Автор: Даниела Пенкова, baricada.org 

Този текст е публикуван в „Барикада“ 4 януари 2018 г.

Обичайният поздрав на иврит е „шалом“ – „мир“ – и с него евреите се поздравяват, когато се срещат и когато се разделят. Всеки нормален жител на Израел разбира се иска мир. За да се постигне такъв между Израел и Палестина обаче е необходима справедливост, без която няма и не може да има мир. Два народа отчаяно се нуждаят от възобновяването на мирния процес, но какви са шансовете това да се случи и кога? В тази хронология ще проследим както историческите събития от края на XIX век до днес, така и опитите на международната дипломация за разрешаването на арабско-израелския конфликт. 

Само няколко часа след прокламацията за създаването на новата държава Израел започва първата от дълга поредица войни – през 1948, 1956, 1967, 1973, 1982 и 2002 година. Чак през 1993 г. с ръкостискането си Ицхак Рабин и Ясер Арафат се поставя началото на мирния процес, който обаче днес изглежда отново безкрайно далечен.

Войните избухват по различни поводи, но причината си остава една и съща – два народа имат стремежи към една и съща територия. Първата война от 1948 г. се дължи на арабския отказ да признае новообявената израелска държава. Във войната от 1956 г. Египет и Израел се оказват въвлечени в един по-голям сценарий, създаден от Франция и Великобритания. Шестдневната война от 1967 г. се дължи на погрешните сметки на участващите арабски страни. Войната от Йом Кипур през 1973 г. е резултат от провала на дипломацията. Инвазията на Ливан през 1982 г. е извършена от израелското правителство по идеологически причини. Поредицата от атаки и контраатаки, достигнали кулминацията си през пролетта на 2002 г. с операцията на Израел „Отбранителен щит“, разбива надеждите за решение на арабско-израелския въпрос.

Когато медиите разказват за арабско-израелския конфликт, обикновено се ограничават до споменаването на основните пет войни, причините за избухването им и последствията от тях. Често журналистическото отразяване е едностранчиво и тенденциозно представя и налага конкретна гледна точка. Такова представяне на нещата не ни помага да получим ясна представа за произхода на най-дългия конфликт в Близкия изток.

В края на XIX век Палестина не е политическа единица (от 1517 г. е част от Османската империя), а е разделена на две административни области – Санджак  Йерусалим и Вилает Бейрут. Не съществуват данни от тогавашни преброявания, но се смята, че жителите са били над 600 000, с преобладаващо арабско население със сунитска мюсюлманска религия.

Междувременно в Европа появата на расистки и националистически доктрини засилва преследването на евреите, което предизвиква масова миграция, по-специално към САЩ. Малка част от емигрантите се заселва в Палестина, смятана за земя на техните предци. Тук се ражда движението Чибат Цион („Любов към Цион“), което през десетилетието 1880-1890 довежда до създаването на първите еврейски колонии, частично финансирани от барон Едмънд Ротшилд: Ришон ле Цион, Петах Тиква и Реховот близо до Яфа и Рош Пина в Галилея. Това е началото на завръщането на евреите в Палестина.

Главният идеолог и организатор на политическия ционизъм е Теодор Херцел, който публикува през 1896 г. своята книга „Дер Юденщат“ („Еврейската държава“) в отговор на нарастващия европейски антисемитизъм. Подзаглавието описва труда му като „опит за модерно разрешение на еврейския въпрос“. На следващата година в Швейцария, в Базел, се провежда първият ционистки конгрес, на който се оформя намерението да се създаде „национален дом“ на евреите в Палестина.

Арабският национализъм се ражда в отговор на турската революция от 1908 г., когато властта преминава в ръцете на движението на младотурците „Единство и прогрес“, в чиято програма се утвърждава турският характер на Османската империя. Оттогава въпросът за автономията става от все по-голямо значение за арабските елити. Арабският национализъм е още в началната си фаза и черпи вдъхновение от миналото, когато Близкият изток е бил в центъра на световната цивилизация.

Британците подклаждат зараждащия се арабски национализъм, разчитайки на него в навечерието на Първата световна война. Арабското въстание (1916-1918 г.) избухва, след като Съюзниците обещават пълна независимост на арабите, ако се изправят срещу Османската империя.

В същия период, на 2 ноември 1917 г. излиза Балфурската декларация, в която се обявява, че:

„Правителството на Негово величество приветства създаването в Палестина на национален дом за еврейския народ…“

Противоречието между тези две обещания е очевидно.

След победата над Турция Великобритания получава мандат от новосъздадената Лига на нациите, която ѝ поверява контрола над Палестина. През 1920 и 1921 г. арабите бурно протестират срещу заселването на евреите и срещу британското правителство. За да охлади духовете, през 1922 г. колониалният министър Уинстън Чърчил издава меморандум, ограничаващ ционистките амбиции. Нарастването на еврейското население обаче не спира: през 1922 г. в Палестина има 83 790 евреи от 752 048 души население, през 1929 г. те стават 156 481 от 992 559 души. През същия период, при все ограниченията на британския мандат, са закупени много земи, изградени са много структури като училища и болници, и най-важното, създадена е първата форма на еврейско управление, наречена Еврейска агенция за Палестина, в която работи Давид Бен Гурион. От арабска страна няма подобно развитие поради вътрешни конфликти.

Относителното спокойствие е прекъснато през 1928 г., когато в Йерусалим отново избухва насилие. Избухналите размирици причиняват смъртта на 116 араби и 133-ма евреи. Британците създават две комисии, които да преформулират политическата линия на Великобритания. Комисията под председателството на Джон Хоуп Симпсън изразява позицията, че територията позволява заселването  на най-много още 20 хиляди евреи. Препоръката на Хоуп Симпсън предизвиква гняв сред ционистите. Вероятно поради тази причина през февруари 1931 г. британският премиер Рамзи Макдоналд заявява, че правителството не възнамерява да забранява емиграцията на евреите. Изглежда, че ситуацията се е стабилизирала.

През 1933 г. евреите започват да изоставят Европа в резултат на антисемитизма на Хитлеристка Германия, Полша и Румъния. Поради ограниченията, наложени от Съединените щати, миграцията се насочва към Палестина и, противно на случващото се дотогава, главно към градовете – Тел Авив, Йерусалим и Хайфа. Еврейското население през 1936 г. достига 370 483-ма души от общо 1 336 518 души население. Тази нова миграционна вълна провокира Арабското въстание от 15 април 1936 г. Кралската комисия за Палестина, на която се възлага да намери решение, обявява, че има несъвместимост между арабската култура, смятана за азиатска, и еврейската, смятана за европейска, и формулира предложение за разделяне на Палестина. Хаим Вайцман, който по-късно ще стане първият президент на държавата Израел и който по онова време се радва на огромен престиж в Световната ционистка организация, напълно подкрепя тази идея, макар че не всички ционисти са съгласни. Твърдата опозиция на арабите обаче принуждава британското правителство да отмени предложението за разделяне, което в крайна сметка ще бъде изпълнено десет години по-късно.

С намерението да си гарантира благоволението на арабите и по този начин достъп до петрола на Близкия изток, само няколко седмици преди избухването на Втората световна война тогавашният британски колониален министър Малкълм Макдоналд заявява, че след 10 години цяла Палестина ще стане независима и че имиграцията на евреите ще бъде ограничена до 75 хиляди души. Въпреки очевидната отстъпка, лидерът на арабския бунт Хадж Амин решава да се присъедини към Германия на Хитлер, нанасяйки по този начин сериозна вреда на палестинската кауза.

Протест на евреи в Йерусалим срещу ограничаването на имиграцията, 1939 г. Източник: Wikipedia

Междувременно в Германия нацистите насърчават емиграцията на евреите; впоследствие  извършват гетоизацията, и в крайна сметка стигат до „окончателното решение на еврейския въпрос“ – масовото унищожение на евреи в Холокоста. Великобритания изглежда безразлична към ужасната трагедия и продължава да ограничава достъпа на евреите до Палестина, сред които все повече се налага идеята, че единственият начин да се гарантира сигурността им е създаването на еврейска държава. За тази цел отбранителните сили на еврейската паравоенна организация Хагана започват да трупат оръжия. Две други въоръжени организации имат същата идея – Иргун Цевай Леуми (Национална военна организация) и Лехи (Бойци за свободата на Израел), въпреки че по принцип са в конфликт с Хагана. През февруари 1944 г. Иргун обявява война срещу британския мандат.

В Съединените щати американските евреи, които контролират значителна част от американската икономика и имат силна политическа тежест, осигуряват подкрепа за каузата на ционизма от самото начало. На 31 август 1945 г. политически и лични съображения карат американския президент Хари Труман да поиска от британското правителство да издаде сто хиляди имиграционни сертификата, като заявява, че:

„Никой друг въпрос не е толкова важен за хората, които са преживели ужасите на концентрационните лагери.“

Британците отказват и това става причина за въоръжено въстание на 1 октомври 1945 г., в което трите групи – Хагана, Иргун и Лехи – си сътрудничат в Единното еврейско съпротивително движение. Британците, намиращи се в голямо затруднение, започват да търсят политическо решение. През ноември 1945 г. е създадена англо-американска разследваща комисия, чиито заключения не се харесват на нито една от заинтересованите страни.

Атентатът от 22 юли 1946 г. в хотел „Цар Давид“ ускорява края на британския мандат. Междувременно ционистите, макар и не с единодушие, изоставят идеята за обща държава („Програмата Билтмор“, май 1942 г.) и предпочитат разделянето на територията, основаващо се на „установяването на жизненоважна еврейска държава в задоволително голяма част от Палестина“. Към същото решение се ориентира и американското правителство под натиска на американските ционисти. Лондонската конференция от септември 1946 г., макар и без да излиза с окончателно решение, също предвижда възможност за разделяне, което обаче решително се отхвърля от арабите.

Сградата на хотел „Цар Давид“ след атентата, организиран от ционистката паравоенна групировка Иргун. Източник: Wikipedia

С „Декларацията Йом Кипур“ от 4 октомври 1946 г. американският президент Труман открито се обявява за разделяне на територията и създаване на еврейска държава. Британците, обратното, се обявяват за обща държава: на 7 февруари 1947 г. те предлагат до пет години независимост на страната, с еврейска и арабска част с широка автономия. Но дори това предложение бива отхвърлено и проблемът се прехвърля към Организацията на обединените нации.

С намерението най-сетне да се открие решение, бива създаден Специален комитет на ООН за Палестина (UNSCOP). Този комитет трябва да изготви предложения за бъдещето на Палестина и да ги представи пред Общото събрание на 1 септември 1947 г. Великите сили и арабските страни, които също имат свои интереси, не са допуснати в него. За членове на Комитета са избрани следните държави: Перу, Уругвай, Гватемала, Швеция, Холандия, Чехословакия, Югославия, Канада, Австралия, Индия и Иран.

Докато евреите си сътрудничат напълно с Комитета, Върховният арабски комитет допуска голяма грешка, решавайки да го бойкотира, защото вярва, че Комитетът действа срещу тях. Ционистите, чрез двамата опитни държавници Давид Хоровиц и Аба Ебан, наблягат на две основни точки: премахването на британската администрация и разделянето на Палестина. Самите британци, принудени от антисемитските демонстрации на собствената си територия, искат да се откажат от мандата си върху Палестина. Специалният комитет на ООН за Палестина с единодушие гласува за края на британския мандат.

Голяма част от Комитета подкрепя и разделението. Подготвеният план се основава на следния принцип:

„Претенциите върху Палестина както на арабите, така и на евреите са уважителни, но несъвместими, и между предложените решения разделението гарантира най-реалистичното и осъществимо споразумение“.

Според предложението на UNSCOP, арабската държава трябва да бъде разделена на три отделни зони: крайбрежна ивица от Рафах до Газа, Галилея на север и вътрешността на страната, включително градовете Наблус, Хеброн и Беер Шева. Еврейската държава пък трябва бъде непрекъсната и да включва голяма част от крайбрежието, включително Тел Авив и Хайфа, пустинята Негев на юг и долините Израел и Хула на север. А Град Йерусалим трябва да се превърне в град с международен статут под управлението на Организацията на обединените нации. Освен това Комитетът препоръчва икономически съюз на Палестина с разделение на приходите и общо управление на парите, митниците и комуникационната мрежа. Британското правителство се обявява против разделителния план, който е „толкова очевидно несправедлив спрямо арабите“ (повечето територии, определени за еврейската държава, са предимно с арабско население). Палестинските лидери пък отхвърлят изцяло принципа на разделение. На евреите, разочаровани заради Йерусалим, им се предлага държава, гарантирана от най-високата международна институция – Общото събрание на ООН.

Планът за разделяне на Палестина от 1947 г. Източник: Wikipedia

За да се намали арабското население, присъстващо в бъдещата еврейска държава, град Яфа се присъжда на арабската държава. С тази промяна планът на UNSCOP е гласуван на 25 ноември 1947 г. и получава 25 гласа „за“ срещу 13 „против“, като не постигна необходимия за одобрение кворум от две трети. След дейна кампания на американския президент Труман, която осигурява гласовете на други 8 държави – Гърция, Хаити, Китай, Еквадор, Либерия, Ходурас, Парагвай и Филипините, – Резолюция 181 бива одобрена от Общото събрание на 29 ноември 1947 г. с 33 гласа „за“ срещу 13 „против“ и 10 „въздържали се“. Одобряването на разделението всъщност предизвиква жестока недекларирана гражданска война, в която британското правителство решава да не се намесва. На 9 януари 1948 г. е създадена комисия, която да контролира изпълнението на плана за разделение. Комисарите обаче са възпрепятствани от британците да влязат в Палестина и това определя края на самия план.

На 14 май 1948 г. свършва британският мандат в Палестина и е обявена Декларацията за независимост на държавата Израел, отворена за всички евреи и гарантираща правата на всички свои граждани, независимо от тяхната раса и религия. Хаим Вайцман става президент, а Бен Гурион – министър-председател. Моментално идва признанието от страна на Съединените щати и Съветския съюз. Няколко часа след обявяването, на 15 май 1948 г., Арабската лига „влиза“ в Палестина и така започва първата арабско-израелска война.

Израелски войник по време на войната Йом Кипур. Източник: jpost.com

На 15 май 1948 г., Арабската лига навлиза в Палестина като отговор на провъзгласяването на държавата Израел,  с което започва първата арабско-израелска война. След няколко седмици на тежки боеве никоя от страните не постига превес. На 11-и юни ООН, чрез шведския посредник Фолк Бернадот, успява да се подготви временно примирие, добре прието и от двете страни. Въпреки че в периода на примирие не е позволено превъоръжаване, Израел успява да закупи оръжие и самолети. Когато войната се възобновява на 8-ми юли, израелците бързо започват да надделяват и да настъпват в няколко ключови области, създавайки огромна вълна от палестински бежанци. На 18-и юли е обявено ново примирие, по време на което Бернадот работи за намиране на дипломатическо решение, което частично да укрепи израелските териториални завоевания. Въпреки това, неразбирайки намеренията му, еврейската въоръжена групировка Лехи от Йерусалим го убива в деня преди предаването на плана на ООН. На 15-и октомври военните действия са възобновени.

Резултати от първата израело-арабска война

Според ООН 711 000 палестинци, половината арабско население в Палестина по онова време, са избягали, емигрирали или са били принудени да се изнесат по време на конфликта. На 11 декември 1948 г. Общото събрание на ООН приема Резолюция 194, която освен всичко друго заявява, че в контекста на едно общо споразумение за мир „на бежанците, които искат да се върнат в домовете си и да живеят в мир със своите съседи, ще им бъде позволено да го направят“ и че „ще бъде изплатена компенсация за имотите на тези, които изберат да не се връщат“. Резолюцията също така издава мандат да бъде създадена Помирителна комисия на ООН. Въпреки това страните, ангажирани с резолюцията, не постигат никакъв успех в прилагането ѝ, което също допринася за задълбочаването на проблема с палестинските бежанци. Днес палестинците отбелязват годишнината от първата война като Накба – „денят на катастрофата“.

Палестински бежанци през 1948 г. Източник: Wikipedia

През 1949 г. Израел подписва отделни мирни договори с Египет на 24-ти февруари, с Ливан на 23-ти март, с Йордания на 3-ти април и със Сирия на 20-и юли. Израел успява да определи своите граници, които включват 78% от Палестина под британския мандат, което е с 50% повече от предвиденото в плана за разделяне на ООН.

През 1950 и 1951 г. израелският парламент Кнесет приема Закон за завръщането и Закон за гражданството, които трябва да улеснят имиграцията на евреите в страната. Притокът на имигранти главно от Близкия изток и Северна Африка продължава през 50-те години. Това довежда до промяна в състава на израелското население и до важни политически, икономически и социални последици. Набляга се на строителството на жилища за имигрантите. Тъй като не се произвеждат стоки за износ и почти всички суровини се внасят, скоро възниква проблем с платежния баланс. Основната икономическа дейност е селското стопанство и водоснабдяването става главен проблем, изостряйки отношенията с арабските съседи.

На 19 ноември 1948 г. ООН създава Агенция за палестинските бежанци, като САЩ поема половината от бюджета ѝ. От 750 000 бежанци около 350 000 са в Йордания и Западния бряг, други 200 000 са в Газа. Израелското правителство не възнамерява да увеличава арабското население в страната, затова не позволява завръщането им. В резултат от инициативата на ООН, през декември 1949 г. е създадена Агенцията на ООН за подпомагане на палестинските бежанци (UNRWA).

Палестински бежански лагер край Дамаск, Сирия. 1948 г. Източник: Wikipedia

През 1956 г. избухва втората арабско-израелска война, в която участва само Египет. В реч, изнесена в Александрия на 26-и юли, египетският лидер Насър обявява национализацията на Суецкия канал, като отменя съществуващия договор за наем до 1968 г. Акционерите на Суецката компания са компенсирани и трафикът през канала продължава без прекъсване. Англичаните и французите започват да подготвят военна експедиция под британското командване с намерението да свалят Насър от властта и да възстановят международния контрол над канала, обаче им липсва оправдание за атаката. Тогава френският генерал Морис Чале замисля план, който включва израелците – те да нахлуят в Синай, като по този начин дадат оправдание на англичаните и французите да окупират канала, за да избегнат щетите върху него и да разделят воюващите.

На 29-и октомври Израел нахлува в ивицата Газа и на полуостров Синай и бързо напредва към зоната на канала. На 31-ви октомври англо-французите атакуват, като на 5-и ноември окупират Порт Саид, подготвяйки се за големия десант, насрочен за 6-и ноември. Обаче военните действия между Египет и Израел изведнъж са прекратени и така пропада претекстът за англо-френската намеса, като същевременно силният натиск, упражнен от правителството на Айзенхауер, напълно блокира военните операции. Нахлулите израелски войски се оттеглят през март 1957 г. Преди оттеглянето им, министърът на външните работи на Канада Лестър Пиърсън предлага в Суец да бъдат създадени Извънредни сили на ООН (UNEF), които „да поддържат границите мирни, докато се търси политическо разбирателство“. ООН приема с ентусиазъм и силите биват изпратени, подобрявайки значително ситуацията в района. Лестър Пиърсън получава Нобелова награда за мир през 1957 г. за усилията си. Извънредните сили на ООН са рожба на Пиърсън, затова той се приема за баща на съвременната концепция за „мироопазване“.

Гамал Абдел Насър обявява национализацията на Суецкия канал

В резултат от тази война Великобритания и Франция загубват водещата си роля в Близкия изток в полза на Съединените щати. Израел, въпреки че е принуден да върне завзетите територии, през следващите 10 години се радва на относително спокойствие на границата, което му позволява плавен икономически растеж. Насър се превръща в герой на арабския свят. Оставайки в периферията на тези събития, палестинският народ се чувства все по-използван от арабските държави и забравен от останалия свят. Желанието за реакция довежда до раждането на партия Ал Фатах през 1959 г. под водачеството на Ясер Арафат.

През 1963 г. израелците проектират национална водна мрежа, имаща за цел да пренасочи водите на река Йордан, чиито извори са извън границите на Израел. За арабите това представлява кражба на арабски води. Осъзнавайки, че военната реакция е невъзможна, Насър организира в Кайро среща на високо равнище на арабските държави, която през май 1964 г. води до раждането на Организацията за освобождение на Палестина (ООП), чиято дейност бива описана в Палестинската национална харта. Основната предпоставка на Хартата е, че:

„Разделението на Палестина през 1947 г. и създаването на държавата Израел са напълно незаконни“

Новата организация създава Палестинската освободителна армия, която започва да привлича новобранци от редиците на Ал Фатах. Разтревоженият Арафат, който няма симпатии към ООП, твърде близка до Насър, започва да вярва, че е необходимо да се премине към военни действия, които биха довели до война, в която Израел ще бъде победен от редовните арабски войски. Отваря се пътят към трета арабско-израелска война.

Напрежението достига своя връх през май 1967 г., когато погрешно информираният Насър решава да разположи войски в Синай, за да обезсърчи Израел да атакува Сирия. За да демонстрира решимостта си, вечерта на 16-и май Насър казва на Извънредните сили на ООН, че трябва да напуснат египетската територия и да се преместят в Газа. Без да се консултира със Съвета за сигурност или с Общото събрание на ООН, генералният секретар У Тант решава да оттегли всички Извънредни сили: това решение се изтълкува като зелена светлина за войната.

На 20-и май Израел обявява обща мобилизация, на 21-ви Насър обявява блокада на Тиранския проток (осигуряващ достъп до Ейлат, единственото израелско пристанище на Червено море), нарушавайки тайния ангажимент от 1957 г., според който протокът остава международен воден път. На 4-ти юни израелското правителство, с единодушно гласуване и без да уведоми американците, решава да обяви война. Кампанията започва в ранните часове на 5-и юни. За 6 дни Израел побеждава въоръжените сили на Египет, Йордания и Сирия, взимайки контрола върху Източен Йерусалим, Западния бряг, Синайската пустиня и Голанските възвишения.

Израелски войски навлизат в Газа, юни 1967 г. Източник: Israel National Photo Archive

Анексирането на Източен Йерусалим от Израел става официално на 27-ми юни с решение на Кнесета. То всява смут в арабския свят и не е признато от международната общност. На 4-ти юли Общото събрание на ООН одобрява с 99 гласа „за“, без „против“ и 20 „въздържали се“, първата резолюция (2253) от цяла поредица, която обявява анексирането за незаконно. Изграждането на израелски квартали в Източен Йерусалим обаче не спира: след 25 години арабите стават малцинство в източната част на града.

Арабската среща на върха, проведена през септември в столицата на Судан, Хартум, повтаря декларацията, че няма да има мир, признание или преговори с Израел. Организацията на обединените нации се намесва по темата с Резолюция 242 от 22 ноември 1967 г., която признава „суверенитета, териториалната цялост и политическата независимост на всички държави в региона и правото им да живеят мирно в безопасни и признати граници, без заплахи или актове на насилие.“. Ако бяха приели резолюцията, Египет и Йордания щяха да признаят автоматично Израел, който, както е предвидено в резолюцията, дава „справедливо решение на проблема с бежанците“ – израз, категорично отхвърлен от палестинците.

В резултат на шестдневната война Израел окупира полуостров Синай, ивицата Газа, Западният бряг и Голанските възвишения

Войната е предизвикала нова вълна от бежанци: ООН оценява, че по време на войната около 350-400 хиляди палестинци са избягали, повечето от които от Западния бряг. Резолюция 242 ще остане в основата на всички последвали мирни договори, които трябва да включват „изтеглянето на въоръжените сили на Израел от териториите, окупирани в неотдавнашния конфликт“. Текстът се оказва двусмислен: арабите интерпретират „от териториите“ като „от всички територии“, докато Израел го тълкува като „от някои територии“. Мирните преговори, водени от шведския дипломат Гунар Джаринг, приключват през 1971 г., без да постигнат нищо.

През лятото на 1968 г. нарасналият престиж на Ал Фатах довежда Арафат до председателството на ООП. Различните военни групировки се обединяват и се структурира финансирането чрез данъци и вноски на страните-поддържници, което подобрява ефективността на организацията. Военните стратегии се диференцират – Ал Фатах продължава с партизанската борба, докато Народният фронт за освобождение на Палестина (НФОП), воден от Жорж Хабаш, използва методи като отвличания на хора и самолети, които биват сериозно критикувани, но същевременно успяват да привлекат вниманието на света към палестинския въпрос.

Ясер Арафат, Жорж Хабаш и палестинския писател Камал Насър по време на пресконференция в Йордания, 1970 г. Източник: Wikipedia

В два часа следобед на 6 октомври 1973 г. сирийско-египетска атака дава началото на четвъртата арабско-израелска война, наречена „Кипур“ на еврейския религиозен празник Йом Кипур. Декларираната цел е да накарат Израел да се оттегли от окупираните територии през 1967 г. и да се включи в мирни преговори. На 9-и октомври израелците спешно призовават за помощ американците, които бързо ги въоръжават чрез впечатляващ въздушен мост. В отговор, на 17-и октомври Организацията на арабските страни износителки на петрол (ОАПЕК) обявява намаляването на производството на суров петрол, докато Израел не се оттегли от завладените през 1967 г. територии.

Съвместната дипломатическа работа на Съветския съюз и Съединените щати, и особено на държавния секретар Хенри Кисинджър, довежда до Резолюция 388 на Съвета за сигурност, която установява прекратяване на огъня на заеманите в този момент позиции, за да подготви преговори за „справедлив и траен“ мир. На 27 октомври 1973 г. битките приключват.  В крайна сметка Израел печели войната, но загубва ореола си на непобедимост, докато арабите, които не се предават, се сдобиват с „петролното оръжие“, с което могат да оказват натиск на Запада, за да получат отстъпки от Израел. Интервенцията на „сините каски“ на ООН идва навреме, за да се избегне по-нататъшната радикализация на конфликта и загубата на постигнатия крехък баланс в региона. Споразуменията между Египет и Израел, последвани от признаването на държавата Израел от Кайро и Йордания, поставят началото на нова политическа фаза, по-малко склонна към въоръжената конфронтация като средство за разрешаване на споровете. Тази фаза довежда до подписването на мирния договор от 26 март 1979 г. между израелския премиер Бегин и египетския президент Садат.

На 28 октомври 1974 г. арабската среща на върха в столицата на Мароко Рабат признава „…правото на палестинския народ да създаде независима национална държава под ръководството на ООП, в качеството му на единствен представител на палестинския народ, на цялата освободена територия“.

Де факто ООП е признат от арабските държави за правителство в изгнание.

През септември ООП получава статут на наблюдател в ООН и е създаден Комитет за упражняване на неотменимите права на палестинския народ. Подкрепата за палестинската кауза в африканските и азиатските страни е много силна. През лятото на 1975 г. само заради няколко гласа се проваля съгласуваната кампания за лишаване на Израел от статута на член на ООН, но през ноември Общото събрание приема резолюция, в която ционизмът бива определен като „форма на расизъм“. Но тъй като Организацията на обединените нации престава да играе главна роля в арабско-израелския конфликт, подобни инициативи нямат особено практическо значение.

С войната на Йом Кипур приключва фазата на пряко участие на арабските държави във войни срещу Израел. Палестинските партизани обаче превръщат Ливан в главен център на своята дейност, преди всичко защото 400-те хиляди жители на бежанските лагери съставляват неизчерпаем източник на новобранци. На 14 март 1978 г. израелската армия започва внушителна инвазия в южен Ливан, убивайки стотици цивилни и окупирайки страната на юг от река Литани.

В отговор на инвазията Съветът за сигурност на ООН приема Резолюция 425 и Резолюция 426, с които се изисква изтеглянето на израелските войски от Ливан. Създадени са Временни сили на ООН в Ливан (UNIFIL), които да съдействат на ливанското правителство да си върне правомощията и да възстановят мира и суверенитета на Ливан. Силите на ЮНИФИЛ пристигат в Ливан на 23 март 1978 г., като основават седалището си в Накура.

На 6 юни 1982 г. Израел започва втората си инвазия в Ливан, наречена „Мир за Галилея“, с обявената цел да създаде 40-километрова буферна зона в Южен Ливан. Но реално инвазията се простира отвъд тях и среща силна съпротива със значителни загуби и за двете страни. В Израел, противно на настроенията при предишните войни, подкрепата на населението започва да намалява значително. На 12-и август битките спират. С пристигането на многонационалните сили, съставени от американски, френски и италиански войски, започва евакуацията на партизаните от ООП.

До 9-и септември 8 144 бойци от ООП напускат Бейрут по вода и 6 254 заминават за Дамаск по суша. Вечерта на 16-и септември ливански фалангисти влизат в бежанските лагери на Сабра и Шатила под светлината на ракети, изстреляни от израелската армия, и в продължение на два дни безразборно избиват живеещите в тях. Палестинските източници говорят за 2000 жертви; израелците твърдят, че са не повече от 800. Протестна демонстрация в Тел Авив принуждава израелското правителство да нареди изтеглянето от Западен Бейрут, което позволява разгръщането на мултинационалните сили за защита на бежанските лагери. С оттеглянето на израелската армия през 1985 г. приключва започналата с цел да се спечели буферна зона война, която струва твърде много животи и разрушения и която разделя израелското обществено мнение.

Християнските милиции извършват клането в бежанските лагери на Сабра и Шатила под благосклонния поглед на израелската армия. Снимка: WIkipedia

През втората половина на осемдесетте години в Газа и Западния бряг палестинците започват да възстановяват общността отдолу: възникват културни асоциации, организации и различни дейности. Става дума за едно поколение, което до голяма степен се е родило в условия на окупация, без илюзии, с управляваща класа, формирала се в палестински училища и университети, която подкрепя ООП и не се страхува от израелците. Едно поколение, готово за въстание. В същото време Израел продължава с политиката на заселване с цел да укрепи еврейското присъствие, за да може териториите да станат неразривно свързани с останалата част от страната. През 1987 г. около 70 хиляди израелци са се заселили на Западния бряг и около две хиляди в Ивицата Газа.

Първата Интифада избухва на 8 декември 1987 г., без да е предварително планирана. Като лидер на въстанието се очертава Хамас – Движението за ислямска съпротива, което потенциално се конкурира с ръководството на ООП. На 15 ноември 1988 г. Националният съвет на ООП прави изявление, в което говори за независима държава Палестина в Западния бряг и Газа. През декември Арафат обявява приемането на Резолюция 242 и отхвърля тероризма, отваряйки път към мирни преговори. Общото събрание на ООН взима под внимание декларацията за независимост, като позволява на ООП да приеме името „Палестина“ в качеството си на наблюдател в ООН, а до средата на 1989 г. над 90 държави признават Палестина за държава.

Конференция, свикана в Мадрид на 30 октомври 1991 г. под съвместното председателство на Буш и Горбачов, дава началото на мирния процес. В преговорите участват представители на Израел, Сирия, Ливан, Египет, Йордания и Палестина. Конференцията поставя началото на поредица от тайни и публични уговорки, приключили с Договорите от Осло от 20 август 1993 г., които предвиждат незабавно прекратяване на окупацията и избори за Палестински съвет, който да управлява Западния бряг и Газа пет години, като през това време двете страни трябва да договорят окончателното споразумение. В крайна сметка ООП признава „правото на държавата Израел да съществува в мир и сигурност“, а Израел признава „ООП като представител на палестинския народ“.

На 13 септември 1993 г. двамата лидери Ицхак Рабин и Ясер Арафат подписват споразумението в Белия дом, след което си стисват ръцете: арабско-израелският конфликт достига повратна точка. На 26 октомври 1994 г. между Израел и Йордания се подписва мир. На 4 ноември 1995 г. Рабин е смъртно ранен от студент, който е против отстъпките за Западния бряг. В края на същата година ключовите градове в Западния бряг – Дженин, Тулкарем, Калкилия, Витлеем, Рамала и Наблус (може би най-важните) са вече под контрола на Палестинската автономна власт след почти три десетилетия израелска окупация.

На 20 януари 1996 г. в Западния бряг и Газа се провеждат избори за Палестински съвет и Арафат е утвърден като безспорен лидер на Палестина. Арафат и израелският премиер Нетаняху се срещат за първи път през август 1996 г. и поемат ангажимент да продължат мирния процес. Обаче едва през октомври 1998 г. в Мериленд те достигат до първото истинско споразумение с посредничеството на американския президент Клинтън и йорданския крал Хюсеин. То предвижда частична евакуация на Израел от Западния бряг, която да остави 40% от територията под контрола на палестинците, а Арафат обещава да се противопостави на атентатите срещу Израел.

Ръкостискането между Ицхак Рабин и Ясер Арафат в Кемп Дейвид не донесе мир, въпреки големите надежди

На сирийския фронт мирните преговори, започнати на 5 януари 2000 г., нямат развитие. В Южен Ливан милицията на Хизбула засилва атаките си срещу израелските войници. Правителството решава да изостави зоната за сигурност: войските се изтеглят на 22-ри май, слагайки край на инвазията, започнала осемнадесет години по-рано.

От 11 до 25 юли 2000 г. се провежда среща на върха в Кемп Дейвид по време на президентството на Клинтън. Тогавашният израелски премиер Барак предлага на палестинците непрекъсната област, включваща над 90% от Западния бряг, установяване на палестинската столица в част от Йерусалим, нещо като „съвместен суверенитет“ над Харам ал-Шариф (Храмовия хълм), завръщане на бежанците в палестинската държава, но не и в границите на Израел след 1967 г. От друга страна, Арафат настоява за пълното прилагане на Резолюция 242 на ООН. Срещата на върха приключва без никакъв резултат.

Провалът на срещата на върха увеличава вътрешното напрежение. На 28 септември 2000 г. Ариел Шарон, към когото палестинците таят омраза заради събитията през 1982 г. в Ливан, посещава Храмовия хълм, придружен от хиляда полицаи. На следващия ден невъоръжени палестинци организират голяма протестна демонстрация, в която се намесва израелската полиция, причинявайки смъртта на четирима души и ранявайки още двеста.

Това събитие предизвиква втората интифада, наречена от палестинците „Интифада ал-Акса“, характеризираща се със самоубийствени атентати – последен метод за съпротива на онези, които смятат, че нямат алтернатива. На 17 октомври 2000 г. в Шарм ел-Шейх се срещат представители на Израел, палестинската власт, Съединените щати, Египет, Йордания, Организацията на обединените нации и Европейския съюз, за да търсят някакво решение. Насилието обаче продължава. На 19 юли 2001 г. на срещата на Г-8 в Генуа палестинците искат намесата на международни сили, които да съблюдават изпълнението на примирието: искането е прието от американците, но е решително отхвърлено от израелците. Следват още атентати и жертви. На 12 март 2002 г. Съветът за сигурност на ООН приема Резолюция 1397, която налага „Незабавно прекратяване на всички актове на насилие, включително всички актове на терор, провокация, подстрекателство и разрушение“. В резолюцията освен това се описва „визията за регион, в който две държави, Израел и Палестина, живеят редом със сигурни и признати граници“.

Палестински младежи протестират по време на Втората интифада. Източник: palestine-studies.org

По време на еврейската Пасха е извършена сериозна самоубийствена атака, на която Израел отговаря, нападайки щаба на Арафат в Рамала (операция „Отбранителен щит“). На 30 март 2002 г. Съветът за сигурност приема Резолюция 1402, в която се призовават „и двете страни незабавно да постигнат ефективно прекратяване на огъня“ и се иска „изтеглянето на израелските войски от палестинските градове, включително и от Рамала“. Но израелското правителство продължава военните операции, държейки на разстояние световните медии и международните наблюдатели.

На 19 април 2002 г. Съветът за сигурност приема Резолюция 1405, в която изразява загрижеността си относно „трагичното хуманитарно положение на цивилното население на Палестина, и по-специално новините от бежанския лагер Дженин, които говорят за разрушения и неопределен брой смъртни случаи“ и призовава Израел да не възпрепятства дейността на хуманитарните организации, а генералният секретар Кофи Анан препоръчва да бъде изпратена разследваща комисия в лагера Дженин.

Събитията от пролетта на 2002 г. показват, че конфликтът е влязъл в нова фаза, която разбива надеждите за решение на арабско-израелския въпрос. Вече дори не се вижда как би могъл да се възобнови диалогът.

На 24 юни американският президент Джордж У. Буш очертава нова „Пътна карта“ за създаването на палестинската държава, която поверява посредничеството за мирния процес на квартет, съставен от САЩ, Русия, ЕС и ООН. През 2002 г. Израел започва да строи разделителна стена между Израел и Западния бряг, която е остро критикувана, тъй като 85% от маршрута ѝ се намира на палестинска територия.

След смъртта на лидера на ООП и председател на Палестинската автономия власт Ясер Арафат на 11 ноември 2004 г., на 9 януари 2005 г. се провеждат нови избори за президент на Автономната палестинска власт, спечелени от умерения Махмуд Абас (Абу Мазен), който поема и председателството на ООП. Няма съгласие кога точно приключва втората интифада, но общо взето краят ѝ може да се приеме за настъпил през 2005 г.

Конфликтът в ивицата Газа

През септември 2005 г. израелският премиер Ариел Шарон реализира план за едностранно изтегляне на израелските войници и заселници от ивицата Газа, предадена на Палестинската автономна власт, като обаче Израел запазва контрола си върху границите и въздушното пространство.

Обявените парламентарни избори за Палестинската автономна власт на 25 януари 2006 г. неочаквано са спечелени от Хамас, като Фатах, партията на Абас, доминираща в рамките на ООП, остава на второ място. Израел, Съединените щати и Европейският съюз реагират, налагайки санкции срещу Хамас, която смятат за терористична организация. Скоро Фатах също влиза в конфликт с Хамас, поради което е изгонена със сила от ивицата Газа и Хамас поема контрола през юни 2007 г. Оттогава палестинските територии, управлявани от Палестинската автономна власт, са разделени между ивицата Газа, управлявана от Хамас, и зоните А и Б на Западния бряг, управлявани от Фатах.

Но само правителството на Фатах е международно признато. В отговор на вземането на властта в Газа от Хамас, Израел налага наземна, въздушна и морска блокада на ивицата Газа. Атаките със самоделни ракети „Касам“ от Газа към южната част на Израел се засилват. Тези атаки, въпреки че причиняват по-малко жертви (между 2004 и 2014 г. са убити 50 души) в сравнение със самоубийствените атаки от предходното десетилетие, имат негативно психологическо въздействие върху израелците, живеещи в засегнатите райони. На 28 юни 2006 г. под кодовото название „Летни дъждове“ се извършва първата израелска военна интервенция в ивицата Газа след едностранното изтегляне на Израел. През следващото десетилетие са извършени и други – Операция „Гореща зима“ (2008), Операция „Разтопено олово“ (2008-2009), Нападението над флотилията за Газа (2010), Операция „Облачен стълб“ (2012), Операция „Несъкрушима скала“ (2014). Според данните на ООН само при последния конфликт през 2014 г. са загинали над 2100 палестинци, сред които 1462 цивилни, включително 495 деца и 253 жени.

Безрезултатни са всички дипломатически усилия на международната общност. Американският президент Джордж У. Буш свиква на 27 ноември 2007 г. в Анаполис международна конференция в търсене на двустранно решение на конфликта. Израелската и палестинската делегации се водят от израелския премиер Олмерт и лидера на ООП Махмуд Абас. Накрая президентът Буш прочита съвместна декларация на Израел и ООП, които се споразумяват да положат всички усилия да се договорят до края на 2008 г. и да изпълнят ангажиментите по „Пътната карта“ от 2003 г., която предвижда създаването на две държави. В крайна сметка нищо от декларираното не е изпълнено.

От началото на мандата си през 2009 г. американският президент Барак Обама многократно моли дясното израелско правителство на Бенямин Нетаняху да спре политиката на заселване в окупираните палестински територии. Същевременно, в разрез с тези си искания, през февруари 2011 г. САЩ налагат вето на резолюция на ООН, осъждаща заселванията като незаконни.

През юли 2013 г. започват нови преки преговори между Израел и ООП във Вашингтон под ръководството на държавния секретар Джон Кери. Преговорите са неуспешни и са прекратени девет месеца по-късно от Израел, след като Абас обявява, че е постигнал споразумение с Хамас за създаване на правителство на националното единство.

На 31 декември 2014 г. Съветът за сигурност на ООН отхвърля резолюция, официално представена от Йордания, призоваваща за край на израелската окупация на палестинските територии и възобновяване на преговорите, които трябва да доведат до споразумение за две държави в границите от 1967 г. и Източен Йерусалим като столица на Палестина. В подкрепа на резолюцията гласуват Русия, Китай, Франция, Аржентина, Чад, Чили, Йордания и Люксембург, „против“ гласуват Съединените щати и Австралия, а Великобритания, Литва, Нигерия, Южна Корея и Руанда се въздържат.

На 23 декември 2016 г. с Резолюция 2334 Съветът за сигурност на ООН изисква от Израел да приключи политиката си за заселване в палестинските територии от 1967 г., включително в Източен Йерусалим, и отново заявява, че няма да признае промени на границите от 1967 г., освен договорените от страните в двустранни преговори. Резолюцията е приета с 14 гласа „за“, защото най-изненадващо САЩ, ръководени от президента Барак Обама, чийто мандат вече изтича, се въздържат и не прибягват до вето, за да блокират приемането ѝ.

Изтласкване на палестинците от земите им от 1948 г. досега. Източник: Wikipedia

През 2017 г. се навършуиха 50 години от израелската военната окупация на палестинските територии след Шестдневната война. Всички правителства, управлявали Израел през тези 50 години, следват политика на заселване в окупираните територии. От 10 хиляди през 1972 г., днес според Peace watch заселниците вече са 607 хиляди (399 хиляди на Западния бряг и 208 хиляди в Източен Йерусалим), пребиваващи в 157 колонии, от които 25 в Източен Йерусалим, считан от палестинците за тяхна столица. Колониите са един от отличителните белези на израелската военна окупация на палестинските територии. Според Хагай Ел-Ад, директор на B’Tselem, (израелска НПО за правата на човека), тя се характеризира с

„Невидимо, бюрократично ежедневно насилие срещу палестинското население, от люлката до гроба“

и се изразява в „принудителни отчуждавания, депортиране на цели общности, извънсъдебни убийства, арести и лишаване от свобода без съдебни процеси, които засягат и децата, контрол върху влизането и излизането от териториите, забрана за достъп до основни ресурси, като водата“.

Израелският писател и активист Гидеон Леви смята, че „Израел няма реални намерения да напуска териториите или да позволи на палестинците да упражняват правата си“ и допълва, че има само един начин за постигането на мир за Палестина и Израел:

„В деня, в който президентът на САЩ реши да сложи край на окупацията, тя ще спре. Защото Израел никога не е бил толкова зависим от САЩ, колкото сега – не само икономически и военно, но най-вече политически. Израел е в пълна изолация в момента, с изключение на Америка.“

На 6 декември 2017 г. новият американски президент Доналд Тръмп призна Йерусалим за столица на Израел и обяви, че ще предприеме необходимите стъпки за преместването на американското посолство от Тел Авив в Йерусалим. Имайки предвид, че статутът на града е една от горещите теми в конфликта, тази негова стъпка е явна и многозначителна подкрепа за Израел. Ако Гидеон Леви е прав, то няма изгледи за край на окупацията и възобновяване на мирния процес в следващите 4-8 години. Близкият Изток ще продължава да бъде най-нестабилният и опасен регион в света.

Даниела Пенкова e  икономист, преводач, автор на статии на икономическа тематика в български и чуждестранни медии. Завършила е Икономическо развитие, социално и здравно международно сътрудничество и управление на конфликти в Университета във Флоренция, Италия. Създател на сайта за документални филми на социална тематика dokumentalni.com.

Източник: baricada.org

Ако статията ви е харесала, споделете я с приятелите си в социалните мрежи от тук: