Автор: Артър Голдхамър, arthurgoldhammer356783.substack.com

Упадък и крах. Оцеляване на върховенството

В бурните дни след падането на Берлинската стена, ни обявиха, че влизаме в нов, еднополярен свят. САЩ спечелиха Студената война, ни казаха, и сега вече имаш само една суперсила в света, истинска „хиперсила“, каквато не е виждана дотогава, защитена не само от привилегированото си географско положение между крепостните стени на два огромни океана, но и от армия, по-мощна от следващите по ред десет най-тежко въоръжени държави, взети заедно. Pax Americana щеше да определи 21 век и целият свят щеше скоро да признае ценностите, които митологемата „Съединени щати“ символизираше: либерална демокрация, глобална свободна търговия, полупропускливи граници, възможности за образование, многоезична и многоетническа топилка, технологично превъзходство.

Този Хюбрис трудно би могъл да не предизвика своята Немезида (в древногр. митология Хюбрис е персонификация на арогантно самочувствие, надменност, обида към боговете – гр. „ὕβρις“, а Немезида е богинята на възмездието и отмъщението. В англ. език „немезида“ (nemesis) е нарицателно за враг – б.пр.). И точно така неотменно, както след деня винаги идва нощ, американското утро бе погълнато от прахоляка, който вдигна сриването на Кулите-близнаци буквално в първата година, шумно провъзгласена от Вашингтон за начало на Новия американски век.

Това редуване на самоподхранващ се национален нарцисизъм и хипотимично национално самонаказване е постоянна черта в американската история, откакто Съединените щати се появиха като претендент в световния шампионат (така да се каже).

Токсичното изобилие на Златната епоха отвори път за страха от имигрантите, чиято готовност да работят за по-ниски заплати беше направила възможно всичко това, което после доведе до рейдовете на Палмър (1919–20 г. Министерство на правосъдието по времето на президента Удроу Уилсън извършва арести на комунисти, анархисти и журналисти, които впоследствие са депортирани от страната – б. пр.).

Победата през Втората световна война доведе до параноя от загубата на монопола върху супероръжието – ядрената бомба, която войната бе произвела, която в резултат доведе до митологеми като „червената заплаха“ и ученията за примамване и прикриване, които белязаха моята младост.

Американският Камелот стигна до сълзлив край, когато и последният „Хюи“ (така наричат галено военните вертолети „Ирокези“, широко използвани по време на Виетнамската война – б.пр.) се издигна от покрива на Американското посолство в Сайгон. Десет години след трагедията от 11 септември един американски президент ликуваше от отмъщението, постигнато на 2 май 2011 г. (на тази дата американски морски пехотинци под ръководството на президента Барак Обама убиват лидера на Ал-Кайда Осама бин Ладен по време на операция „Копието на Нептун“ – б. пр.). Десет години по-късно обаче, на 30 август 2021 г., американските сили избягаха от Афганистан, където атаката от 11 септември беше излюпена. И в крайна сметка въпросният ликуващ президент, чието избиране през 2008 г. сякаш беше затвърдило постигнатото от движенията за граждански права от 60-те години, беше наследен от своята пълна противоположност Тръмп, който дойде на власт по силата на критиките срещу отравянето на националната кръв, потопяването в „американско клане“ и ограбването на нашето благосъстояние от чужденци.

Това е биполярното разстройство на Америка. С какво се обяснява тази циклофренична история, това постоянно колебание между върхове и спадове? „Деклинизмът“ не е уникален за Съединените щати. Историкът Дан Еделстийн, в опита си да разбере порива към идеята за „революция“, противопоставя съвременната представа за революцията като разрив на древната идея за постоянната циклична смяна на режимите, при която упадъкът предшества краха, а крахът предшества възхода.

Французите превърнаха деклинизма във фетиш, може би защото никога не успяха истински да се съвземат от поредицата крахове: германците поставиха Париж под обсада през 1871 г., нахлуха отново през 1914 г. и окупираха цялата страна през Втората световна война. Така там разцъфна литература на упадъка, илюстрирана от заглавия като „La France qui tombe“ и „Le suicide français“ („Франция, която пада“ и „Френското самоубийство“ – б.пр.) (съответно от Никола Бавере и Ерик Земур). Декадансът е навсякъде и като цяло елитът е сочен за виновник: рибата се вмирисва откъм главата, както казва поговорката.

Американците, по-войнствени и не толкова литературни като французите, са склонни да персонифицират своите врагове по-скоро като съпернически сили, отколкото като вътрешно социално загниване. В рамките на моя живот съперниците на САЩ и претенденти за тежката американска корона на хегемон бяха Русия, Япония и сега Китай.

Русия имаше бомбата, в допълнение към убеждението – подобно на американското – че нейната идеология въплъщава идея, която би подтикнала другите народи да се преклонят доброволно пред нейната воля, превръщайки я в мощен и всяващ страх съперник. Когато през 1957 г. беше изстрелян „Спутник“, претендентът сякаш внезапно натрупа мускулна маса. Американците вече се бояха от съветските ядрени оръжия. Те знаеха, че технологията на ядрените оръжия е открадната от технологично превъзхождащите Съединени щати. Но сега, с внезапното проправяне на пътя си в небесата, „Спутник“ се явяваше осезаемо доказателство, че врагът е в състояние да разполага със собствен мозъчен тръст.

Елитите изпаднаха в паника. Десетгодишен по онова време, аз бях директен бенефициент на тази паника: Законът за националната отбрана и образованието щеше да плати за образованието ми, да наводни университетите с пари и да акредитира идеята, че четенето на книги не е префинено забавление, а оръжие за война. Войните вече нямаше да се печелят само на игрищата на колежа Итън (това са думи на Херцога на Уелингтън по повод битката при Ватерло, с които той реферира към ценностите на отборната работа, дисциплината и лидерството, които се научават в училищните спортове и са ключови за военните победи – б.пр.). И очилатите гении могат да станат национални герои в прекрасния нов свят, в който Айнщайновското вдъхновение струва поне колкото Едисоновското потене (тук авторът се позовава на известната фраза на Т. Едисон, че „Геният е 1% вдъхновение и 99% потене“ – б. пр.).

Двайсет години по-късно Япония въплъти още една идея – че желязната дисциплина и пресметнатата социална организация са достатъчно мощни, за да представляват заплаха за Америка. Твърдоглави бизнесмени, обладани от примитивен страх, че разгулният декаданс на 60-те години някак си е изчерпал силата на американската индустриална сърцевина, повярваха, че Американската империя, все още в подем въпреки унижението от Виетнам, се намира на ръба на катастрофално падение: читателите на определена възраст ще си спомнят множеството нервозни хвалебствени песни в чест на японското могъщо Министерство на международната търговия и индустрията, за което се твърдеше, че провъзгласява неизбежния залез на лекия американски начин на живот.

Сега Китай се яви като големия враг. Една новоизлязла книга, „Breakneck“ („Главоломно“), от младия журналист Дан Уан, развива наратива за „Упадък и крах“ около една проста идея: Китай е общество от инженери, Съединените щати са общество от адвокати. Китайските инженери строят с „главоломна“ скорост (оттук и заглавието); процесуалните американски адвокати забавят амбициите на потенциалните строители до пълзене, залагайки мини и поставяйки пътни блокади в името на защита на едно или друго, било то околната среда, интелектуалната собственост, действащия монополист от новоизлюпения претендент, ревниви собственици на имоти от нарушения в задния им двор – всичко, което някой ще поиска да бъде предпазвано и ще плати на адвокат, за да заведе дело.

Тази теза привлече доста голямо внимание. Уан е увлекателен автор и наблюдател с остро око и с репортерски усет за красноречивата статистика: „Към 2020 г. Китай беше изградил втора група магистрали, чиято обща дължина отново достигна тази на американската пътна система. Първата група магистрали беше построена за осемнадесет години, втората – за половината от това време“; „Количеството от 4,4 милиарда тона цимент, което Китай произведе от 2018 до 2019 г., е почти равно на количеството цимент, произведено от САЩ през целия двайсети век“; „През 2025 г. в Китай ще се хабилитират над два пъти повече студенти по PhD в STEM областите, отколкото в САЩ, като много от студентите в тези дисциплини в американските университети са китайци, които с голяма вероятност ще се завърнат в родината си“. Също толкова наблюдателен е и към негативните аспекти на тази едностранчива концентрация върху бързия растеж, който пропуска т.нар. от него „плурализъм“ на не дотам планомерната и финансово разчетена американска социална смес, които наблюдава при завръщането си в Америка след седемгодишното си пребиваване в Китай. В САЩ авторът е доведен от родителите си на седемгодишна възраст.

И въпреки това, въпреки това… Питам се дали контрастът е наистина толкова шокиращ, колкото Уан предполага. „Действай бързо и разбивай нормите“ все пак е мантрата на Зукърбърг, този истински американец. По-малко „процесно познание“ ли се изисква за създаването на уеб услугата на Амазон, отколкото за производството на един айфон, на което Уан посвещава много страници? Микрокодът, вграден в процесора на AMD, не е ли склад на негласно институционално знание, което не е по-лесно за възпроизвеждане от конкуренцията, отколкото машината, която прикрепя лентата на маската N95, от която Уан е толкова впечатлен?

Американската инженерна култура остава впечатляваща, въпреки ревностното адвокатстване на всичките ѝ правни орли. Истинската разлика, струва ми се, не се състои в идеалното типологично сравнение на инженерната професия с юридическата, а по-скоро в различните етапи на развитие на двете общества. Книгата, която идва на ума като възможно вдъхновение за един по-полезен и проникновен анализ, е „Economic Backwardness in Historical Perspective“ („Икономическата изостаналост в историческа перспектива“) (1951 г.) на Александър Гършенкрон.

С това не искам да омаловажа книгата на Уан. Той изпълнява полезна услуга, като предписва успокоителни на прекомерно загрижените, които смятат, че САЩ и Китай са заключени в конфронтация, от която единственият изход е войната. Неговата история опровергава твърденията на Тръмп, че Китай „не само ни ограбва“, но и „се надсмива над нас“ в този процес, като ясно показва колко усърдно са работили китайците, за да разберат защо са изостанали от Запада и как могат да адаптират постиженията на другите, за да проправят свой собствен път напред. Но по отношение на „капитализма с китайски характеристики“ Америка е изпаднала в една от тези периодични кризи, които посочих по-горе.

Мракът на собственото ѝ бъдеще изкривява възприятието за Китай до степен, в която тя може да види единствено враг, а не настоящо и бъдещо допълнение към собствените си силни страни и палиативно средство за дълбоко вкоренените си слабости. Време е да приемем идеята, че 21-ви век ще е векът на Китай.

Авторът: Артър Голдхамър (род. 17 ноември 1946 г.) е американски академик и преводач. Завършва математика в Масачузетския технологичен институт (MIT), където защитава докторска степен през 1973 г. От 1977 г. работи като преводач и е свързан с Центъра за европейски изследвания към Харвардския университет.

Голдхамър е четирикратен носител на наградата за превод на Френско-американската фондация, включително за преводите на трудовете на Алексис дьо Токвил „Старият режим и Френската революция“ и „Демокрация в Америка“. Особено признание получава с превода на книгата на Томас Пикети „Капиталът в XXI век“, която се превръща в бестселър на New York Times.

Източник: arthurgoldhammer356783.substack.com