Автор: Фьодор Лукянов, globalaffairs.ru

Така наречената „арабска пролет“, обхванала Близкия изток и Северна Африка в началото на миналото десетилетие, застигна владетеля, който успя да устои и на най-мощните военни и социално-политически удари. Башар Асад удължи управлението си с дванадесет години – точно толкова, колкото беше на власт преди подпалената от Запада през 2013 г. т. нар. „гражданска война“ в Сирия.

Въпреки че Башар наследи баща си като държавен глава по стечение на трагични обстоятелства в семейството, поради ненавременната смърт на подготвяния да управлява страната него по-голям брат, Башар Асад се оказа твърд и упорит човек. Благодарение на тези свои качества той оцеля в първия период на конфликта (когато беше атакуван от всички проксита на Запада в региона – вътре и извън страната- и всички вярваха, че режимът му е обречен) и изчака, докато на негова страна застанат мощни регионални сили като Иран и Хизбула, и глобални сили като Русия.

След като показа устойчивост, след като непосредствената заплаха премина и войната приключи, обаче той не успя да демонстрира гъвкавостта, необходима за възстановяване на функционираща сирийска държава. За причините за бързия срив е казано много; специалистите ще се ровят в детайлите. Както винаги, ние се интересуваме от общите международни модели, които се появиха във връзка с този случай.

„Арабската пролет“ беше многостранен политически процес, базиран на множество противоречия, натрупани в арабските общества и системи на управление.

Но вероятно нямаше да вземе такива размери, ако не бяха външните катализатори.

Кризата на международната система след Студената война вече бе станала очевидна по това време. Въпреки това мнозина смятаха, че тази система може да бъде поправена отвътре, за което пък беше необходимо да се засили леко разклатената идея за идеологическата необратимост на трансформацията на света. Концепцията за разпространение на демокрацията (с всички налични средства), реализирана в началото на този век, не даде желаните резултати, особено в Близкия изток. Въпреки това очакванията бяха, че трябва да се положат повече усилия в тази посока.

Взривът на недоволството беше приет с голям ентусиазъм на Запад и те започнаха да говорят за нова версия на 1989 г., смяната на авторитарните режими в Източна Европа – но този път в арабския свят. На теория уж всички разбираха, че условията са съвсем различни и Мюсюлмански братя не са Вацлав Хавел. Но революционният хазарт надделя.

Плодовете на тези събития са добре известни днес. В най-добрия случай страните се върнаха в една или друга степен на авторитарно управление (Египет и Тунис), в най-лошия случай те всъщност престанаха да съществуват като цяло (Либия и още по-рано Ирак). Сирийската система, която оцеля тогава, сега потъна в небитието.

Перспективите са мрачни, опитът от последните десетилетия показва, че шанс да оцелеят имат предимно хомогенни държави, към които Сирия не принадлежи.

Наистина, има очевидни различия в поведението на силите, които взеха властта. Като минимум те осъзнават, че поведението и публичните им изявления трябва да бъдат променени. Да не влизат в антагонизъм с всички, поне не веднага.

Дали това е тактика или наистина различен подход, скоро ще стане ясно.

По отношение на въоръжената опозиция, която сега управлява в Сирия, предпазливостта и страхът преобладават. Колкото до самите сирийци, те просто не знаят какво да очакват. Сред външните сили, дори тези, които изглеждат ясни бенефициенти на промените – Турция и Израел – има смесени чувства.

Дали това е тактика или наистина различен подход, скоро ще стане ясно.

Анкара е доволна от възможността радикално да отслаби кюрдите, което правят протурските формирования, но без особен ентусиазъм следи триумфа на Хаят Тахрир аш Шам в Дамаск. Изглежда, че Турция щеше да бъде доволна дори и само от местен успех в Алепо, без да сменя Асад. Израел пък получи неочакван бонус. Отслабването на Иран в резултат на събитията от изминалата година доведе до падането на най-лошия враг на Израел, режимът в Дамаск. Израел обаче все още не разбира кой ще смени този режим и просто се възползва от възможността да унищожи всеки наличен военен потенциал в Сирия и в същото време да заграби допълнителни буферни зони (казват временно, но какво значи временно?).

Монархиите от Персийския залив отбелязват със задоволство неуспехите на Иран, но не са вдъхновени от ефективните действия на Турция в арабския свят. Там също, изглежда, биха предпочели запазването на отслабения Асад, поне за известно време, пред настъпилата революция.

И накрая, реакцията на Запада не е особено възторжена както през 2011 г. В Европа и САЩ злорадстват за рухването на режима, за чието оттегляне безуспешно настояват от много години, но в същото време перспективите са напълно неясни.

Особено показателна е реакцията на Европейския съюз, където смяната на властта в Сирия веднага беше използвана като повод за спиране на разглеждането на молбите за убежище на сирийци, а най-енергичните политици веднага започнаха да говорят, че е време да се създадат условия за съществуващите бежанци да се върнат у дома възможно най-бързо. Това вероятно ще стане особено важна тема в Германия, където изборите са след два месеца и миграцията е тема номер едно. Сега в САЩ има други приоритети, но реакцията на бъдещия президент Тръмп е много показателна: добре, че паднаха руските и иранските сили в Сирия, но ние няма какво да правим там.

Много хора знаеха, че режимът на партията „Баас” в Сирия отдавна е изчерпан. Но колапсът му подчерта липсата на ясни перспективи и несигурността на всички фронтове. Засега всеки, който може, просто се опитва да се възползва от ситуацията и да отмъкне нещо важно за себе си. Никой няма време или не иска да мисли за по-натам.

Източник: globalaffairs.ru