Три  са стожерите, които изграждат основите на българската духовност и държавност. И, разбира се, на руската духовност и държавност. На тях, като на трима богатири, се крепи нашето свещено братство, непомрачено от вековете и несломено от бурите.

Първият стожер е нашето  общо „Аз, Буки,  Кирилицата, наречена така в чест на нейните  създатели Св. Св. Константин-Кирил Философ и Методий.

Именно нашите първоучители Кирил Философ и неговият брат Методий, когото славяните от Солунска област ненапразно наричали  Страхота,  с неподозирана смелост и плам, във Венеция и в Рим, в  самото гнездо на осите –  Католическата църква, извоюват правото на славянската писменост да бъде една от световните азбуки. И умират непобедени, въпреки гоненията и мъченията, на които ги подлагат немските духовници.

Затова Героят от Лайпциг, Георги Димитров, за да подчертае духовното превъзходство на българския народ пред германските филистери,  ще произнесе своята прочута фраза: „Когато  германският  император Карл V говорел на немски само с конете си, то във „варварска“ България светите братя Кирил и Методий създадоха и разпространиха древно българската писменост“.

Затова и големият руски учен академик Дмитрий Лихачов ще подчертава многократно в своите изследвания, че България не е просто територия, населявана от славяни. Той нарече нашата родина „Една от най-древните културни нации в Европа и света“. Нещо повече: Нарече я „Държава на духа“, за да подчертае българският принос към славянското, европейското и общочовешкото културно и научно развитие.

Именно заради нашата „Държава на духа“,  упоритият, несломим и горд български народ успя да извърши един величав духовен подвиг. Подвиг,  който никоя народност не е постигала в историята си. Успя да запази своя език,  култура и национално самосъзнание в условията на най-продължителното, най-жестокото и брутално робство, което познава човечеството. Турското робство над българските земи.

Вторият стожер на духовността е нашата обща с руснаците православна вяра, която запази българския род и родина през мрачните векове на безкрайното, страшно и мъчително турско робство, което върна развитието на страната ни с векове назад към средновековието. Православната  вяра бе мощният духовен стълб, който помогна на България да се изтръгне от робския кошмар, като й сложи криле, за да полети към свободата.

И третият, най-могъщ стожер, на който се опираме,  е нашата принадлежност към великия славянски род. Именно славянските ни корени и обичта на българите към най-мощната славянска държава – нашата посестрима Русия,  ни дават непобедима и неунищожима надежда за бъдещето.  А по време на робството ни вдъхваха и сила за саможертвена, отчаяна и обречена, но и велика борба, която водеше към свободата или към безсмъртието.

Тази отчаяна борба за свобода народният поет Иван Вазов обезсмърти само в два стиха: „Един народ падна и в гроб се халоса, славно както Спарта, както Сарагоса…“

Но великата саможертва не бе в състояние да помогне на България да се изтръгне от лапите на кошмарната и тиранична робия. Сами нямаше да можем да спрем кървавия геноцид над българите, който „просветена и християнска“ Европа до ден днешен не иска да признае.

И тук на помощ ни се притекоха нашите руски братя. Единственият народ на земята, който обича българите и реши да пролее кръвта си за нашата свобода. Гениалният руски писател Фьодор Михайлович Достоевски пише в своя „Дневник“: „Цялата руска земя се надигна, за да помогне на своята посестрима България.“ И наистина нечуван е ентусиазмът, с който хората от всички краища на Русия се записват в армията, създават дружини и полкове, шият знамена и се готвят за войната с могъщата по онова време Турска империя,  като за празник.  Хиляди български опълченци също отиват в Русия и сформират доброволчески дружини.

Братската дружба и обич между двата славянски народа е в своя апогей. Но войната си е война и в нея загиват десетки хиляди руски войници, офицери и български опълченци. Особено величава е саможертвата на българи и руси, в битките на връх „Шипка“. Срещу 30 хилядната армия на Сюлейман паша застава около 7-8 хиляден отряд руски войници и български опълченци.

Боят е ръкопашен и свиреп, но в схватката побеждават защитниците на Орлово гнездо. Защото се бият не по заповед на своите началници. А по зова на сърцето си. За свободата на България.

Така, в огъня на битките,  в които брат помага на брата и загива, заради него, се ражда новото славянско братство, скрепено с кръвта на загиналите. И здраво като гранитен постамент.

А светът гледа учуден и безмълвен на това удивително единство и обич, които побеждават дори и смъртта. Защото никой в западните държави не можел да повярва, че един руски корпус от 185 000  войници и няколко дружини необучени български опълченци, ще успеят да сломят огромната турска армия,  въоръжена с най-новите познати на света оръжия.

Но силата на руския и българския дух и несломимото славянско единство сътворяват чудеса от храброст, всеотдайност, жертвоготовност и братска обич.

Такова братство не може да бъде победено  дори от заличаващата сила на времето. Нито от жалките и пробити западни долари. Нито от тоновете лъжлива пропагандна информация, която се излива в България и Русия в напразен опит да опорочи и заличи нашата дружба.

Защото общите корени, битките, саможертвите и обичта свързаха България и Русия ЗАВИНАГИ. И НЯМА СИЛА, КОЯТО ДА ГИ РАЗДЕЛИ! Skandalno.net

Автор: Иво Македонски, Skandalno.net

Ако статията ви е харесала, споделете я с приятелите си в социалните мрежи от тук: