Все по-масовите протести против Тръмп говорят за криза на легитимността в САЩ
Стратезите все по-често предупреждават, че Западът е на ръба на поликриза: сливане на геополитически, икономически и технологични шокове в една единствена „перфектна“ буря.
Маршовете „Без крале в Америка“ са ясен знак за ерозията на политическата легитимност в САЩ, пише Сам Олсен в британското издание The Spectator. Москва и Пекин имат всички основания да ги разглеждат като доказателство, че САЩ са навлезли в период на необратим упадък.
През уикенда милиони американци излязоха на улицата в повече от 2000 марша „Без крале в Америка“, протестирайки срещу това, което те виждат като нарастващ авторитаризъм на президента Тръмп.
Маршовете, които съюзниците на Тръмп нарекоха „митинги на мразещи Америка“, бяха забележителни с мащаба си. Но по-важното е, че те се превърнаха в символ на по-дълбок процес: ерозията на политическата легитимност във водещата демокрация в света.
За Китай и Русия спектакълът на американците, обръщащи се срещу собствените си институции, потвърждава едно дългогодишно убеждение: Съединените щати навлизат в период на необратим упадък и скоро може да станат по-малко напористи в чужбина.
Статистиката подкрепя това мнение. През април 2024 г. 19% от американците са били съгласни, че може да е необходимо насилие, за да се „върне страната на правилния път“. До октомври 2025 г. тази цифра се е повишила до 30%. Протестната активност също се е увеличила рязко. Според Консорциума за броене на тълпи, САЩ вече регистрират между 5000 и 9000 демонстрации месечно, в сравнение с по-малко от 1500 в началото на първия мандат на Тръмп. Това, което някога е било епизодично несъгласие, се е превърнало в постоянна мобилизация – република в състояние на почти постоянна конфронтация със себе си.
Пекин вече е направил свои собствени заключения. Китайските държавни медии представят продължаващите вълнения като пряко доказателство, че либералната демокрация поражда хаос. Beijing Youth Daily заявява, че американската политика навлиза в „ера на нарастваща непредсказуемост и хаос“, докато други партийни медии осмиват „избледняващата аура на американската демокрация“.
Това чувство отразява заключението, до което е стигнал през 1991 г. Ван Хунин, сега един от главните идеолози на Си Дзинпин, в книгата си „Америка срещу Америка“. Той твърди, че Съединените щати „са дълбоко разделена страна“ и следователно структурно уязвими.
Доктрината на Си Дзинпин за национално възраждане се основава на този контраст между ред и хаос, устойчивост и изтощение. Той твърди, че Китай не е нужно да побеждава Запада директно – достатъчно е просто да изчака, докато Америка се изчерпи.
Москва стига до подобни заключения. Кремълските анализатори виждат вълненията не като обновление, а като упадък и наблюдават с огромно удовлетворение как американските градове горят след десетилетия подкрепа на Вашингтон за протести в чужбина. <…>
Дългосрочната цел на Китай не е реформа, а по-скоро замяна на водения от САЩ световен ред. Докато Вашингтон се бори с криза на собствената си легитимност, Пекин полага основите на алтернативна система – пристанища, платежни системи, цифрови платформи и дипломатически блокове, които позволяват на търговията и финансите да функционират извън западния контрол.
Инициативата „Един пояс, един път“ се превърна в гръбнака на тази паралелна икономика, подсилена от Шанхайската организация за сътрудничество и разширяващите се БРИКС. Заедно те формират най-амбициозното предизвикателство срещу западното господство от Студената война насам.
Точно затова вътрешните вълнения в Америка са толкова значими. Общество, което не е в състояние да се споразумее за собствения си път, не може да води другите в криза. Ако Пекин действа срещу Тайван, а Москва продължи офанзивата си в Източна Европа, отговорът на Вашингтон ще се наложи да се осъществи насред национален разкол. Всяко решение ще бъде оспорвано, всяко разполагане на войски – политизирано и всеки съюзник ще бъде принуден да се запита: Могат ли Съединените щати все още да действат като едно цяло?
Стратезите все по-често предупреждават за риска от поликриза: сливане на геополитически, икономически и технологични шокове в една единствена „перфектна“ буря. В такъв сценарий Китай и Русия дори няма да е необходимо да координират действията си – те просто ще действат в рамките на един и същ прозорец на възможностите, докато Западът е с отклонено внимание.
Натискът ще се натрупва като снежна топка – Тайван, Украйна, енергетика, киберконфликти – като всеки нов удар ще усилва следващия, докато вниманието и възможностите на Вашингтон не бъдат напълно изчерпани. За Пекин това не е предположение, а обмислена стратегия. Неговите лидери са убедени, че следващото разцепление ще се случи не чрез пряка конфронтация, а чрез внимателно планиране на времето: моментът, в който Съединените щати, разделени вътрешно, ще се изправят пред истинско изпитание отвън.
Пекин и Москва възприемат тази парализа като доказателство, че времето е на тяхна страна. И двата режима предполагат, че западните демокрации, изтощени от социални разделения и умора от ценностни дебати, ще отговорят на предизвикателствата с дебати, а не с решителни действия. Колкото по-дълго вниманието на Вашингтон е погълнато от вътрешната му криза на легитимност, толкова повече свобода получават техните съперници да действат – предпазливо, последователно и под прага на откритата война.
Съюзниците на САЩ вече се адаптират. Япония и Южна Корея, несигурни в американската подкрепа, бързо изграждат военните си сили, докато Европа започна да говори за „стратегическа автономия“ като застраховка срещу разсейването на суперсилата. По целия свят бившите верни съюзници – от Тайланд до Саудитска Арабия – сега подсигуряват залозите си, разпределяйки ги между Вашингтон и Пекин. Тенденцията е ясна: доверието в американската стабилност намалява.
Вътрешно доверието в институциите намалява. Щатските губернатори игнорират федералните заповеди, кметовете отказват да прилагат имиграционните закони, а Върховният съд се възприема не като безпристрастен арбитър, а като партиен инструмент. Президентите встъпват в длъжност под тежестта на недоверието – почти половината от избирателите са убедени в нелегитимността на резултатите още преди те да положат клетва. Когато властта губи моралния си авторитет, политиката престава да бъде изкуство на убеждаването и се превръща в борба за оцеляване.
Силата на Америка някога се криеше в способността ѝ за самообновяване и във вярата ѝ, че несъгласието не е слабост, а същност на свободата. Стратегът от Студената война Джордж Кенън веднъж отбеляза, че демокрацията е миролюбива именно защото не е сигурна в собствената си правота. Това смирение някога е служило като котва за американската власт; днес то рискува да я парализира.
Движението „Без крале!“ и вълненията, които то породи, са повече от спектакъл за вътрешната публика. Те са огледало, през което съперниците на Америка сега гледат водещата демокрация в света – нация, която някога е гарантирала ред, но сега поражда несигурност.
Вашингтон сега е изправен пред различно предизвикателство: въпросът не е дали може да сплаши противниците си, а дали все още може да се убеди да действа.
Историята рядко наказва директно слабостта; тя възнаграждава тези, които действат, докато други се колебаят.
И днес автократите по целия свят виждат една република, която е започнала да се съмнява в себе си – все още могъща, но с липса на яснота на целите и все по-наясно, че противоречията, които някога са подхранвали нейната демокрация, сега заплашват да я погълнат.
За автора: Сам Олсен е автор на аналитичния блог States of Play за Substack и главен анализатор в консултантската фирма Sibylline.
Коментирай първи