Сонг Чен, enapp.chinadaily.com

Редакционна бележка: Така наречената Среща на върха за демокрация, свикана от президента Джо Байдън, отразява неговата опасна нагласа в стил „студена война“ и ще подбуди конфронтация и политическо разделение сред международната общност. Ходът на Съединените щати за разделяне на света на „демократични“ и „недемократични“ лагери, за което използват свой собствен стандарт, разкрива опитите да запазят глобалната си хегемония. Експерти споделиха вижданията си по проблема пред China Daily.

В продължение на десетилетия след Втората световна война светът беше накаран да вярва, че западната демокрация е ключът към успеха на всяка държавност и е основополагащият камък за глобално управление. По повод колапса на Съветския съюз японско-американският политически икономист Франсис Фукуяма отиде дори дотам, че обяви западната либерална демокрация за единствената форма на управление.

Въпреки това, митът, който той пропагандира в книгата си „Краят на историята и последният човек“ живя кратко, по причина на Китай – въздигаща се икономическа сила с различна политика след влизането ѝ в Световната търговска организация през 2001 година. Това, че политическата ѝ система е различна от западната демокрация не попречи на нейния икономически успех, въпреки търговските войни със САЩ и пандемията от Ковид 19. Всъщност, това беше единствената голяма икономика, която постигна положителен икономически ръст през 2020 година.

Светът е в остра нужда от координирано глобално сътрудничество пред лицето на глобалните промени, но въпреки това глобалното управление, което се очакваше управляващата суперсила да предложи, отсъства напълно. За сметка на това тя всява смут в глобалното управление.

През годините глобалното управление, базиращо се на принципите на ООН, беше похитено от властващия хегемон САЩ и неговите западни съюзници, в услуга на собствените им интереси. Някои западни сили обаче продължават да настояват на термина „ред, основан на правила“ в реториката си, независимо че „правилата“ се пишат от тях и се интерпретират за всеки конкретен случай според техните собствени ползи.

Макар поляризираният свят да е все още в разгара на глобалния конфликт, многостранното глобално сътрудничество става все по-фрагментирано от идеологическия разрив, възкресен от гроба на Студената война. По ирония това бе направено от САЩ и съюзниците му в името на защитата на либералната им демокрация – същата форма на демокрация, която Съединените щати и Западът проповядват и пропагандират по целия свят. Президентът на САЩ Джо Байдън не остави никакво съмнение за бинарния избор, който се предлага на света – демокрация или авторитаризъм- или сте с Русия и Китай, или сте с нас.

Всички национални държави са категоризирани еднолично от Съединените щати като демократични или други. Изборът на поканените от Байдън страни на първата виртуална Среща на върха за демокрация през 2021 г. говори много за критериите на САЩ. През геополитическата призма на Съединените щати демокрацията не е нищо друго, освен удобен инструмент на политическата целесъобразност при набирането на подкрепа за Вашингтон за заклеймяване на Пекин и Москва на фона на отслабващия Pax Americana.

Старият етикет „авторитаризъм“ беше върнат към живот от инструментариума на Студената война, за да се отчужди Китай от международната общност. Демокрацията беше взета на въоръжение, за да се изолират и отделят Китай – най-големите претенденти срещу господството на САЩ – от останалия свят.

Никой не би отрекъл, че демокрацията е ценност, която цялото човечество споделя. Тя е параметър на глобалното управление. Но никога не е имало единствен модел на демокрация, който да приляга на всяка една държава. Внушенията на Запада, че техния неолиберален модел „един размер приляга на всички“ е просто невъзможен. Нито пък може демокрацията да е панацея за третиране на всички проблеми на управлението.

Въпреки това, западният модел на либерална демокрация беше превърнат в единствен референтен модел на демокрация (което си е чиста диктатура), а всеобщото избирателно право и многопартийната избирателна институция „един човек – един глас“ бяха посочени за крайъгълен камък на демократичната им диктатура. С помощта на глобалния дискурс Западът успешно монополизира правото да тълкува демокрацията в световен мащаб. Това превърна света в лесна мишена за това „демократично“ оръжие на Запада. Отново и отново Западните сили предизвикваха „смяна на режими“ в страни, които не се прекланят пред техния диктат. Воденият от САЩ Запад безмилостно погазва суверенитета на държавите, въпреки че Хартата на ООН изрично подчертава, че никоя държава няма карт бланш да налага желаните от нея норми и политики на други държави, независимо от основанията. Тъй като демокрацията е параметърът на глобалното управление в съвременния свят, единствено справедливият подход е народът на дадена държава да има правото да избира собствена форма на управление. Хегемонът отказва да признае това най-демократично право на страните.

Повтарящите се провали на демократични правителства от западен тип показват, че същността на демократичното управление не се състои в установяването на многопартийна избирателна система сама по себе си, а по-скоро в нейната всеобхватност – било то в процеса на взимане на решенията или при формулирането и провеждането на политиките.
Успоредно с това „един човек – един глас“ не е принцип, лишен от недостатъци, още повече когато изборните манипулации се превръщат в съпътстваща норма, мълчаливо приета за необходимо зло в практиката на електоралната демокрация. Дискреционната тежест, която се придава на определянето на изборните граници, сама по себе си е изкривена форма на демокрация.

Макар Западът да застъпва прилежно силата на бюлетините, когато става дума за прилагането на принципа „един човек – един глас“, реалното участие на избирателите във формирането на управлението на държавата трудно надхвърля рамките на изборния процес. Следизборното формулиране на политиката е почти монополизирано от законотворците, някои от които са абсолютни новаци, лишени от опит и познания по публична администрация.

Оставайки лишени от възможност за участие, аспирациите на електората по-скоро често са игнорирани в полза на партийните интереси, превръщайки по този начин управлението в чисто партийно. Това обяснява защо в редица моменти законодателите в някои Западни демокрации избират да кръстосват рога по повод дребни партийни проблеми за сметка на благосъстоянието на хората и техните пари като данъкоплатци. Практиката на отлагане на дебати в американския Конгрес е един от най-ярките примери. Чрез прилагането на това така наречено филибустиране, законодателството е сведено до чист театър на надмощие на партийните сили, напълно откъснат от народа като цяло.

От друга страна, Западът, по силата на тоталната си доминация над международния медиен дискурс, никога не е спирал да описва Китай като авторитарна държава, лишена от западната многопартийна избирателна система с нейните механизми за контрол. Обаче Западът няма никаква представа как едно обявено за авторитарно управление успява да се радва на изключително висока обществена подкрепа в продължение на десетилетия.

Докладът от едно проучване, озаглавен „Разбиране на устойчивостта на ККП – проучване на китайското обществено мнение във времето“, публикуван през юли 2020, вероятно има за цел допълнително да озадачи Запада. Неговият автор Едуард Кънингам от ASH Център за демократично управление и иновации към Харвард Кенеди скуул, разказва за откритията си, че „от началото на наблюденията през 2003 г. удовлетворението на китайските граждани от управлението буквално е преминало границата. Китайските граждани оценяват правителството като по-способно и ефективно от всякога – от въздействието на широките национални политики, до поведението на местните градски служители. Любопитно е, че по-маргинализираните групи от по-бедните вътрешни райони всъщност са сравнително по-склонни да споделят нарастващо удовлетворение.“

Подобни сведения се явяват противоречащи на предвижданата през либералната демократична оптика съдба на „авторитарното управление“. Чистата арогантност и високомерието на западните елити срещу всичко чуждо и не-западно, все повече им пречат да приемат всякаква алтернативна форма на демокрация в глобалния политически спектър.
Една такава форма е китайският модел на управление, който никога не е бил лишен от ориентирани към хората елементи на демокрацията. Западът упорито си затваря очите за присъщото на китайския модел на управление задължително консултиране, което рязко контрастира с нормата за управление на повечето демокрации от западен тип. Последната дава вид, че има свобода на действие, но крайният резултат от взимането на решения е „победителят получава всичко“, независимо от разликата в мнозинството. Обратно на това, елементът на консултиране, имащ за цел да съобрази възгледите на малцинството, прави китайският модел на „консултираща демокрация“ още по-всеобхватен в практиката си.

Високият рейтинг на одобрение от над 90%, с който се ползва китайското управление, както е установено от Кънингам в неговото проучване, трябва справедливо да бъде приеман като преобладаващо одобрение за системата на формулиране и прилагане на политики в рамките на управлението на ККП. Все пак в демократичната практика изборът на народа е най-важният. Нивото на доверие на хората в управлението е най-доброто барометрично измерване за начина, по който техните искания са удовлетворени в дадена страна. Това със сигурност повече съответства на демокрацията, в сравнение с обикновената форма на електорална демокрация.

Докато светът се насочва към нова ера на многополярност, се очаква да се появяват различни модели от идеологическия и културния спектър и те трябва да бъдат приемани с щедра и широка толерантност и приобщаване.

Сред ескалиращите аспирации и искания в целия свят трябва да сме настроени да прегърнем един нов модел на глобално управление, отличаващ се с едновременно съществуване на различни модели на демокрация. Демокрацията не е монопол на определена държава, била тя управляващ хегемон, или не.
Това е редактираната версия на речта на автора на Втория международен форум за демокрация в Пекин на 23 март 2023 година.

Сонг Чен е председател на Centre for New Inclusive Asia, Куала Лумпур, Малайзия

Източник: chinadaily.com

Ако статията ви е харесала, споделете я с приятелите си в социалните мрежи от тук: