учат европейските езици, европейската музика. Друг въпрос е, че друга култура те не са познавали. Другата е била все още далеч, а своята тепърва е започвала да се развива и то да се развива под европейско влияние. Ето защо онова, което се наричаше в Русия и то още по време на моето детство “сляпо преклонение пред Запада”, го има в руската култура. Има го в много страни, има го в полската култура, защото своето достойнство те виждат в това, че принадлежат към Европа. Не защото това е полска култура, а защото тя прилича на европейската. Шопен е наполовина французин; това им импонира. А има и народи, които не са се прехласнали толкова по европейската култура, но които малко са позабравили своята си култура. Културата на българския народ, например, се е създала не на чисто европейска почва, това не е чисто европейска култура. Затова българите могат и трябва да развиват собствената си култура, която попива всичко, което е имало в древна България и от източния дял на българската култура, и от европейския ѝ дял, но си е свое, свое си е! Защото българите се различават от сърбите, българите се различават от гърците. Аз не искам да се меся в проблемите между Македония и България, това сами трябва да си го решите…

– Това е нашата Украйна.

– Но вие сте особен народ! Вие не сте нито едните, нито другите, нито третите, вие си имате свои достойнства, имате си своя религия. Много малко са народите, които си имат своя собствена религия.

– Да, ние сме православни.

– Вие сте дали писмеността на руския народ и не само на руския. Тази славянска писменост, откъде се е появила тя? Тоест при българите го няма това сляпо преклонение пред другите, което го има у руската интелигенция. Вие в това отношение, въпреки че почти през цялата си история сте били под чужда власт, вие сте запазили своето достойнство и при вас го няма този комплекс за малоценност, който присъстваше при руската интелигенция чак до последно време.

– Въпреки че и нашата интелигенция…

– Е, то това не може да мине безследно. Не може да мине безследно! Има го при всеки народ, всяка нация. И у нас също го има. Това са естествени явления; но това, че те са естествени, не ги оправдава, не ги прави правилни. С тези явления страната, народът трябва да намери сили да се бори и ако той намери такива сили то той ще има бъдеще, а ако не намери, то той няма да има бъдеще.

– Яков Йосифович, Вие веднъж казахте, че сте виждали Сталин по време на демонстрация, тоест като жив човек. Общували сте и с Владимир Владимирович Путин. Запомнила съм това, което казахте: че ако го нямаше Путин, днес нямаше да има Русия. Кога именно разбрахте това? Защото Путин беше различен през цялото това време от 1999 г. и до днес. Веднага ли го разбрахте или имаше някакъв специален момент?

– Когато се запознах с него, той беше чиновник при (кмета на Петербург) Собчак и офицер от запаса на КГБ, от първо главно управление на КГБ. Тогава той ме интересуваше като ново поколение държавен чиновник и това беше едно от първите мои дълбоки общувания с офицер от разузнаването от бившия Съветски съюз, първо главно управление на КГБ. Исках да разбера: що за човек е това? Какво означава да си офицер на първо главно управление на КГБ, занимавал се с професионална работа в чужбина? В средата на 90-те години, а и преди това аз по силата на служебния си дълг се бях сблъсквал със служители на КГБ, но тогава бях в съвсем друго качество. И затова първите ми впечатления от Путин бяха като за човек изобщо, като за представител на онова време на руското офицерство, на разузнавателните служби и в по-малка степен като за държавен деец, той тогава и не беше такъв. Помня първия ни сериозен разговор – това бяха три и половина часа, ние говорихме за всичко. Това просто беше беседа на двама човека, аз съм с пет години по-възрастен от него, няма голяма разлика. Беше ми интересно, как той говори с мен; нали и аз в неговите очи, както и той в моите… Преди това вече се бях срещал с офицери, но от други подразделения – от “Алфа”, от седмо управление. С тях също имах добри отношения, но това беше друго. А тук той не беше на служба, затова не беше и скован от служебни ограничения, въпреки че възпитанието му си личеше. След това се срещах с него, когато той вече беше председател на Съвета за безопасност и директор на ФСБ. Тогава вече разговорите ни бяха по-професионални, по-дълбоки и аз вече гледах на него като на човек, който заема доста висок пост, сериозен пост, и вече се интересувах от него от тази гледна точка. Вече тогава виждах, че той има държавническо мислене, че това е човек от онзи вид, към който принадлежах и аз, и моите колеги – хора, които цял живот служат на родината си, на своята страна. Това са хора на дълга, а не такива, които се интересуват от печалба и така нататък. Те служат на своята страна. Когато той стана президент, ние също имахме много срещи, аз започнах да забелязвам у него признаци на това, че той наистина умее да управлява. Въпреки че това беше самото начало и въпреки че към част от действията му имах критика. Казвах му го открито – че действията му не съответстват на онези норми, които аз познавам от моята страна, от моя живот. После вече с удоволствие отбелязах, въпреки че от 2002 г. и до края на 2015 г. ми беше забранено да посещавам Русия, но аз следях неговите изказвания и действия – че той много бързо и правилно се учеше. Помня, че още на първата ни среща забелязах неговата любознателност, способността му да реагира бързо, да прави правилни изводи. И заедно с това средата, в която той се е развивал, също е оставила върху него своя отпечатък. От част от тези остатъци от миналото си той успя да се избави. Но пък се появиха други неща. Тоест за мен той не е идеален човек. Но като държавник той съвсем случайно се оказа в нужното време на нужното място. За това, че неговата кандидатура се разглежда вместо тази на Елцин, аз научих няколко месеца преди това. И на въпроса какво мисля за това, аз дадох своята характеристика: измежду всички алтернативи тази е най-подходящата. Но аз не очаквах, че той ще бъде толкова успешен. И никой не го очакваше! Защото ако те бяха предвидили това, те нямаше да му позволят да дойде на власт.

– Със сигурност! Значи тази непредсказуемост е част от неговите качества, така ли?

– Ами и той сам не го беше очаквал това от себе си! Това не е човек, който… та нали, както знаем, всеки политик си има амбиция, силна, която той не може да обуздае и именно тя го докарва на власт. Той нямаше такава амбиция. Той не желаеше властта. Той се отнасяше към това по същия начин като към службата си: “Е добре, назначават ме на този пост, аз ще си изпълнявам задълженията”. Но той никога не се е стремял към власт. И аз мога да кажа това абсолютно сигурно, защото го бях виждал още преди това и в началото на неговия път, и когато беше директор на ФСБ – той просто си вършеше задълженията професионално. За неговия пост ние тогава също разговаряхме. Той просто изпълняваше задълженията си като всеки друг офицер, който е назначен да ги изпълнява. Но има, например, един факт, който го характеризира: когато го назначиха на поста началник на ФСБ, дойдоха при него и му казаха: “Ти си началник на ФСБ, искаме да ти дадем генералски чин, това е пост за армейски генерал”, той каза: “Генералските звания се завоюват на бойното поле. Аз не искам никакви звания”. И той си остана със същото звание, с което беше излязъл в запаса. Това характеризира човека и неговия морален свят, въпреки че на пръв поглед е дреболия. Но ето че той не се интересуваше от това и беше единственият директор на ФСБ, на службата за сигурност, който не взе никакво звание. Както си беше подполковник… той всъщност беше майор, но излезе в оставка като подполковник… други звания не си присвои. Въпреки че можеше да стане армейски генерал съвсем спокойно. Това му беше чуждо, противоестествено. Това говори за неговите амбиции, за неговото отношение изобщо към държавната служба и към това как трябва да бъде оценяван човек.

– Яков Йосифович, един последен въпрос: в Русия много често спорят за идеологията; всеки си има своя абстракция, но някак си ги тегли към това… Има някакво чувство на недостатъчност поради това, че в Конституцията е забранено да има държавна идеология. Струва ми се, че Путин е извън всякаква идеология, той е абсолютен реалполитик, прагматик, но обществото се нуждае от нея – и левите и консерваторите, всички. Според Вас нужна ли е на Русия идеология, някакъв пореден утопичен проект?

– Ще Ви кажа следното: всеки народ се нуждае от някаква национална идея.

– Да, разбира се! Но това са различни неща…

– …в противен случай какво го прави народ?

– Добре де, това идеология ли е – националната идея? Не винаги!

– Тя е близка до идеологията, но не винаги е идеология.

– Да, със сигурност.

– Всеки народ трябва да реши това. Моят народ, въпреки че ние сме древен народ – сега намериха надписи от XII в. преди нашата ера, някакви молитви, проклятия, няма значение: това е 1200 г. до нашата ера – но и ние същото се питаме днес: какво е за нас национална база на нашия народ? Какво ни прави народ? Въпреки че си имаме собствена религия, собствена история, ние и днес се занимаваме с този въпрос. И в Русия, след това, което се случи, след краха на държавността – два пъти през ХХ в., крах на държавността и всичките ѝ основи, и краха на това, което неправилно се нарича комунизъм, комунистическа идеология – по-точно това е болшевишко-руският вариант на комунистическата идеология. Днес въпросът е: а какво собствено е Русия? Ето тези хора, които се намират на тази територия – какво ги обединява? Какво ще ги обединява за в бъдеще? Защо те трябва да бъдат в една държава? В Русия това нещо в момента го няма, защото те изхвърлиха заедно с комунистическата или псевдокомунистическата идеология, заедно с мръсната вода изхвърлиха и бебето. И сега те се оказаха в състояние, когато хората се питат: “А защо изобщо е нужна Русия?” Че тя не е нужна на Запада, това е абсолютно сигурно, но, виж, на хората, които живеят в Русия, защо им е нужна Русия? И каква Русия им е нужна? И защо Русия трябва да стига от Камчатка до западните си граници и къде трябва да минават западните ѝ граници? И какво всъщност е народът на Русия? Кого обединява той? Православна държава ли е Русия или това е империя, която обединява всякакви религии и народи? И в момента Русия се опитва сама да разбере това, да си изработи някакво решение, мятайки се от една крайност към друга. Но това е едно естествено търсене; щом и ние търсим, то защо да не го прави и Русия? И аз в това отношение бях много учуден и зарадван от казаното от Кадиров. Кадиров е президент на Чечения. Самият той казва: “Първия си руснак аз убих на 16 години”. Първия си руски войник… И той казва: “За моя народ бъдеще може да има само в рамките на държавата Русия. Защото само в рамките на Русия ние можем да си осигурим максимална безопасност и максимално развитие като чеченци, като мюсюлмани. В противен случай ще изчезнем”. Мисля, че това определение не е расово, не е религиозно, то е универсално. То е подходящо за всички народи на Русия. Историята доказва, че само в рамките на една голяма, единна, многонационална, многорелигиозна държава всеки народ може да си осигури безопасност и най-добро, най-оптимално развитие. Как ще стигнат до това разбиране народите на Русия, в това число и руският народ, аз не знам, но същия проблем го имате и вие, българите: къде и как българският народ може да си осигури най-добро развитие като народ, като цивилизация, като културна, самостоятелна и самодостатъчна общност? Върху какво ще основете вашата история, вашето бъдеще? Този проблем стои пред вас, този проблем стои пред Русия, този проблем стои пред Съединените щати, този проблем стои пред Франция, пред всеки народ. Има народи, които са самодостатъчни и могат да живеят самостоятелно, да си осигуряват всичко. А има народи, които, изхождайки от обкръжението си, от историята си, от проблемите си, разбират: ако бъдат сами, ще бъдат унищожени. Ще Ви дам такъв пример: у нас, в Близкия Изток има 40 милиона кюрди.

– Но те са разделени.

– Факт! 40 милиона кюрди! Техният проблем е, че няма кюрдска държава. А в какво състояние се намира кюрдският народ? Искам да напомня, че великият мюсюлмански пълководец Саладин е бил кюрд. Той не е бил арабин, той е бил кюрд! Тоест една или друга насока на развитието, на саморазвитието, може да бъде решаваща за бъдещето: ще съществува ли този народ или не? Аз не знам какво щеше да стане с българите, ако не беше войната на Русия с турците…

– Да, това е възкресило нашия народ.

– …в какво състояние щяхте да бъдете сега и щяхте ли съществувате изобщо? Може би щеше да ви сполети участта на арменците или на анадолските гърци?

– Абсолютно вярно. Яков Йосифович, това със сигурност е последният въпрос: какво е за Вас Русия – има ли някакъв образ, който да свързвате с Русия, нещо ярко, нещо ирационално, ако щете?

– Първо, аз съм роден в Русия.

– Да. В Съветския съюз, но това е едно и също.

– Руският език, руската култура са част от мен, част от моето аз. Основата на всичко, което имам в живота, е заложена в Русия, сред руския народ. И ако съм постигнал нещо в моя живот, то именно благодарение на това, че съм развил тази основа, не съм я загубил. Не съм загубил всички тези качества. Москва за мен е най-близкият ми град. Познавам Москва много по-добре от мнозина нейни днешни обитатели. Аз вървя по улиците на моето детство. Помня ги, както помня – както казахте и Вие – Сталин от шестгодишен, така помня и тези улици от още по-малък. Но това не е моята страна. Когато ме питат: “Русия ли е твоята родина?”, аз казвам: “Не, това е мястото, където съм роден”. Родина е онази страна, за която си готов да воюваш, да умреш и да убиваш. За Русия аз не съм готов нито да умирам, нито да воювам, нито да убивам, и не искам и моите деца да го правят. Аз съм воювал, рискувал съм живота си и съм убивал заради моята страна – Израел. Тъкмо в това е разликата.

– Разбирам. Благодаря Ви много за този толкова интересен разговор. Бих искала да Ви кажа, че в България много Ви обичат, внимателно следят Вашите изказвания. Въпреки цялата тази цензура и медиите, които поразяват със своята тъпотия, българите се ориентират в ситуацията и за тях това ще бъде много важно. Още веднъж Ви благодаря за това, че се съгласихте да дадете това интервю.

– Благодаря Ви и аз! Много съм трогнат, аз имам специално отношение към България…

– Да, усетих това.

– Специално отношение към българския народ! И като човек, и като евреин аз помня всичко. Службата, в която работех, и нейните основатели – те са работили в България, аз знам от тях страшно много неща за България. Освен това аз обичам българската кухня! Да, много често съм ходил в български ресторанти в Израел и много ги харесвам. Случвало ми се е да бъда няколко пъти в София, но това беше много отдавна, по силата на служебните ми задъжения, така че помня този град, но много малко. Наистина съм трогнат, много Ви благодаря и Ви желая всичко най-добро! Искам да Ви кажа: и Вашият народ, и моят народ, и народът на Русия са имали по-тежки времена. Ние сме ги преживели.

– Да.

– Това ни дава надежда, че и в бъдеще ще преживеем всичко. Да си останем това, което сме – това е най-главното.

– Да. Огромно благодаря! До нови срещи, надявам се!

– Задължително!

– Благодарим Ви!

– Пак заповядайте! Всичко хубаво!

– Всичко хубаво!

––

Яков Кедми е израелски държавник, дипломат, в периода 1992-1999 г. е ръководител на израелската специална служба „НАТИВ“. Участва във войната на Йом Кипур , където служи в един танков батальон с бъдещия израелски премиер Ехуд Барак. Заема ръководни постове в „руския отдел“ на израелското външно министерство. От 2010 г. е коментатор в руската телевизия и радио, участва главно в програмите на Владимир Соловьов.

Роден е в СССР. На 19 февруари 1967 г. Кедми влиза в израелското посолство в Москва и обявява, че иска да емигрира в Израел. Служителите в мисията заподозряват, че действията му са провокация от КГБ и молбата му да емигрира в Израел не е разгледана. Седмица по-късно Яков Кедми отново идва в посолството, където вече получава необходимите документи. На 11 юни 1967 г., когато СССР скъсва дипломатически отношения с Израел във връзка с Шестдневната война, публично се отказва от съветското гражданство и иска да му се даде възможност да емигрира в Израел. В същия ден той се отправи към американското посолство в Москва и разговаря с консула за заминаване за Израел.

На 20 май 1968 г. Яков Казаков пише писмо до Върховния съвет на СССР , в което осъжда политиката на антисемитизъм , настоява за освобождаване от съветско гражданство и се обявява за израелски гражданин. Повече от половин година по-късноКедми получава разрешение да емигрира в Израел и заповед да напусне Съветския съюз в рамките на две седмици.