Автор: Филип Лотхолц – научен сътрудник в „Центъра за изследване на конфликти“ към университета в Марбург, Германия

Докато погледа на света е съсредоточен върху разпадането на евроатлантическия алианс, България изглежда готова да финализира своето присъединяване към еврозоната в състояние на върховна антиполитика. Предвид вътрешните напрежения в рамките на валутния съюз и неговите вградени механизми за извличане на капитал и стойност от малки, неконкурентоспособни икономики, България няма да бъде пощадена. Липсата на осведоменост за тези перспективи, недобре информирани дискусии и решения от всички страни, както и практически несъществуващата съпротива от страна на левицата, не предвещават нищо добро за бъдещето.

Rien ne vas plus? Разглеждане на рисковете и ползите от присъединяването към еврозоната

Изпълнението на всички критерии, с изключение на един, и широкият междупартиен политически консенсус в подкрепа на присъединяването на България към еврозоната, изглеждат просто въпрос на одобрение от страна на Брюксел. Всъщност обаче нещата не са толкова ясни. Протеста срещу еврото на 22-ри февруари тази година и вандализирането на сградата на Европейската комисия в София от страна на партия „Възраждане“, както и опитът ѝ да предизвика повторен дебат чрез блокиране на парламентарните процедури, бяха осъдени от почти всички политически партии. Пълната палитра на крайнодесните политики на Възраждане и нейните агресивни методи са добре познати. Следователно фактическата невъзможност за сътрудничество или подкрепа на техните инициативи е ясна. И все пак, дори ако на партийно ниво „Възраждане“ изглежда самотно в противопоставянето си на еврото, нещата не са толкова еднозначни. Проблемът, пред който са изправени българското общество и всеки критично мислещ човек, е, че присъединяването към еврото наистина може да донесе повече проблеми, отколкото ползи. Липсата на задълбочени изследвания и дебати по този въпрос не предполагат, че политиците, да не говорим за по-широката общественост, са наясно с взетото решение за присъединяване.

Широко разпространен аргумент, също сред (номиналната) левица, е, че приемането на еврото няма да доведе до съществени последици, тъй като валутният борд, наложен от МВФ след инфлационната криза през 1998 г., фиксирането на лева към германската марка и участието в европейският валутен механизъм (ЕВМ) от 2020 г. насам вече отдавна са надянали икономическа усмирителна риза на българската икономика.

Подобни оправдания обаче не отчитат опита на съседните държави и очевидните рискове произтичащи от присъединяването към еврозоната. Въвеждането на еврото в Хърватия през 2023 г., която има подобна икономическа структура на българската, доведе до рецесия, стагнация и други предизвикателства. Според Мислав Житко, то доведе до „влошаване на позицията на труда спрямо капитала, тъй като разходите за труд и по-лошите условия на труд се превръщат в механизми за приспособяване, необходими за привличане на инвестиции“. Най-болезненото последствие в случая беше инфлацията от 4,5% към декември 2024 г., която засегна особено хранителния и търговския сектор и доведе до бойкоти на супермаркети в Хърватия и други части на Югоизточна Европа.

Няма признаци, че настоящата криза на жизнения стандарт на българите няма да се задълбочи допълнително след приемането на еврото. Напротив, макар да са високи в абсолютно изражение, потребителските цени в България все още са относително ниски в сравнение с ЕС. След премахването на валутното конвертиране като последна бариера, цените могат да се повишат още по-рязко, преди да се стабилизират в средносрочен план, ако изобщо се стабилизират. Доминиращата позиция на олигопол на хранителните вериги по-скоро ще затвърди, отколкото да облекчи ситуацията. Данните от Хармонизирания индекс на потребителските цени (HICP) показват скок на цените след приемането на еврото в Хърватия. Ситуацията в България изглежда дори по-тревожна, тъй като индексът HICP вече надвишава този в Хърватия и еврозоната.

Динамика на инфлацията и ХИПЦ в Хърватия и България (и еврозоната) от 2021 г. насам. Източници: https://tradingeconomics.com/country-list/inflation-rate?continent=europe    https://tradingeconomics.com/country-list/harmonised-consumer-prices 

Забележка: Хармонизираният индекс на потребителските цени (ХИПЦ) е централният показател за оценка на ценовата стабилност в еврозоната. Въз основа на референтна стойност за 2015 г. (=100) той измерва развитието на средните цени на всички стоки и услуги, закупувани от частните домакинства за целите на потреблението.

Друг очакван ефект от присъединяването към валутния съюз е по-нататъшното нажежаване на вече прегрелия български пазар на недвижими имоти, където цените са високи, тъй като жилищата играят ролята на инвестиционен инструмент както за частни спестители, така и за пране на пари. Допълнителният приток на капитал от еврозоната логично ще намали наличността на достъпни жилища, като същевременно ще увеличи натиска върху свързаните с тях пазари на стоки и услуги.

Още по-проблематично е, че валутният съюз може да доведе до преливане на рискови финансови капитали в българските банки, които ще бъдат изложени на по-ниски изисквания по отношение на базовия собствения капитал (т.е. депозитите в твърда валута, които трябва да се държат спрямо парите заети на длъжници) и по-висока конкуренция в рамките на Съюза.
Освен тези рискове, липсата на силни профсъюзи в България означава, че работниците няма да се възползват от положителните ефекти на новите инвестиции. За да се справят с нарастващите разходи за живот, те ще бъдат принудени да работят по-дълги часове, да съвместяват няколко работни места или да емигрират в търсене на по-високи заплати в ЕС, което допълнително ще подхрани инфлацията. На този фон липсата на връзка между настоящите бойкоти на супермаркети и банки и призивите за съпротива срещу еврозоната не може да бъде по-иронична.

Има алтернативи

По-същественият въпрос е защо статуквото и съпътстващото го допускане, че присъединяването към еврозоната е само последната стъпка по един вече утъпкан и необратим път, остават неоспорени. Като се вземе под внимание опита на други източноевропейски членки на ЕС, става ясно, че неучастието в ЕВМ не е толкова невъзможна опция, колкото се представя в България. Полша, Чехия и Унгария например доказват, че по-слабо интегрираните и плаващи валутни режими могат да бъдат предимство при справянето с икономически кризи и дългосрочно развитие.

Икономисти и изследователи в областта на икономическата политика, макар да посочват недостатъците на нестабилния валутния курс – признават този факт, както и общите „слабости и неустойчивост на предишните основни политически модели в страните от Централна и Източна Европа“ , тоест, неолибералното отхвърляне на активната роля на държавата в икономическата политика.

Идеята за по-активна роля на държавата в икономическата политика вече е застъпена в концепцията на Чалмърс Джонсън за „развиващата се държава“ (developmental state) в контекста на японското и други източноазиатски икономически чудеса от 80-те години на ХХ век. Макар и привидно изключена от  неолибералния диктат на ЕС, концепцията за „развиващата се държава“ не е толкова далечна. Политическите икономисти Алами и Диксън демонстрират повсеместността на „държавния капитализъм“ под формата на „нови форми на намеса и модели на сътрудничество между правителствата и бизнеса“, особено по време на финансовата криза и кризата с COVID-19, но също така и при справянето с нови предизвикателства в областта на цифровизацията, едрата промишленост, логистиката и веригите за доставка на суровини.

Активната роля на държавата в икономическата и валутна политика може да се окаже трудно представима в сегашното състояние на върховна антиполитика в България, където политическото състезание и дебат, както и публичната сфера като такава, де факто не съществуват. Но именно поради тази причина идеите за активна държавна политика трябва да бъдат върнати на дневен ред, за да не бъде съдбата на страната оставена в ръцете на пазарните фундаменталисти и социалните дарвинисти. Тези аргументи вече са излагани и трябва да бъдат взети предвид при обсъждането на възможностите пред България. 

Това е особено очевидно в сравнителното изследване на Корнел Бан и Клара Волинтиру за България и Румъния. Те показват, че България на практика „плати за валутния борд, изоставайки от Румъния по много икономически показатели“, включително ръст на БВП на глава от населението и заплатите за периода 2008-2018 г., корпоративната задлъжнялост, необслужваните кредити, както и нивата на заетост и населението в риск от бедност. За да осъществи общественият дебат по тези въпроси, през 2022 г. лявото движение „23 септември“ беше домакин на конференция, на която бяха обсъдени горепосочените критики и алтернативни подходи. Протестните им инициативи срещу валутния съюз продължават и в момента. В по-широкия контекст на ЕС Брекзит накара и най-запалените европейски ентусиасти да осъзнаят, че за да се запази ЕС като жизнеспособен проект е необходима „диференцирана интеграция“ с повече възможности за отказ от определени политически условия и различна дълбочина на интеграция.

Ненаучените уроци от дълговата криза в еврозоната

Ако тези аргументи не правят нуждата от преразглеждане на българската евроинтеграция достатъчно убедителна, то гръцката дългова криза и нейните ненаучените уроци е друг ярък пример. Гръцкото правителство изплати изцяло заемите си към МВФ, докато институционалните и частните кредитори получиха над 80 милиарда евро под формата на лихви и главници. Въпреки това, неизплатените задължения в размер на 413 милиарда евро дълг са практически неустойчиви, въпреки тежките икономически жертви, наложени върху населението. Чуждестранните инвестициите  генерират ограничени приходи, тъй като са концентрирани в недвижими имоти, приватизации и изкупуване на необслужвани кредити, което напрактика води до още по-голямо изтичане на капитал (често към офшорни финансови центрове) и обедняване на местното население.

Развитието на икономически сектори с висока добавена стойност и ориентирация към експорт не се случва поради конкурентния натиск на еврозоната и фактическата забрана за активни инвестиции и развитие на индустриална политика. Не е изненадващо, че съотношението на държавния дълг към БВП на Гърция намалява, но изглежда да стагнира около 135%, което прави пълното му изплащане до 2060 г. невъзможно. Има дори прогнози за нова дългова криза до 2032 г., когато изтича отсрочката за лихвените плащания по заема от Европейския фонд за финансова стабилност (EFSF).

Това означава, че тежките условия, при които живеят и работят гърците, няма да се подобрят, а напротив – може да се влошат. Те вече работят най-дългите часове в ЕС и са трети по най-ниско заплащане, а наред с това наскоро въведоха шестдневна работна седмица без ясно увеличение на възнаграждението. Това ще доведе до нарастване на корпоративните печалби и още по-голямо изтичане на квалифицирана работна ръка, на фона на общия спад на населението от 20-30%, който изпреварва само Латвия и Литва.

Заключение

Важният извод за България и другите кандидатки за еврозоната е, че дори и гръцкият сценарий да не се повтори, няма механизъм за излизане от този път на извличане на капитал и задълбочаване на периферизацията. Аргументите на защитниците на присъединяването, че България ще има думата в процеса на вземане на решения във фискалната и финансовата политика на еврозоната, са напълно опровергани от разкритията на Янис Варуфакис в неговата книга „Възрастни в стаята“ (Adults in the Room). В нея бившият гръцки финансов министър описва строго контролираните решения в Еврогрупата и фактическото право на вето на Германия – нещо, което едва ли ще се промени в бъдеще.
Тези перспективи, дори и при най-положителния сценарий, както и неизползваните възможности за правене на икономическа политика, демонстрират необходимостта от дебати в България по темата. Трябва да се признае, че присъединяването към еврозоната не е безалтернативно. Същевременно, пътят към обезлюдяване и маргинализация след приемането на еврото изглежда твърде вероятен. Особено левицата (или това, което е останало от нея) трябва да се заеме с тези въпроси и да намери начини за защита на интересите на работниците и ниските социални класи от настъпващите корпоративни интереси и апатичния политически елит. Последният изглежда или е забравил, или никога не е разбирал как да поддържа и изследва алтернативни политически пътища в свят, който настоява, че има само един възможен консенсус.

Ако статията ви е харесала, споделете я с приятелите си в социалните мрежи от тук: