Автор: Анатол Лийвън, spectator.co.uk

Поне на едно място в света заплахите на Тръмп да анексира Гренландия, Канада и Панамския канал предизвикаха веселие. По очевидни причини това беше Русия. Повечето руснаци отдавна гледат на твърдението на американците, че се борят за оцеляването на световния „ред, основан на правила“ като на маска, прикриваща същинските американски имперски цели или както САЩ ги наричат „американски национални интереси“. Сега Тръмп просто свали тази маска.

По-важното е, че за руския истаблишмънт думите на Тръмп са потвърждение, че той и Путин гледат на световната политика почти по един и същи начин: като разделение на света на сфери на влияние, големи сделки и безмилостна защита на националния интерес на държавата.

По време на украинския майдан през 2014 г. и последвалите анексия на Крим и гражданската война в Донбас, германският канцлер Ангела Меркел заяви, че Путин е скъсал връзка с реалността и „живее в друг свят“. Но Тръмп изглежда живее в същия свят, като този на Путин. Това повдига ужасно тревожния за британския и европейския елит въпрос: какво ще стане, ако Путин и Тръмп (а също и Си Дзинпин, и Нарендра Моди) всъщност са много по-близо до реалността, отколкото наднационалните лидери на ЕС и получат възможност да се договорят помежду си?

В края на краищата тези четирима лидери изглеждат като много добра компания, съставена от хора, които имат близки ценности и говорят на един език: техният хладно реалистичен възглед за света за първи път е идейно формулиран от Тукидид преди повече от 2400 години. Ами ако най-добрата основа за световен ред се окаже именно уважителното разбиране, че държавите трябва да определят собствените си интереси? И ако ги смятат за жизнено важни и се чувстват достатъчно силни, защо да не започнат и войни, за да ги защитят?

Либералните интернационалисти като Меркел (които са мнозинството сред образованите слоеве на западното общество и следователно формулират реториката на западните правителства от тяхната камбанария) виждат това като световно-историческа регресия и трагедия. Напълно възможно е да са прави. Нищо обаче не е предопределено. Трябва да сме готови да разгледаме хипотезата, че подходът на Тръмп може да осигури много по-обещаваща основа за световен мир от тази, преследвана от либералните Съединени щати и техните още по-либерални европейски сателити от края на Студената война до днес; но само ако (и това е колосално „ако“) Тръмп желае да разбере и зачита жизненоважните интереси на други големи държави и наистина се ангажира да избягва нови войни. Ако Тръмп се съгласи да води такава балансирана политика, тогава е малко вероятно Русия или Китай да поемат екзистенциалния риск да посегнат на жизненоважните интереси на САЩ, както ги разбира Тръмп.

В края на краищата американският либерален интернационализъм от последните десетилетия не успя да предотврати много войни, да намали международното напрежение или дори (извън бивша Югославия) да спре хуманитарните катастрофи. Напротив, той ни доведе до поредица от катастрофи. Разбира се, това до голяма степен се дължи на незаобиколимите реалности в световната политика, но също и на факта, че либералният интернационализъм се е слял напълно с „доктрината Улфовиц“ от 1992 г., която до голяма степен се е превърнала в стандартна оперативна процедура на всяка следваща администрация. Според тази доктрина САЩ трябва да бъдат единственият хегемон не само в света, но и във всеки негов регион поотделно.

Предполага се, че това е необходимо в името на разпространението на „свободата“ и, ако е необходимо за нейното налагане, чрез военна сила и икономически натиск. Никоя държава не трябва да има каквото и да е влияние извън границите си извън това, което Вашингтон позволява. Всички държави са длъжни да променят своето вътрешнополитическо устройство и външна политика в съответствие с идеите и желанията на Съединените щати. Именно тази надменност прозираше зад идеята за „края на историята“ от Фукуяма.

Това са точно думите, които бихте очаквали да чуете в предпоследните сцени от старите филми за Джеймс Бонд, когато злодеят, завързал Джеймс, се киска: „Сега, когато сте в моята власт, командир Бонд, ще ви разкрия моя брилянтен план за постигане на господство над целия свят, ха-ха-ха!“

Винаги е било ясно за всички хора, дори за тези с най-елементарни исторически познания или способност да виждат света през очите на незападните страни, че този американски план ще бъде отхвърлен от повечето държави и ще доведе до изключително напрежение и риск от война с Русия , Китай и всяка друга сила, която вярва, че има историческото право и жизненоважен интерес да упражнява влияние отвъд своите граници – както е определено от самата нея, а не от Съединените щати.

„Доктрината Улфовиц“ залегна в основата на появилата се по-късно „доктрина Буш“. Сенатор Теди Кенеди я нарече „призив към американския империализъм от 21-ви век, който никоя друга страна не може или не трябва да приеме“. Целите на тази доктрина вече съвсем очевидно надхвърлят ограничените военни и икономически възможности на Съединените щати, да не говорим за Европа. Тъй като либералният интернационализъм се провали толкова ясно, може би е време да се даде шанс на реализма на Тръмп.

За ЕС отхвърлянето на либералния интернационализъм от страна на Тръмп е най-тежкият шок. Но да се надяваме, че този шок ще се превърне в животворно лекарство, което дори може да спаси Европейския съюз – поне в леко променен вид. В крайна сметка ЕС, който в първите десетилетия беше изключително ценна институция, през последните години пое по потенциално самоубийствен път, възприемайки своя собствена версия на либералната интернационалистка мегаломания, която подведе Америка.

ЕС се опита да се трансформира от свободна конфедерация от нации в наднационална държава без никаква основа за масова легитимност, била тя национална или демократична. За целта на тази програма вътрешните граници между страните от ЕС бяха премахнати – въпреки факта, че външните граници в никакъв случай не бяха затворени. Европейският съюз живееше с фантазии за безкрайна взаимозаменяемост и аморфност на обществата, културите и населението, като същевременно изискваше източноевропейските страни, основани на етническия национализъм, да се съгласят да приемат бързата ерозия и дългосрочното премахване на техните етнически групи. ЕС облекчи правилата за членство в името на по-нататъшното разширяване и се опита да настоява страните извън ЕС и НАТО да следват същите правила като членовете на тези групи. А сега Европейският съюз дори си въобразява себе си като някаква военна суперсила, въпреки че повечето от неговите „войници“ могат да се нарекат любезно субсидирани туристи, пътуващи на автостоп.

След такава апология на Тръмп, сега трябва да дефинираме и неговите действия. Ако гръмогласните заплахи на Тръмп успеят да измъкнат отстъпки от Дания, Панама, Канада и Мексико (последното по-специално в областта на контрола върху миграцията), може да се каже, че те работят за американските интереси. Съвсем ясно е обаче, че Тръмп обича големите фрази заради перченето и не смята за необходимо да обуздава езика си. Наричайки Канада „51-вият щат“ и преименувайки Мексиканския залив на Американски залив, той няма да постигне нищо друго освен укрепване на националната съпротива срещу американските претенции.

Разбира се, ако Тръмп наистина анексира Гренландия чрез сила или чрез икономически шантаж, или (както той вече заплаши) започне трансгранични военни удари срещу мексиканските наркокартели, това ще бъде катастрофа за Съединените щати, която ще тласне европейските страни към обятията на Русия, а Латинска Америка в прегръдката на Китай. Поне в случая с Гренландия това е напълно ненужна авантюра. Датчаните и гренландците едва ли ще отхвърлят исканията на Вашингтон за повече военни бази или повече концесии за полезни изкопаеми на американски компании в Гренландия.

Що се отнася конкретно до Гренландия, трябва да се направи още едно важно уточнение. В анализа си изхождам от това, че Тръмп мисли рационално в контекста на стари и универсални идеи за държавните интереси и отношенията между страните. Но какво ще стане, ако вече има нов универсален фактор, който заплашва да направи всички тези парадигми ненужни? Причината за нарастването на интереса на САЩ към международната сигурност и търговия (не само от страна на Тръмп) в Гренландия и Арктика е възможността и предизвикателството, създадено от топенето на полярните ледове поради предизвиканото от човека изменение на климата, което Тръмп отрича да съществува. 

Природните ресурси на Гренландия обаче, макар и значителни, все още не са неограничени и на практика няма въображаеми нови заплахи за сигурността в Арктика, освен във фантазиите на адмирали, жадни за бюджетни средства, и учени, мечтаещи за грантове. Каква заплаха в крайна сметка представлява засилената морска активност на Русия и Китай в Арктика? Нашествие на остров Бафинова земя?

Междувременно широкомащабното топене на ледената шапка на Гренландия рязко ще повиши морското равнище, ще наруши океанските течения (включително Гълфстрийм) и нормалните метеорологични условия, а също така ще доведе до сериозен риск от бързо и неконтролируемо изменение на климата, което никоя държава, включително САЩ, не може да преживее. Ако това се случи, единствената посмъртна защита на Тръмп пред трибунала на историята ще бъде, че той е бъркал толкова, колкото и всички останали съвременни лидери.

Източник: spectator.co.uk

Ако статията ви е харесала, споделете я с приятелите си в социалните мрежи от тук: