Автор: Милена Върбанова

Дяволът ни прелъстява с фалшификати. Фалшификатът е неговото съвременно оръжие. Ако през Средновековието сатаната е нападал монасите в килиите и миряните в колибите, приемайки вида на дракон, черно куче, мечка стръвница или чупакабра, хапал е месата и е трошал ребрата им в опит да стигне до сърцето, днес той изтръгва човешкото сърце чрез фалша, който налага в света. Кой божествен дар и кой закон не е фалшифициран? Водата, хлябът, домът, любовта, семейството, полът, медицината, обществото, нацията, държавата, изкуството, религията – са фалшификати. Дяволът се стреми да фалшифицира и образа на Бога, за да заеме неговото място на Земята. Как може да постигне това? Като фалшифицира самия човек, унищожавайки вярата и душата му чрез светотатства, защото светотатството в същността си е фалшификат – подмяна на Божието със сатанинското. Кощунствата в България, чиито излезли от пъкъла „управници“ приеха Сорос ( в превод „гущер“, sauros ) за свой тартор, валят отвсякъде. Те атакуват вече не ежедневно, а ежечасно, ежеминутно, българските национални светини, българските национални герои, българските творци, българския език. Чуждо племе и чужда раса жаждат да завладеят хубавата земя българска, а нас да превърнат в духовни уроди и заслужено да ни пръждосат в преизподнята. Нищо „мило и драго“ на българина не бива да оцелее, никакъв спомен за минало достойнство не бива да мъждука в помътеното му от фалш съзнание. Българската историческа памет се заличава, разрушават се културните ни паметници – не само с багери, но и с бутафорна, финансирана от агентурни НПО-та, „реставрация“, която ги превръща в евтини фалшификати. Авторството на Мадарския конник се приписва на някаква химерична общност от израилтяни, настанила се в Шуменския край едва ли не в допотопни времена. Едно масонско мекере броди из телевизионните студиа и убеждава зрителите, че Левски не е оригинален идеолог на българската национална революция, а илюминатско оръдие. Безсрамно се фалшифицира ролята на Русия в съдбата на Отечеството. Фалшификаторският бяс не може да отмине и титаничната фигура на Иван Вазов – народният поет, гениалният певец, нашият обвенчан Омир, крепителят на българския дух и на любовта към руския брат. Как може да бъде посечен тоя могъщ като Балкана дъб, как да бъде изтръгнато това коренище, обхванало цялата българска твърд, как тия пророчески, вечно живи уста, които век и половина напътстват българите със своите завети – да бъдат заставени да онемеят? 

Как ли? Чрез един чудовищен по своята хитрост, дълбина и цинизъм фалшификат. Когато нещо не може да се убие, защото е безсмъртно, то се подменя. Подир проваления опит да бъде забранено стихотворението „Аз съм българче“, предизвикал вихър от негодувание даже сред част от „евроатлантическия лагер“, соросоидите минаха към обходен маньовър. От нежна грижа за дечицата на българските емигранти, които трябва да се научат „да обичат България“, ще „осъвременим“ другата най-популярна Вазова творба, „Под игото“, възпитала в родолюбие всички български поколения, от създаването й до днес. Ще се намерят ли кирякстефчовци, които да извършат това черно бабуване над Вазов? О, да, името им е легион. Но трябва да открием и някой суетен хахо, полулумпен, закъсал за пари и внимание, що-годе известен на публиката, който да тури името си върху това демонско дело.

И ето – на сцената от първо лице излиза позабравеният Руси Чанев. Ражда се шедьовърът на фалшификаторите – „адаптацията на „Под игото“, носеща парафа на бургаския актьор, изпълнител на второстепенни роли в киното в далечното минало. Пенсионер, баща, дядо, „неравнодушен гражданин“ – болеещ за патриотичното възпитание на клетите българчета зад граница. В митологията на тоя пъклен акт влизат и задължителните библейски „седем години“ – седем години Руси Чанев се е трудил с пот на чело да „усъвършенства“ Вазовото произведение и най-накрая е въздъхнал: „Конец. На житие ново аз турих венец“.

Ето корицата на новата, соросоидна, версия на „Под Игото“ с автор Руси Чанев

Гугъл се пръска по шевовете, рекламите гърмят като пиратки на Нова година: „Руси Чанев редактира „Под игото“! ( „стандарт.нюз“ ). „Руси Чанев чете „Под игото“ за българчетата по света на езика на 21 век! ( „списание 8“ ). „Нова версия на „Под игото“, осъвременена от Руси Чанев“! ( „площад славейков“ ). А стор.бг – търговски сайт, който продава всякакви джунджурии, включително „книжки“, качва на витрината си следния маркетингов продукт: „Под игото“, жанр: роман, автор: Иван Вазов, Руси Чанев. „Автор“ е в единствено число, а авторите са двама – що за загадка? Едничкото възможно обяснение е, че след някоя година, Руси Чанев официално ще бъде обявен за съавтор на Вазов и това ще изглежда в реда на нещата за младите поколения „българи“, пръснати по света, когато България вече няма да съществува. Сътворяването на този перфиден фалшификат е насочено към едно бъдеще, което в плановете на Сорос, ЦРУ и ЕС, е назовано „България след България“ и „българи без българи“.

Гледала съм Руси Чанев само в два филма – „Мера според мера“ и „Осъдени души“. В ролята на Дилбер Танас той нямаше много „думички“, но затова пък дишаше напрегнато – творбата на Георги Дюлгеров, незаслужено издигната в култ – по мое скромно мнение, следваше възродената мода на ( почти ) нямото кино. А като Жак Мюрие Чанев, без да покрива образа на френския лекар с неговия помрачнял от немотията парижки шик, който си бях изградила от романа, бе съвсем поносим, но все пак си оставаше второстепенен герой. Не знам дали Руси Чанев изобщо е играл главна роля в някой филм, не са ме интересували изявите му. И изведнъж тази година, сякаш от небето, в нозете му като зряла круша капна Аскеер – за цялостно творчество. 

Руси Чанев има опит в съавторството. В края на 20 в. заедно с Младен Младенов, написват три филмови сценарии, които не виждат бял свят и затова текстовете напук са издадени под заглавие „Три незаснети филма“. Със същия колега издават „Битак – Бардак“, „роман-касета“ и „нощен репортаж“, обединени в една книжно тяло. Това е културният актив, от висотата на който Руси Чанев „решава“ да стане съавтор на патриарха на българската литература.

„Адаптацията“ на Чанев, издадена от Изток-Запад, е солиден том в голям формат, с твърди корици и едър шрифт върху плътна бяла хартия. Оригиналната творба на Иван Вазов, никога не е имала подобно луксозно издание. Чаневото „Под иго“ е скъпо, продава се за 29.90 лв. бройката, но предвид качеството на кориците, хартията и печата, тази цена всъщност е под себестойността на книгата – предвидено е тя да бъде максимално достъпна и да зарадва цялата българска диаспора. Предполагам, че вече е разпространена сред всички български общности в чужбина – нещо, което неспонсорираният от сороските НПО-та български писател никога не би успял да стори.

В „адаптацията“ не откриваме авторския предговор на Вазов, написан специално за петото юбилейно издание на романа и включен във всички негови по-сетнешни публикации. А тъкмо този предговор би въздействал най-силно върху наболялото емигрантско сърце и би го накарал да тупти с пулса на Родината:

„Искам да кажа две думи, отдавна жадувани да бъдат казани.

Прокуден от България в 1887 година, аз прекарах около една година в Одеса. Много скръб, много мъки изпитвах там по изгубеното отечество. Умът ми, сърцето ми, душата ми постоянно летяха към него. Но ето, дойде ми вдъхновението да напиша тоя роман и аз задишах пак въздуха на България. Хиляди спомени оживяха, хиляди картини, ярки и хубави, плениха моя умствен поглед, картини от бурния живот на отечеството през Априлското въстание.

О, видения, как услаждахте душата ми! О, съдбоносни дни, какви трепети пробуждахте в нея! Аз забравих мъките на изгнанието. Аз бях честит, къпейки се във вълните на скъпите и незабравими спомени: те ме въодушевяваха, те ми дадоха нов полет и нова младост на музата ми – и от бедната стаичка в остранената одеска улица, книгата ми обиколи цяла България, мина границите и профърча из Европа. (…)”

София, 19 окт. 1920 г.

Вместо тия слова, способни да разтопят и камъка, да изтръгнат вопъл и от бездушната скала, дечицата на българските емигранти  ще бъдат заставени да прочетат един крайно опростенчески, илитератски и манипулативен увод от Руси Чанев, някои абзаци от който гласят:

„Иго означава натиск на тежка и чужда сила. Понеже тази книга е била написана преди повече от сто години, в нея има и други трудни за вас и вече позабравени като тази думи. Аз тук-там ги подмених с по-нови, сегашни, за да можете да я прочетете и разберете всички.“

„В „Под игото“ се разказва за живота в едно планинско градче по времето, когато България не е била свободна страна, каквато е сега ( ерго – „сега“ е свободна! – М.В. )“(…)“Накрая ( едва „накрая“! – М.В. ) този живот станал толкова тежък и труден за нашите прадядовци, че им се струвал като истинско робство ( просто „им се струвал“ ). И те поискали да си възвърнат собственото царство ( това са „искали“, а не чиста и свята република! ), като се освободят от турците и техния цар султан. Първо се надявали това да стане мирно и по човешки, но скоро разбрали, че така няма да постигнат нищо и решили да извършат революция.“

„Знам, че сте умни и смели деца и няма да ви уплаши колко е голяма ( „тази книга“ – М.В. ), но въпреки това малко я съкратих за четене, за да ви остане време за игри, тренировки и другите важни работи ( тоест „игри, тренировки и другите важни работи“ са много по-важни от това да разбереш кои са твоите род и Родина и да ги обикнеш – М.В.)“.

Обръщението на Руси Чанев към младите читатели сякаш не е насочено към единайсет-дванайсетгодишни нормално развити деца в предюношеска възраст, която се смята подходяща за първо запознаване с „Под игото“, а към петгодишни хлапета или по-скоро към имбецили със забавено умствено развитие. Помня, че, без да съм вундеркинд, прочетох романа още в началното училище и той ми бе напълно понятен, дори се възмущавах, че сравняват вълнуващата Вазова творба със скучната книга „Годениците“ на Мандзони. Помня, че след първия прочит, у мен се породи желание пак да изживея романа, да го чета отново и отново – което и правех през целия си живот. Впрочем видната литературна експертка Анджела Родел твърди, че българските деца в пети клас са прекалено незрели и техните учебни програми не бива да включват „Под игото“.

Всяка глава в „адаптацията“ е предшествана от подобен манипулативен пролог, вулгаризиращ и омаловажаващ съдържанието и идеите на автора. Заявеното от Чанев „малко съкращаване“ се оказва безпощадно транжиране на Вазовото произведение, запазена е около четвърт от обема на главите. Запазена? Почти липсва фраза, която да не е прекроена, размествани са абзаци – без капка уважение към авторския текст. Някои глави, като например „Една безпокойна почивка“ и „Любезен познайник“ са елиминирани и съдържанието им, преразказано с две изречения, е вмъкнано в следващата глава – в случая в „Тлака в Алтъново“, неадекватно преименувана „Гости в Алтъново“. Очаквано – „на езика на 21 век“ са преведени думи като „заптие“ и „онбаши“, както и всички фрази, които издават дивата азиатщина на поробителя. Употребените благоприлични понятия като „полиция“, „полицейски началник“ и прочие, внушават усещането за цивилизованост на „турското присъствие“ в българските земи – почти като хабсбургската власт в Ломбардия. На младите читатели игриво се внушава, че Краличът е бил заточен в Диабекир заради „непокорството“ му да води борба с „неприятелите“. Но със змийска хитрост понятията „турци“ и „башибозук“ в повечето случаи не са пипнати – за да се запази „оригиналната позиция на Вазов“. „Съхранени“ са и разсъжденията на Огнянов в главата „Победителите угощават победените“, в която Бойчо и момците от Алтъново съсичат турските злодеи, ограбили Цанковия дом и убили дядо Стойко:

„Отмъщение зверско, но оправдано и от бога, и от съвестта. Кръвожадност, но добра черта. Българинът пет века е бил овца – звяр да бъде е по-добре. Христос е рекъл: ако те плеснат от една страна, дай и другата. Това е божествено и се покланям. Но по-обичам Мойсей, който казва в библията: зъб за зъб, око за око! Това е естествено и го следвам.“

Извадено от контекста, подобно верую звучи прекалено кръвнишки и тъкмо това е причината „съавторът“ на Вазов да не го зачеркне, въпреки грижата му за боязливата детска душица.

В същото време напълно е заличена главата „Гробища“ – за жертвите на турските зверства:

„Мъжделивото пламъче едвам осветляваше едно малко околчесто пространство на пода, около светилника. Осталата черква беше тъмна. (…) Таме лежаха трима човеци на рогозка. Тия три човека бяха три трупа. По тях и по рогозката се чернееха лъскави петна — от кръв. Пламъчето хвърляше треперлива и уплашена светлина въз тая картина. Лицата, изкривени и с раззинати уста, носеха печата на мъченическа смърт. Очите на едногото, широко изпулени, гледаха строго и упорито някъде в тъмния свод на черквата. Другият беше се извърнал насам. Едното му око, в което играеше отражението на пламъчето, гледаше право в Огняновия прозорец. По кожата на апостола попъплиха мравки; но той нямаше сила да се оттегли от прозореца: погледът на мъртвеца го приковаваше там и се впиваше в неговия с гробния си блясък от свещта, и се втренчваше в Огнянова като на жив човек, който те познава и иска да го познаеш. Изведнъж Огнянов изохка. Той позна Кандова. В гушата му зееше черна дупка. Той беше клан.“

Тоя епизод, който неминуемо би предизвикал спомена за Баташкото, Перущенското и Панагюрското клане и би отворил очите на младите българи за трагичната съдба на нашия народ, за петвековните мъки под дивашкото робство, за отчаяния героизъм на Априлското въстание и истинската цена на Освобождението, е безкомромисно отрязан.

Осакатен е и жертвеният финал на романа, ни гък за последните думи на Мунчо – грандиозни по своя безумен патос. А те биха могли да станат повод за един задълбочен разговор между родители и деца за религиозните символи на народите. Разговор, който е особено актуален днес, след наглите провокации на Олимпиадата в Париж. Кой винаги е опълчвал исляма срещу християнството? Кой си играе с човечеството? 

В главата „Среща“, тихата смърт на Рада е подменена, като на присмех, с една мелодраматична приумица – в най-пошлите традиции на холивудската киноиндустрия. Сълзливата сцена, лепната към оригиналния текст на Вазов, гласи:

„Тя ( Рада – М.В. ) отвори очи и като в сън каза:

– Последна молба от моята любов: убий ме, Бойчо …

Тогава Бойчо остави поста си, отиде при Соколов и взе от него шишенцето с отрова, което той пазеше до последно; приближи, коленичи при Рада и поднесе бялата течност към устните й. Тя я изпи.

– Сладка е смъртта с тебе …Бойчо… – почти нечуто каза Рада и затвори завинаги чудните си влюбени очи.“

Дори да става дума за Вазов абзац от предишни издания на „Под игото“ – не съм осведомена по въпроса и не е нужно – това не дава никакво право на „съавтора“ да нарушава окончателния вид на романа, възстановявайки го самоволно в текста. Ако сцената е присъствала в по-ранни варианти и по-късно е премахната от писателя, то е, защото я е преценил като банална и излишна. Ако пък е „личен принос“ на Руси Чанев – аферим на Дилбер Танас!

Но кои са тия три четвърти от „Под игото“, които липсват, окастрени с голямата сороска тесла? 

Това е Вазовата художествена тъкан, плътта и кръвта на романа, чрез които той остава жив во веки веков. Трогателните за всяко българско сърце картини на българската природа, описанията на българския възрожденски бит, българските древни обичаи, българският колорит, българската народна песен, характерният говор на всяко действащо лице. Унищожени са Вазовите изразни средства, философските разсъждения по главните въпроси на българската нация, националната революция и съвременните на писателя световни събития. Върху любимите ми сцени от „Представлението“ и „Тлака в Алтъново“ „съавторът“ грижливо е минал с метла и мокър парцал – те не само са съкратени, но и размити, размазани, омърляни, обезобразени. В „Тлака в Алтъново“ ( „Гости в Алтъново“, според „адаптацията“ ), не е оставен и помен от оная топлина на домашното огнище, от насърчителния шепот на буля Цанковица, от моминската хубост, момковата ритуална настъпателност, закачливите припявки и древната мощ на хайдушката песен – заради които аз още като дете запомних тая глава почти дума по дума и си я възпроизвеждах наум с благодарни сълзи в моите по-сетнешни емигрански тегоби. Нещо още по-позорно – както садист-хирург, измъква от проснатото пред него тяло жизненоважните органи и ги хвърля на кучетата, така от „Тлака в Алтъново“ е извадена емблематичната песен „Сиромах Стоян“ – възхвала на българското хайдушко рицарство – и е заменена с „Отдолу идат сеймени“. С хирургически ланцет са изрязани и размислите на Огнянов, който „с таен трепет“ слуша хора на алтъновските момци:

„Ето, тоя Стоян — помисли си той — е типът на легендарния български хайдутин: с мрачно-спокойния поглед на смъртта. Ни една дума на съжаление, на разкайване, на надежда… Иска само да умре хубавец!… Де да минеше тоя геройски фатализъм в днешния българин… Ох, тогава съм спокоен за изхода на борбата… Такава борба мечтая аз и такива сили търся… Да знаеш да умираш — ето разковничето на победата…

В това време писнаха кавалите. Свирнята, от най-напред нежна, меланхолична, заиздига се високо-високо; очите на свирачите блещяха, лицата пламтяха от въодушевление, ясните звукове звънтяха и пълнеха нощта с дивата мелодия на планините. Те пренасяха душата на балканските върхове и усои; те ти напомняха тишината на горските долини, шушненето на сенките, дето пладнуват овцете; горския миризлив босилек, планинските екове и примирането на любовната въздишка в долините… Кавалът е арфата на българските планини и полета!“

Светая светих на романа – главата „Пиянство на един народ“ също не е пощадена от сороския бръснач – напротив, тя е клана изречение по изречение и слово по слово. Да, оставено е прочутото двустишие „и в няколко деня тайно и полека/ народът порасте на няколко века“, но живецът на Вазовата мисъл е угасен.  

В профанския си, объркан и безобразно циничен епилог, наречен „Послеслов за родителите“, „съавторът на Вазов“, г-н Руси Чанев, заявява: „Нашата адаптация ( обърнете внимание: не „моята“, а „нашата“ – М.В. ) запазва основния сюжет, но го опростява.“ Това признание не бива да се игнорира. Да, гръбнакът на „Под игото“, в общи линии, е налице. Но „адаптацията“ има толкова общо с оригиналния роман, колкото оглозганите лъвски кости приличат ва живия, готов за скок, цар на животните. Изсмукано е автентичното, българското, нашето, родното. През пресата на лукавата посредственост е прекарана цялата красота, цялата самобитност на творбата и сокът е изхвърлен в канализацията. „Опростеният“ гол скелет представлява сюжет за безцветно юношеско приключенско четиво, чиято фабула може да се помести във всяка европейска страна – Хърватия, Словения, Чехия, Италия, Ирландия. Инфантилен криминален сценарий за холивудски филм. Унищожено е неповторимото, няма го изкуството, убит е геният на Вазов.

Хитрите ( но не дотам ) уловки на Руси Чанев в „послеслова“, които се стремят да оправдаят кощунственото посегателство над „Под игото“, са няколко:

Първо – че „младите читатели и техните родители“ не могат да си преведат турцизмите, русизмите и архаичните думи, които Вазов е използвал в романа. Питам – каква е нуждата от „адаптация“, след като този „проблем“ може да бъде решен по най-простия начин – чрез речник на остарелите понятия в края на романа, който съпътства всички досегашни издания. Е, в тоя речник ще прибавим и фаталната дума „воденица“, щом днешните българи, по уверенията на Чанев, нямат представа от смисъла й.

Второ – че самият Вазов е правил няколко редакции на „Под игото“. Такова оправдание е крещяща наглост, защото няма база за сравнение между авторските редакции и непозволената от никого чужда, радикална, опустошителна намеса в една творба, която отдавна се е превърнала в идентификационен код на българската нация. Фалшифицирайки „Под игото“, соросоидите променят българското ДНК.

Трето – позовавайки се на „афоризма на известен балкански писател, живял в изгнание цял живот“, който гласи: „Човек не обитава една страна, а един език. Именно езикът е родината и нищо друго“, Руси Чанев се хвърля в мътни разсъждения за отношенията език – родина, които надвишават интелектуалния му ръст. Цитираната фраза е извадена от всякакъв контекст, авторът е неназован. Тълкуването на подобна скверна сороска теза може да бъде ядро на моя следваща разобличителна статия. От кашата, забъркана от „съавтора на Вазов“, в крайна сметка разбираме, че народният поет и съвременният българин „обитават“ различни родини, защото говорят различни езици. Мисията на г-н Чанев е милостиво да помогне на архаичния Вазов поне мъничко да се доближи до съвременната родина и нейната диаспора – затова той преработва ниразбираемия Вазов език в „разбираем“ – „не много усложнен, не много дълъг, не много назидателен“. Преведена за нормални хора, тази мисъл означава само едно – целта на „адаптацията“ е да унищожи богатството и красотата на българския език, да подмени българската идентичност. Веднага се сещам за „опростения език“, сътворен от Големия брат в антиутопията „1984“ на Оруел. Доказано е, че с „опростяването“ на езика, човечеството неминуемо деградира.

Може би най-непоносимият акцент в „послеслова“ е гавраджийското подхвърляне на Чанев ( запазвам слога и пунктуацията на „съавтора“ ):

„Подбуден от по-опростения вид на историята, която предлага адаптацията, се надявам младият читател по-късно да посегне и към по-голямото като обем оригинално произведение. Ако някой се възмути: защо посягате на Вазов, отговорът ми е: уважаеми, никой не гори в огъня големия му роман, той може да се намери във всяка българска книжарница, в нашите библиотеки, както и в интернет, където всеки може да си го чете и да му се наслаждава в оригиналния вид“.

Капацитетът на Чанев вероятно не му позволява да разбере докрай какви ще бъдат последиците от кощунствения ерзац върху развитието на младите българи, но за опитните соросоиди е ясно: никое дете, имало злощастието да прочете „адаптацията“ няма да „посегне“ към романа „в оригиналния му вид“. Детското съзнание е мек восък и в него завинаги – вместо Вазовия шедьовър – ще се отпечати един пошъл фалшификат. Слабият, скучен, умъртвен текст на ерзаца не провокира с нищо юношеското въображение – освен с едно: никога повече да не погледне към „Под игото“. Детето няма дори да прочете докрай „адаптацията“, а когато порасне и му предложат оригиналния текст, ще махне отвратено с ръка: „Чел съм тоя буламач, не ми харесва!“ Такъв млад човек вероятно ще избягва през целия си живот и другите Вазови произведения, както и изобщо българската класика. 

В това се състои дълбокият замисъл на инициативата. В същината си тя е аутодафе за българщината.

Накрая Руси Чанев тегли една гореща благодарност към няколко лица „за тяхната подкрепа и препоръките им“ – съвсем по георгигосподиновски, тоест – по сороски тертип. Сред изброените дами и господа изненадващо липсва Деян Енев – основен редактор и – според моята интуиция – истински автор на „адаптацията“ ( „нашата адоптация!“ – както неволно се изразява Чанев ).

Мината година самозванката, която си позволи да „осъвремени“ Вазов, бе призована на съд. А какво ще стане с шайката, която стои зад Руси Чанев?

Автор: Милена Върбанова

Ако статията ви е харесала, споделете я с приятелите си в социалните мрежи от тук: